Как човек се справя с риска и защо винаги той е един и същ

Далечната 1969 г. е повече от вълнуваща за Чанси Стар. По това време той заема позицията на декан по инженерни и приложни науки в калифорнийския университет в Лос Анджелис. Като учен, той има задачата да открие разликата между толеранса в рисковете, фокусирайки се върху изборите – доброволен и не толкова  доброволен такъв.

Стар забелязва, че когато човек си мисли, че държи всичко под контрол – една много лъжлива концепция, работеща изцяло с предишен опит и вяра, че изходът може да бъде избран свободно – човекът започва да прави най-различни грешки. Един такъв пример може да бъде алпинистът, който изкачва планини без необходимите защитни въжета – рискът става драстично по-висок. Ученият изчислява, че при подобни занимания, шансовете за фатален изход са много по-високи, отколкото терористична атака.

Повечето хора не срещат ограничения да се излагат на риск във всекидневието си и да повтарят различни занимания, повишавайки удоволствието от крайния резултат. Все пак милиони хора сядат зад волана всеки ден, пропускайки възможността, че точно днес могат да катастрофират.

Подобна тенденция може да се открие и при пушенето – днес повече от милиард души предпочитат този порок, макар и да знаят какви здравни рискове се крият. В много отношения има несъответствие между толерираните доброволни рискове с опита да избегнем твърде опасните такива. През последната пандемия забелязахме точно една такава дилема: дали човек да се изложи доброволно на болест, която все още няма лечение или да избере предоставената ваксина, разглеждана като насилствен акт. Странно или не, мнозина избраха първото, все пак контролират риска.

А и благодарение на най-различни „дискредитирани“ доказателства в този период, правителствата нямаха никакви шансове. До днес все още се вярва, че ваксината може да причини аутизъм, а още по-страшното е, че в някои случаи се поставят чипове за измяна на ДНК код или дори умствен контрол – все измами, които просто нямат място в света на науката.

В един от най-критичните моменти имаше само едно решение – масова ваксинация, с която болестта да се прекъсне. За съжаление беше твърде късно за подобни мерки. Много преди появата на първата ваксина, световното общество беше отровено с най-различни фантастични истории, засрамващи хора като Стивън Кинг и дори Джордж Лукас.

Не трябва да се притесняваме от подобни феномени. В горните редове споделихме, че Стар е бил в апогея си през 1969 г. и тогава е имал достатъчно интересни феномени за изследване. Един такъв е страхът от ядрената ел. енергия. Малцина знаят как работи един ядрен реактор, поне докато не се появи филмът „Чернобил“. На фона на това имаме огромно количество пушачи, шофьори и хора с наднормено тегло, които по една или друга причина живеят близо до ядрена централа.

При наличието на пълната гама от пороци и проблеми, същите хора редовно споделят в проучвания, че се притесняват от въздушните замърсявания, убедени са, че смъртността се е повишила значително през последните години, макар и по-опасни в това отношение да са ТЕЦ-овете с твърдо гориво. Сигурно е изненадващо, че през 2020 г. повече от 3/5 от електричеството идват чрез горене на въглища и едва 10% идват от атомните реактори.

При предоставяне на повече информация и запознаване с рисковете, включително и посочването на Чернобил и Фукушима като единствени инциденти в историята, хората продължават да вярват, че ядрените реактори са в пъти по-опасни от всички останали замърсители. Броят на хора, които са починали в следствие на облъчване, са именно при тези две ядрени катастрофи. Имате нужда от още един пример? Нека обърнем внимание на Франция и Германия. Французите добиват своята енергия от ядрени реактори – повече от 70%.

Цяла Франция може да се похвали с доста модерна техника, която използва водите на Сена, Рейн и други, за да се охлаждат реакторите. Притесненията от вредата или високата смъртност, каквото няма във Франция, никога не са били  дори фактор за разглеждане. От другата страна на Рейн ще открием, че зелените немски еко активисти са на съвсем различно мнение.

Там населението е сигурно, че това е най-голямото зло и точно то трябва да се унищожи и замени с друга по-чиста алтернатива. На този етап няма да открием такава. Ядрените централи продължават да бъдат най-рентабилни в дългосрочен план, но според новото зелено движение, трябва да се премахнат с най-висока скорост.

