А защо да не изпратим хора на Венера

Венера – често наричана „злия близнак“ на Земята – се е формирала по-близо до Слънцето и оттогава се е развила доста по-различно от нашата планета: при нея топлината от парниковия ефект е напълно уловена; тя има гъста атмосфера, богата на въглероден диоксид; няма магнитно поле, а повърхността й е достатъчно гореща, че да разтопи оловото.

Няколко научни мисии – без екипаж – предстои през следващото десетилетие да проучат как и защо се случват тези неща. Но сега някои учени искат да изпратят и мисия с хора там (които да прелетят близо до планетата, без да кацат).

Добра идея ли е това?

Разликата в размерите между Венера и Земята

Венера има малко по-малък диаметър от Земята и обикаля по-близо до Слънцето. Това означава, че всяка вода на повърхността й би се изпарила малко след образуването си, поддържайки парниковия ефект. Продължителни вулканични изригвания в миналото пък са създали равнини от лава и са увеличили въглеродния диоксид в атмосферата, заради който сега топлината от парниковия ефект не може да избяга. Това повишава температурата от малко по-висока от земната до настоящата й стойност от 475°C.

Годината на Венера е по-бърза от нашата (225 дни), но въртенето около остта й е много бавно (243 дни) и е „ретроградно“ – обратно на земното. Бавното въртене е свързано с липсата на магнитно поле, което води до продължителна загуба на атмосфера. Атмосферата на Венера се „супервърти“ по-бързо от самата планета, а изображения от много мисии показват V-образни облаци от капки сярна киселина.

Въпреки суровите условия, някои учени спекулират, че на някои височини облаците на Венера може да предоставят обитаеми условия. Скорошни измервания показват наличието на фосфин в облаците на Венера, което е потенциален признак на живот, тъй като непрекъснато се произвежда от микроби на Земята. Към момента е ясно само, че се нуждаем от повече тестове и проучвания, за да разберем откъде идва.

„Венера, Марс и Вулкан“ от Тинторето

Бъдещи мисии

Информацията ни за Венера досега е събрана от няколко сонди. През 1970-82 г. съветските сонди Венера 7-14 успяват да кацнат на суровата повърхност на планетата, да оцелеят до 2 часа и да изпратят изображения и данни. Но остават въпроси за това как се е развила толкова различно от Земята, които също са от значение, за да разберем по-добре на кои планети около други звезди може да има живот.

За щастие, следващото десетилетие обещава да бъде много благодатно за учените любители на планетата. През 2021 г. НАСА избра две мисии – Veritas и DaVinci+ – които трябва да бъдат изстреляни през 2028-30 г. Европейската космическа агенция избра EnVision за изстрелване в началото на 2030 г. Това са допълващи се мисии без екипаж, които ще ни дадат по-задълбочено разбиране на средата и еволюцията на Венера.

Задачата на Veritas е да определи геоложката история, скалния състав и значението на водата в миналото. Мисията DaVinci+ включва орбитален апарат и малка сонда, които ще се спуснат през атмосферата и ще измерят нейния състав; ще изучат формирането и еволюцията на планетата и ще определят дали тя някога е имала океан. EnVision ще изследва повърхностните, подземните и атмосферните следи от газове на планетата и ще картографира с радар повърхността с по-добра резолюция от всякога.

Индия също планира мисия без екипаж – Shukrayaan-1 – а Русия ще задейства евентуално Venera-D.

Облаците на Венера

Имаме ли нужда от мисия с екипаж?

Идеята за облитане на Венера с екипаж за първи път е предложена в края на 60-те години на миналия век като планът е да се ползва капсулата Apollo. Но всичко приключва, когато самите мисии Apollo приключват. Сега обаче проектът Artemis за полет около Луната, както и други планове за мисии с екипаж извадига тази някогашна идея за полет около Венера от нафталина.

Един такъв полет би позволил на учените да тестват техники за дълбокия космос, като например как да управляват мисия с екипаж със значителни забавяния във времето при комуникация със Земята – така можем да се подготвим за по-сложна мисия с хора до Марс. Екипажът обаче не би извършил никакво кацане или действително изследване на атмосферата на Венера, защото условията са твърде сурови.

Изследователите, които подкрепят тази идея, твърдят, че можете също да се използва гравитацията на Венера, за да се промени курса на космическия кораб към Марс, което може да спести време и енергия в сравнение с директното отиване от Земята до Марс. Това е така, защото вторият вариант би изисквал орбитите на двете планети да бъдат подравнени, което означава, че ще трябва да се изчака подходящия момент както по пътя дотам, така и обратно. Въпреки това, тъй като мисията с екипаж до Марс би била много сложна, отиването директно от Земята до Марс ще направи дизайна на кораба по-прост.

Изпращането на хора на планета, която може да приютява живи организми, също няма да улесни намирането им, защото има рискът да замърсим атмосферата, преди да открием някакъв живот. Най-добрият начин за търсене на биохимични признаци на живот е с автоматизирани сонди. Ще има също значителни топлинни предизвикателства и по-висока радиация от слънчеви изригвания поради по-голямата близост до Слънцето.

И, за съжаление, с една такава мисия ще са възможни само няколко часа данни. Тя би била и много скъпо начинание, което обаче без съмнение ще създаде невероятни изображения и полезни допълнителни данни. Този напън обаче не би добавил малко към подробните и много по-дълги проучвания, които се планират в момента. Затова вероятността от мисия с екипаж до Венера е много малко вероятна.

Има и малко по-смели предложения за мисии – например, изпращане на дирижабли с екипаж да кръжат в атмосферата на Венера, вместо просто да прелетят един път. Това е хубава идея, която може да постигне повече, но засега остава далечна и нереалистична.

За момента извършваме изследвания с екипаж само в ниската околоземна орбита. Проектът Artemis обаче има за цел да лети с хора около Луната и да изгради станция, наречена Gateway, в лунна орбита. Целта е да се правят експерименти, да се позволи кацане на екипаж на Луната и най-важното – да се тестват техники в дълбокия космос, като зареждане с гориво и работа в отдалечена среда, което в дългосрочен план може да ни помогне да стигнем до Марс, без да посягаме към Венера.