Да се загубиш преди GPS-ите и интернет
Хората се губят постоянно, но обикновено се оправят. Понякога обаче човек се губи толкова, че няма връщане назад. В продължение на пет века северноамериканците пътуват както из континента си, така и вътре в мозъците си – сега ще разгледаме някои от най-интересните загубвания на тези хора преди модерните технологии.
Губернаторът
Самюел дьо Шамплен може да командва френските земи в Северна Америка в началото на 17 век, но не може да му се има доверие да се разхожда сам в гората. Една сутрин през 1615 г. Шамплен преследва някаква птица в гора северно от езерото Онтарио. Неговите домакини от племето хурон го бяха помолили да остане в лагера, докато те са на лов за елени. Но лагерът е прекалено скучен, а птицата е прекалено, според Шамплен, „особена“. С размерите на дебела кокошка, тя има клюн на папагал и „беше изцяло жълта, с изключение на главата, която беше червена, и крилата, които бяха сини“. Докато следи съществото, Шамплейн в един момент се оглежда и осъзнава, че няма представа къде се намира. Той се скита изгубен през следващите три дни, молейки се на Бог за спасение, докато не се озова при водопад, който успява да разпознае, и проследява потока надолу към лагера на домакините си. Хуроните „молят“ Шамплейн „да не се отклонява повече“. Те не искат да бъдат държани отговорни за изчезването му или по-лошото – за неговата смърт. Те повече не откъсват очи от него и всички други техни гости, за да няма катастрофални грешки.
Поклонникът (пилигрим)
През лятото на 1621 г. млад мъж се изгубва напълно в земите отвъд Плимутската колония. „Джон Билингтън“, пише губернаторът Уилям Брадфорд, „се губи в гората и се скита нагоре-надолу около пет дни, оцелявайки на плодове и каквото намери“. След пет дни група индианци срещат Билингтън и го повеждат на изток, по дължината на Кейп Код, до Наусетите, които го залавят за откуп. Брадфорд се обажда за услуга на главния си съюзник от коренното население, Масасоит, вожда на Вампаноаг, да действа като емисар и достави ограниченото количество стоки на колония, за да го откупи. Съдбата на колонистите, които са сами в непозната за тях среда, е в безтегловност между гостоприемство и враждебността на местните. Животът им зависи от добротата или жестокостта на непознати, които са у дома си в пространства, които колонистите смятат за пустиня.
Вундеркиндът
Пол Гасфорд се губи, докато търси сарсапарила на брега на езерото Онтарио през 1805 г. Решен да грабне наградата от шест пенса, която майка му предлага на детето, което набере най-много, той започва да се скита наоколо, радостен да е на св свобода от малката лодка, която семейството му използва, за да премести вещите си от залива Кинте в Онтарио в новия им дом в Ниагара, Ню Йорк. Нито едно от по-големите деца не забеляза, че Пол липсва – което е изненадващ пропуск, като се има предвид, че според „Истинската и прекрасна история на Пол Гасфорд“, публикувана през 1826 г., той е бил „малко над 4 години“.
След тридневно издирване родителите на Гасфорд решават, че е мъртъв. Шансовете са малки дете да оцелее няколко нощи на диво и ново място. Но Пол Гасфорд не е обикновено дете. Вместо да се рухне психически, когато разбира, че се е изгубил, той си спомня, че възрастните казват, че Ниагара е на 60 километъра и решава да завърши последния етап от пътуването сам. Когато нощта го настига той изкопава дупки на плажа и се сгушва дълбоко в пясъка, за да се стопли. Забива пръчка в земята, преди да заспи, за да остане ориентиран в правилната посока, в случай че се събуди объркан. Храни се с каквито плодове успява да намери и когато най-накрая стига, целият град избухва в тържество.
Чудодейното пътешествие на Гасфорд става детска книга.
Търсещият свободата
Муле от племето Оглала (представител виждаме на снимката) докарва Джак в летен лагер, оживен от лакоти – търговци на кожи и пътници – през 1846 г. Той се олюлява на седлото, стиснал седлото, сякаш е мачтата на клатен от буря кораб. Местните жени и деца обграждат животното и ездача му и техните „писъци и викове“ привличат още хора. Дори в покой, Джак се клатушка нездраво, а „празният му поглед“ накара тълпата да изтръпне. Трима ловци на Оглала го бяха спасили, след като го откриват да лежи с лице надолу, сам в равнината. Той беше изчезнал 33 дни по-рано, в началото на юни, докато преследва волове и коне за своя работодател Джон Баптист Ричард, буржоа и собственик на Форт Бърнард, търговски пункт на река Норт Плат, което сега е Уайоминг.
Преди да го застигне беда около Норт Плат, Джак бяга от робство във ферма на граничния щат Мисури. Така възможностите му да си намери работа са ограничени и мултикултурната работна сила в западната търговия с кожи предлага убежище. Джак се губи, докато преследваше свободата да изгради живота извън робството.
