Великите авантюристи: Чезаре Борджия – некоронованият крал на Италия
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Ренесансът е епоха на нови открития, промяна в човешкия мироглед и началото на процеси, които трансформират средновековното общество в съвременното. В тази бурна ера на географски открития, походи, завоевания, научен прогрес и разцвет на изкуството, мнозина мъже у жени печелят безсмъртна слава със своите дела и достижения. Въпреки че това е епохата на Микеланджело и Леонардо, на Мартин Лутер и на Колумб, един човек грабва въображението на поколенията със своята безскрупулност, амбиция и жажда за власт, които ще го издигнат в една от най-демоничните фигури в европейската култура. Почитан още от съвременниците си, той се превръща във вдъхновение за Николо Макиавели, който го превръща в главен герой на „Владетелят“. Войн, авантюрист, духовник и юрист, любовник, мечтател и завоевател – всичко това е събрано в една единствена, импозантна личност – Чезаре Борджия.
Самото му раждане е повод за скандали, анатема и публични дебати. Роден е през 1475 г. (или 1476 г. според други източници). Чезаре е незаконен син на Родриго Борджия – потомък на стар благороднически род от Валенсия, проследяващ родословието си до XI век и първите крале на Арагон. В това че е извънбрачно дете не би имало нищо смущаващо в онази епоха, ако не съществуваше важният момент с житейското поприще на Родриго – секретар на папата и член на колегията на кардиналите – мъже, обрекли се на безбрачие и живот, отдаден изцяло на Бога. Родриго Борджия е прочут в цялото Средиземноморие със своите незаконни любовни подвизи, често засягащи много по-млади от него партньори. Типичен пример е едно писмо, написано до Родриго от неговия чичо папа Калист XII, който му обръща внимание за разюзденото поведение, непристойно за един кардинал.
„Когато преди четири дни, в градините на Джовани Бахис се бяха събрали няколко дами от Сиена, прочути с увлечението си по светската суета, твоя милост, както научихме, забравяйки сана който заема, е бил забавляван от въпросните госпожици от пет следобед до десет часа вечерта…От това, което научихме, танците са били невъздържани и непристойни, а от забавата ви не е отсъствала нито една от проявите на любовта. Вие сте демонстрирал поведение, присъщо по-скоро на някой светски младеж.“ Неукротимият Родериго не си взема бележка от този коментар, писан до него през 1460 г., когато е 29-годишен. Напротив. През следващите две десетилетия, бъдещият папа Александър VI, без никакво съобразяване със своя сан и обета за целомъдрие, присъщ на ранга му, се впуска от една към друга любовни авантюри, доказвайки на практика, че забраненият плод е най-сладък.
Именно като плод на една от неговите любовни авантюри се появява на бял свят и Чезаре. Майка му – Ваноца деи Катанеи е христоматиен пример за жена-авантюрист от епохата. Родена в Рим, тя успява да развие собствен бизнес, използвайки придобити чрез разни способи средства в отварянето на поредица от пивници, в които без много въпроси се угажда на изисканите и не до там изискани вкусове на римския елит, в това число и на клира. Имено в тази обстановка Веноца и Родриго се срещат някъде в края на 1460-те години и между тях припламва страстна афера, от която между 1475 и 1481 г. се раждат 4 деца – Чезаре, Джовани (Хуан), Лукреция и Джиофре. По това време Родриго вече се домогва към папския престол и за да прикрие следите си, урежда на Веноца фиктивен брак. Поредица от трима мними съпрузи се изреждат през следващото десетилетие, до един умрели скоро след браковете. Всеки от тях е награден с почетна титла и длъжност, с които да се затворят очите и устите им за продължаващите похождения на кардинала.
