Великите авантюристи: Ванче Михайлов – последният воевода на ВМРО
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Вътрешната македонска революционна организация е вероятно едно от най-противоречивите явления в българската история. Още от своето възникване като Вътрешна македоно-одринска революционна организация (създадена през 1893 г. в Солун), структурата има за цел чрез всички възможни средства да се бори за освобождението на Македония и нейното присъединяване към България. По силата на всички международни норми, последвалите действия на „македонстващите“ следва да бъдат дефинирани като „тероризъм“. Както всяко друго нещо в историята, дори понятието „тероризъм“ е въпрос на гледна точка.
Що се касае за българската, нещата са повече от ясни – Дaме Груев, Гоце Делчев и останалите не са терористи, а герои и борци за националното обединение на България. И терминът „герой“, както и терминът „терорист“ е натоварен с твърде много емоционален заряд и е въпрос на различни тълкования. Ако трябва да бъдем безпристрастни, участниците в Македонския епос са хора, които вярвали че целта оправдава средствата и били убедени, че онова което вършат, го вършат в името на общото благо и светлото бъдеще. Именно такъв е случая и с героя на настоящия разказ – Иван Михайлов.
Иван е роден на 26-ти август, 1896 г. в град Щип, тогава в пределите на Османската империя. Макар да няма и три години от създаването на ВМОРО, македонската революционна кауза е плъзнала на длъж и шир из провинциите на Портата и мнозина са онези, които тайно или явно мечтаят за отхвърлянето на вековната тирания. Сред тях е и Михаил Гаврилов, който заедно с брат си Атанас Михайлов, стават хора на ВМОРО в Щип. Именно Михаил, наричан Мише, е бащата на Иван Михайлов и негов първи пример в избора на революционно поприще. Любопитното е, че Михаил и Атанас имат още един брат – Спиридон Михайлов. За разлика от тях, които избират попрището на тайната борба, Спиридон се записва да учи за офицер в България, след което се сражава във всички войни от 1912 до 1918 г., служи като интендант на Първи софийски полк и в крайна сметка става жертва на комунистическия терористичен акт в църквата Св. Неделя през 1925 г. Но да се върнем на Иван.
Ако факта че баща му и чичо му са членове на ВМОРО не е достатъчен за да предначертае пътя му, в навечерието на Балканските войни, Иван постъпва в Солунската мъжка гимназия, където немалка част от преподавателите също са членове на ВМОРО. По време на Балканските войни, Михайлов остава в земите, окупирани от сърбите, но в хода на Първата световна война помага българските окупационни власти като чиновник в родния си Щип. След края на Голямата война, Иван напуска Македония и се мести в София, където постъпва като студент по право в Софийския университет.
Именно тук е забелязан от легендата на ВМОРО – Тодор Александров. Александров кани Иван Михайлов да служи като негов сътрудник и секретар. Увлечен от семейната страст към македонска революция, Иван приема и освен това съдейства за създаването на студентското движение „Вардар“, на което е и пръв председател. Идеята на движението е да служи като младежки клуб към ВМРО („одринска“ отпада от формулата през 1919 г. – б.а.) и да подпомага множеството студенти-емигранти от Македония. В редиците на организацията, Иван Михайлов, наричан от всички Ванче, създава редица близки приятелства с много от бъдещите членове на ВМРО, а едновременно с това циментира апозицията си на дясна ръка на Тодор Александров.
Малко след 28-мия рожден ден на Ванче, на 31-в август, заговорници от ВМРО и т.нар. Македонска федеративна организация, уреждат убийството на Тодор Александров. Причината е категоричният отказ на Александров да приеме подчиняването на ВМРО на идеите на Коминтерна и сливането му с обвързани със СССР анархистки, социалистически и комунистически организации. Конкретен повод е т. нар. Майски манифест, под чийто текст първоначално Александров слага своя подпис чрез посредник, но научавайки за същинското съдържание на документа, оттегля подписа си и убеждава другия член на ЦК на ВМРО – ген. А. Протогеров, да стори същото. Фактът, че заговорниците убиват Александров, но не отнемат живота на намиращия се там Протогеров, хвърля огромно съмнение върху последния и води до дискредитиране на името му в редиците на организацията.
След смъртта на Тодор Александров, Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО на мястото на своя ментор. Без да губи време, Ванче организира поредица от акции, в които да се накажат виновниците и подстрекателите на смъртта на Александров. В рамките на три месеца из цяла България са извършени поредица от покушения, направлявани от Михайлов. Още преди да е изтекъл септември, 1924 г., всички преки отговорници за убийството на Тодор Александров са избити, по-голямата част по време на т.нар. Горноджумайски събития. Бързината, с която се разправя с опонентите си, повдига сериозно престижа на Ванче и през следващите месеци той постепенно се налага като едноличен водач на ВМРО, окончателно измествайки Александър Протогеров.
Именно Иван Михайлов е човекът, който окончателно превръща ВМРО в това, което днес наричаме терористична организация. Ясно осъзнавайки че на този етап Македонският въпрос не може да бъде решен с бунтове, въстания и открита война, Михайлов насочва организацията към провеждане на индивидуални терористични актове, саботажи и ликвидиране на политически опоненти. В хода на тези акции, ВМРО си създава редица противници както в лицето на местните югославски и гръцки власти, така и от гледна точка на другите македонски революционни движения, особено „левите“, които следвайки Майския манифест, поддържат все по-тесни връзки със СССР. След атентатът в Света Неделя. Българското правителство започва да толерира онези акции, организирани от Михайлов, които са насочени срещу обвързани с БКП лица и структури.
