Има ли биологично обяснение за моногамията ни

Хората са моногамни от много дълго време, от хилядолетия. Но тази стратегия на взаимоотношения всъщност е нещо необичайно в природата като погледнем към другите видове. Така че защо го правим?

Може ли моногамията да бъде обяснена с прости биологични причини? Или е по-сложна? Оказва се, че отговорът е по малко и от двете.

Прерийни полевки

Макар да е норма сред хората (въпреки че полиаморията е във възход), моногамията не е често срещана в останалата част от животинското царство – например само 3 до 5% от видовете бозайници проявяват някаква форма на моногамия.

Но сред тях са прерийните полевки (Microtus ochrogaster), които се ползват като модел за моногамия в изследванията на този тип връзка. Те са дребни гризачи, които прекарват цял живот с един партньор, което ги прави идеални за подобен вид проучвания.

В тази област на изследване обаче определенията за моногамия може да не изглеждат точно като нашите – там често се използва терминът „социална моногамия“, който се характеризира с това, че животните съжителстват в двойки от мъжки и женски пол, остават заедно след чифтосването и съвместно защитават ресурсите си. При социалната моногамия се поставя по-малко акцент върху сексуалната изключителност и повече върху формирането на трайни връзки, за да се отрази по-добре поведението на участващите животни.

Биохимична основа

Изследванията на тези гадинки хвърлят известна светлина върху биологичните механизми, които може да са в основата на моногамията при този вид. Проучванията са идентифицирали някои хормони и техните рецептори, които формират социалната свързаност, а именно вазопресин и окситоцин.

Окситоцинът често е наричан „хормон на любовта“, но той играе важна роля и в регулацията на раждането, кърменето и майчините грижи. Изследванията при степните полевки показват, че хормонът играе роля в развитието на връзката между двойките при женските.

Установено е например, че инхибирането на неговия рецептор блокира развитието на партньорските предпочитания, докато стимулирането на рецептора чрез вливане на окситоцин в мозъка го улеснява. Някои изследвания показват, че този ефект е специфичен за жените, въпреки че други го забелязват и при двата пола.

Междувременно вазопресинът е от решаващо значение за свързването по двойки както при мъжките, така и при женските полевки. Той присъства и при други, по-разкрепостени видове гризачи, но при тях рецепторите му (както и рецепторите за окситоцин) са по-малко, особено в допаминовата система за възнаграждение. Това може да обясни защо именно степните полевки са особено склонни към моногамно обвързване.

В едно проучване от 2004 г. изследователите поставят допълнително копие на гена на вазопресиновия рецептор в мозъка на немоногамни ливадни полевки – и установяват, че те развиват повишено предпочитание към партньора, което е много необичайно за тях.

В други изследвания са направени опити за инхибиране на вазопресиновите рецептори, като резултатът е намаляване на предизвиканото от чифтосване свързване по двойки. Инжектирането на вазопресин пък провокира свързването по двойки.

Хормоните би трябвало да отговарят за много неща, когато става дума за моногамия – и не непременно само при полевките. При хората окситоцинът също играе роля в свързването, но все още не знаем много за ролята на хормоните въобще в човешката моногамия.

Генетичната основа?

Някои изследвания предполагат, че моногамията има генетична основа, дори при хората. Още през 2008 г. изследователи в Швеция откриват доказателства за вариации в специфичен участък от гена на вазопресиновия рецептор. Мъжете могат да имат между нула и две копия на този участък и екипът установява, че тези с повече копия проявяват по-лоши резултати що се отнася до обвързването.

Изследване върху животни от 2019 г. разглежда 10 вида гръбначни животни, като сравнява генната експресия в мозъците на мъжки екземпляри, които са моногамни, с техни роднински видове, които не са. Така се установяват сходни промени в генната експресия всеки път, което намеква, че моногамия има потенциална „генетична формула“ . Но, разбира се, изследователите не могат да потвърдят 100% дали това се отнася и за човешката моногамия.

В крайна сметка науката за тази част от поведението ни е сложна. Възможно е да знаем доста неща (поне при животинските модели), но все още има много въпроси без отговор. И по всяка вероятност няма едно единствено, просто биологично обяснение.

Както се казва в една обзорна статия: „Въпреки че има хомогенност в необходимите съставки, вероятно не съществува единна рецепта за социална моногамия.“