Ето защо се разтриваме, когато се ударим

За да разберем причината, първо трябва да се върнем назад до 1965 г. и една фундаментална статия на Роналд Мелзак и Патрик Д. Уол. В нея двамата запознават света с новата си теория за болката, наречена „теория за контрол на входа“. Тя бележи доста важен момент в неврологичните изследвания.

„Теорията […] оттогава насам прави революция в разбирането ни за механизмите на болката и нейното управление“, пишат Джоел Кац и Британи Н. Розенблум по повод 50-годишнината на изследването. „Тя оказа голямо клинично въздействие върху начина, по който лекарите разбират и тълкуват болките, върху начина, по който пациентите се лекуват, и, което е може би по-важно, тя даде на пациентите надежда, че облекчаването на болката им е възможно.“

Статията на Мелзак и Уол се появява в момент на противоречия в областта на изследванията околона това най-неприятно усещане. По онова време съществуват две основни конкуриращи се теории, за които се смята, че взаимно се изключват. Мелзак и Уол виждат проблеми и в двете, но също така и твърдения, с които са съгласни; тяхната нова теория е опитът им да синтезират всички техни убеждения в една обединяваща идея.

Подобно на много радикални предложения, справедливо е да се каже, че тя не е незабавен хит сред учените; ще минат няколко години, преди да получи широко признание.

Теоирията

„Според Теорията за контрол на входа усещането от болезнен дразнител може да бъде блокирано от усещане от неболезнен дразнител, защото нервните влакна, по които се предава болезнения, са по-бавни от тези, по които се предава неболезнения“, казва специалистът по болка д-р Джудит Шеман в интервю за Cleveland Clinic Health Essentials.

С други думи, неболезненият – като например от разтриване – може да изпревари по-бавните сигнали за болка, докато те пътуват по периферните нерви и гръбначния мозък до главния мозъка. Резултатът, според теорията, е, че се усеща по-малко болка.

Студентите по неврология навсякъде по света ще се сблъскат с тази или подобна схема в някакъв момент от обучението си. Това е малко по-цветна версия на илюстрацията в оригиналната статия на Мелзак и Уол.

Аβ нервните влакната в горната част са с голям диаметър и изолираща миелинова обвивка по външната страна. Благодарение на това те могат да предават импулси по-бързо от по-тесните, немиелинизирани С влакна в долната част. И говорим за много по-голяма скорост: около 386 километра в час спрямо малко клетите 3,2 километра в час на С влакната.

Съществува и трети тип, който не е показан на тази диаграма: Аδ, които се намират някъде по средата, но също са по-бавни.

Аβ влакната са тези, които се активират от неболезнени стимули, като нормално докосване и натиск. Влакната Aδ и C са тези, които се активират от болка и топлина.

Във версията на горната схема „входът“ е затворен. Докато С влакната се възпламеняват, Аβ влакната също – и не забравяйте, че те са по-бързи и по-ефективни. Аβ на свой ред стимулират инхибиторните интерневрони в центъра на изображението, които имат краен контрол върху това дали сигналите за болка достигат до мозъка. Когато те са стимулирани от Аβ влакната, се получава инхибиторен отговор, който блокира проникването на сигналите за болка.

Всичко това се случва в гръбначния мозък, по-конкретно в гръбначния рог – ключов пункт по пътя на болките към мозъка. Тук трите различни вида влакна се свързват с вторични неврони, а по-късно – по няколко сложни невронни пътя – и със самата централна нервна система.

Повечето от нас могат да потвърдят от личен опит, че теорията за контрола на входа има своите основания – всички сме се разтривали след като се ударим някъде – и повечето бихме се съгласили, че наистина помага. Шеман обяснява, че макар отчасти ефектът да се дължи на разсейването на вниманието ни от травмата, отчасти се дължи и на контрола на входа.

Модернизация

Но статията на Мелзак и Уол вече е на повече от 60 години, което е доста древно от биологична гледна точка. Напоследък се предполага, че макар теорията да има своето място, може би е време за актуализация, която да отразява всичко, което сме научили от 60-те години насам.

„Какъв напредък сме постигнали в изучаването на сетивната обработка и нейната модулация в гръбначния мозък от 1965 г. насам?“ – пита професорът от Харвардското медицинско училище Клифърд Дж. „Причината, поради която трябва да се откажем от оригиналната теория за контрол на входа, е, че моделът, макар и вдъхновяващ и с голямо историческо значение, сега трябва да признаем, е вече стар и твърде опростен.“

Например, обяснява Улф, сега знаем, че има различни подтипове влакна Aβ, Aδ и C, и разбираме, че невронният състав на самия гръбначен рог е много по-сложен, отколкото се е смятало по времето на Мелзак и Уол.

Улф все пак изтъква, че теорията е помогнала да се въведат нови идеи за облекчаване на болката, които са били използвани успешно при хиляди пациенти. Той също така предполага, че поне един от първоначалните поддръжници на теорията би бил развълнуван от перспективата да я актуализира, така че да продължи да помага на бъдещите поколения пациенти с болка.

„Имах привилегията да работя с Пат Уол в началото на кариерата си“, разкрива Улф, „и знам, че той би бил също толкова развълнуван, колкото и аз, от перспективата за основано на данни подробно разбиране на действителната обработка на сетивната информация в гръбначния мозък, която предизвиква болката, нещо, което, надявам се, най-накрая е неизбежно.“

Но все пак е забавно да мислим, че едно просто действие като разтриване или докосване на нараняването – каквото повечето от нас правят дори несъзнателно през цялото време – може да оказва реално влияние върху начина, по който болката се предава дълбоко в нервната ни система.