Докато дирижира поредицата от кървави атаки, разтърсили България, Ванче влиза във все по-остро противоречие с ген. Протогеров. Ситуацията ескалира през юли, 1928 г., когато Ванче нарежда на своя довереник Кирил Дрангов (син на легендарния полковник Борис Дрангов), да организира убийството на Протогеров (личен приятел на Дрангов-баща – б.а.). Покушението е извършено на 7-ми юли, 1928 г. В резултат от него, вътре във ВМРО започва кървава борба между поддръжниците на Ванче и онези, верни на Протогеров. Вътрешното разцепление отслабва редиците на организацията, а кървавите акции водят до понижаване на общия престиж на ВМРО сред обществото.
За да си възвърне изгубените позиции, Ванче активизира действията на организацията в Македония, де факто обявявайки война на югославските власти. Белград изпраща над 35 000 войници, които да озаптят размирната провинция, заедно с вече действащите части на полицията и разузнаването. Границата с България е блокирана, построени са допълнителни застави, поставени са заграждения. Въпреки това, акциите на ВМРО не спират. Нещо повече, след 1930 г., Ванче влиза в тясна връзка с лидера на хърватските националисти (усташи) – Анте Павлич, както и с водача на косовските албанци Хасан Брей Прищина.
Внезапен край на свободната дейност на ВМРО в България е сложен на 19-ти май, 1934 г. Военният съюз, заедно с кръгът „Звено“ извършват т.нар. Деветнадесетомайски преврат, след което предприемат бързи стъпки за законово ограничаване и отстраняване на ВМРО. Действията на Михайлов начело на структурата са разглеждани от превратаджиите като заплаха за националната сигурност а и за собственото им политическо бъдеще. До края на септември, 1934 г. дейността на ВМРО в България е фактически парализирана, а Михайлов и още деветима други изтъкнати дейци са обявени за издирване.
Смята се че в месеците преди Деветнаседетомайския преврат, Михайлов поддържа все по-тесни връзки с разузнаването на Нацистка Германия и управляваната от Мусолини Италия. Несъмнено доказателство за това е атентатът в Марсилия срещу Александър Караджорджевич, извършен през октомври 1934 г. от агента на ВМРО – Владо Черноземски. Междувременно, Ванче бяга в Турция на 11-ти септември и се укрива там, като турските власти дори неутрализират опит за убийството му, организиран от югославските служби след убийството на краля им в Марсилия.
Отказът на България да защити Михайлов от югославските служби, го тласка по пътя на идеята за самостоятелна територия Македония, в която ВМРО да има свой собствен контрол. Именно с тази мисъл, Михайлов се заселва в Загреб в началото на Втората световна война и запазва постоянни връзки с германските служби, контактувайки лично с водача на СС – Хайнрих Химлер. В крайна сметка, след включването на България в Тристранния пакт, Ванче е амнистиран от властите в София, но отказва да се завърне в България.
През 1942-43 г., той продължава да таи надежда за създаване на собствена автономна зона в Македония, като дори предлага на Германия да организира бригади в размер до 8000 души, бивши членове на ВМРО, които да служат в подкрепа на германските окупационни сили в Македония, но извън командването на българската армия. Основна тяхна цел ще е борбата с партизаните-комунисти в гръцките и югославските територии. Според някои сведения, „казусът Михайлов“ е коментиран по време на последната среща между Хитлер и Борис III през август, 1943 г., но каквито и планове да са начертани, смъртта на българския цар слага край на идеята за връщане на Ванче под пряко българско влияние.
През 1944 г., Хитлер се опитва да използва Михайлов за създаване на „независима Македония“, която де факто да се отцепи от България (София обявява неутралитет през лятото на 1944 г.) и да съществува като германки протекторат. Иван Михайлов категорично отказва и макар за кратко да пристига в София с посредничеството на германците, бърза да напусне България, предусещайки идването на Червената армия и нейния марионетен режим, установен на 9-ти септември, 1944 г.
След като бяга през Хърватия и Унгария, Михайлов се установява в Рим, където живее с разрешението на новите италиански власти, а следователно и с благословията на Западните Съюзници, които предпочитат да го държат като коз срещу настъпващото съветско влияние на Балканите. Ванче Михайлов прекарва остатъка от живота си в Рим. Написва и публикува спомени от бурния си живот в 5 тома и е автор на други книги и брошури, посветени на македонския въпрос. Смята се че в началото на 1960-те, Ванче влиза в контакт с Тодор Живков, посредством българските служби.
Комунистическият вожд, за разлика от Г. Димитров и В. Червенков, не е привърженик на идеята за отцепване на Пиринска Македония от България и търси връзка с Ванче Михайлов с цел укрепване на своя престиж и придобиване на допълнителна информация по македонския въпрос. Това негласно споразумение между БКП и Михайлов го оставя под радара на ДС и задграничната агентура. Ванче доживява преклонна възраст – умира на 94 през 1990 г. в Рим. Погребан е в общ гроб със съпругата си Менча Кърничева, която умира през 1964 г.