Всичко това ни показва и още една подробност – обективният риск. Това е измерването на риска, който познаваме, изправен срещу неизвестното. Това, което Стар ще забележи е, че разбирането на риска е строго субективно и зависи изцяло от информацията, която получаваме – познато срещу непознато.

Психометричните изследвания показват връзка между специфични опасности с тенденция да отключват уникални последици на допълнителни заплахи, водещи до нежални рискове и придружени от нови и неконтролирани такива. Познатите заплахи най-често са предпочитани, особено след като човек може да се довери на опита и познанието да се справи именно с такъв. На база това, повечето ядрени централи не се приемат за безопасни, докато рентгеновите снимки остават в скалата на толерирания риск.

Терористичните атаки в същата скала се смятат за едни от най-високите заплахи. При потенциален риск от такава, страхът започва да се повишава, а рационалното мислене ще ни изостави. Поради липсата на представа за време, локация, нанесена щета и други, психометриците ги поставят като най-висока опасност.

По-важното е, че експертите откриват и още една грешна практика – високото ниво на страх води до още по-големи проблеми. През последните две десетилетия именно медиите не спират да говорят и споделят за евентуалните атаки и висока смъртност. Американците се страхува, че съществува малка ядрена бомба, която може да се взриви в Ню Йорк или всяко друго популярно място. Руснаците се притесняваха, че ще бъдат ударени с ядрено оръжие – точно по тази причина съществува и така наречената радарна станция „Дъга“. Точно така, страхът може да направи чудеса с една нация.

Страховете за отравянето на водните резервоари продължава и до днес, като допълваме с най-различни смъртоносни вируси. Статистиката може много лесно да реши проблемът с паниката и негативните последствия, особено след като разберем, че в 90% от случаите на терористични нападения, смъртта е най-често на един човек. На фона на тази информация е доста „забавно“, когато разберем, че на година умират по 1.2 милиона души, но след като това не е тероризъм, а естествен цикъл, отказваме да се притесняваме или да разсъждаваме върху тази тема.

Една от причините за съществуването на така нареченото толериране на риска е и факта, че всеки ден някой рискува доброволно и повторно, поставяйки целта пред евентуалните опасности. За мнозина този вид занимания носят смъртен риск, но след като наблюдателят не е в полето и хабитатът на самия риск, той трудно би могъл да осъзнае каква точно е заплахата. За вас скокът с парашут може да е нещо изключително страшно, но за човек, който го прави всеки ден, действието ще е дори скучно.

Рисковете от тежки заболявания също са изключени, особено след като не са на хоризонта или просто не ги познаваме. Фаталистите са друго интересно движение в изследването на риска. Въпросните представители са известни с това, че не могат да функционират нормално в съвременния свят. Като шофьори, те често не могат да вземат правилното решение и да преценят ситуацията. Тяхно любимо хоби е да не спазват дистанция, да карат бързо и да се опитват да бъдат първи. На фона на всичко това, те дори отказват да слагат колани на децата си. Резултатът е по-висок брой катастрофи и по-висок брой жертви.

Това звучи логично, особено след като всеки един читател е виждал такива практики в ежедневието си. Какво обаче показва изследването? Фаталистите най-често са шофьори на такси или на бусове. Има ли логика? Да, все пак говорим за хора, които всеки ден са зад волана и са свикнали до степен, в която те самите не виждат никакви рискове. Наградата е по-високо заплащане за свършена работа, а рискът е техният живот, както и нашият, ако сме активни шофьори. С други думи, Стар и много други учени ще открият една важна връзка – информацията и познанието на средата ще е ключ за по-хармоничният живот.

Познавайки риска, анализирайки ситуацията, осъзнавайки, че дори и да имаме опит, нямаме никакви гаранции и сигурност, то едва тогава може да приемем, че живеем в някаква симбиоза с останалите. За съжаление учените ще открият и още един проблем – животът на един човек е твърде кратък, за да може да опознае всички налични опасности. Не всеки ще има едни и същи изпитания в живота си и понякога кризата ще изисква трупането на нов опит.

Пандемиите идват по веднъж на век, войните започнаха да стават все по-чести, а вулканите все още стоят спокойни на фона на големите природни катаклизми. Рискове винаги ще има, но най-важно е да не позволяваме на страхът да контролира нашите решения, в противен случай сме изгубени. И най-важното е, че човек винаги трябва да знае кой точно риск да преследва и какви са позитивите и негативите от него.