Родриго се грижи за своите незаконни деца добре. Чезаре е типичен пример. Баща му издейства официално потвърждение от папа Сикст IV за законороден статус на момчето, което кардиналът планира да поведе по своите стъпки. Чезаре е изпратен в престижни училища във Валенсия, където са родните земи на Борджиите. В последствие завършва университетите в Памплона и Перуджа, като навсякъде е хвален като брилянтен студент и юрист. Същевременно, сред бурните си студентски години, Чезаре си спечелва още слава с прозвището „най-красивият мъж в Италия“ по време на следването си в Перуджа. През 1491 г., баща му го урежда за епископ на Памплона. На следващата година Родриго Борджия е избран з апапа Алексанър VI. Новият Свети отец не губи време и издига Чезаре до ранг на архиепископ на Валенсия през 1492 г., а година по-късно го обявява за кардинал, едва навършил 18 години – един от най-младите в цялата история. Също както баща си, Чезаре не е чужд на светските блаженства. Отдава се на лов, множество безразборни и мимолетни сексуални връзки и се прочува с екстравагантните и скъпи дрехи, за които харчи значителните си средства. Въпрос на време е расото да отеснее за тази бохемска душа.
През 1497 г., по-малкият му брат Джовани умира при неизяснени обстоятелства. Това оставя Чезаре като единствен мъжки наследник на Александър VI. Папата не крие своите амбиции да използва своя сан и власт, за да наложи своя род сред великите европейски домове. В тези му стремежи помага и обстановката в Европа. През 1494 г., кралят на Франция Шарл VIII започва приготовления за голям поход в Италия с идеята да завладее неаполитанското кралство. Папата смята, че с помощта на французите може да разшири властта и влиянието си на Апенините и решава да използва френската инвазия за своите цели.
За да има свой човек в светските дела, Александър VI урежда Чезаре да се отрече от кардиналския си сан – първият човек в историята, сторил подобно дело. Свободен от обетите, които и без това често нарушава, Чезаре се впуска изцяло в опасните течения на светските дела. Той служи като представител и посланик от името на своя баща и през 1497 г. посещава Неапол, където води преговори с победоносните френски войски. Смята се че по това време (или поне така твърди Макиавели), Чезаре се заразява със сифилис – новият бич на Европа, донесен от испански или португалски моряци след експедициите им в Америките и Азия.
След успешната мисия в Неапол, Чезаре заминава за Франция, където моли новия крал Луи XII за ръката на дъщеря му Шарлота. Владетелят на франция има планове да се сроди с някоя от утвърдените династии и вместо това урежда Чезаре да се ожени за сестрата на Жан III Наварски – Шарлота Д‘Албер. Като сватбен подарък, крал Луи подарява на Чезаре титлата херцог на Валентиноа, което му печели прякора Валентино, с който Чезаре става популярен в своето време ( виж напр. „Владетелят“ на Николо Макиавели).
През 1499 г., Чезаре се включва със свой контингент в състава на френските войски, които нахлуват в Ломбардия и превземат Милано. В замяна на тази помощ, Чезаре получава малка армия от френския крал, която използва за да реализира плановете на баща си – папата. По онова време, папската държава обхваща цяла централна Италия. Множеството кризи в католическата църква от средата на XV век са довели до упадък на папската власт и голяма част от първенците в т.нар. Романия и Марке се отцепват от директния контрол на Рим, обявявайки се за самостоятелни господари под номиналното върховенство на Светия престол. Папа Александър VI планира да използва новопридобитите войски за да възстанови тези територии и д аги оформи в едно ново апенинско владение, което да постави в ръцете на Чезаре.
В тези кроежи, младият Борджия заема ролята на ключовия инструмент, мечът в ръцете на Светия престол. През 1500 г., Чезаре превзема Имола и Форли, след което е обявен за главнокомандващ (гонфалониер) на всички папски армии. Баща му продава 12 кардиналски позиции, за да финансира по-нататъшните му кампании, които водят до завладяване на Пезаро, Римини, Фаенца и Пиомбино. През 1501-1502 г. се наема на служба при флорентинците, междувременно получавайки от баща си титлата херцог на Романия. През 1502 г. се присъединява към нова френска експедиция в Неаполитания и участва в превземането на Наполи и Капуа, разбивайки войските на арагонското кралство, командвани от братята Просперо и Фабрицио Колона. След завръщането си в Романия, Чезаре успява да завладее градовете Камерино и Урбино и насочва апетитите си към Болоня. Преди да завърши приготовленията си, част от наемническите му командири, притеснени от нарасналата му сила и подкупени от враговете му се вдигат на бунт. Чезаре успява д аги надхитри и прикривайки се зад желание за преговори залавя всичките им водачи и заповядва до един да бъдат удушени. Разправяйки се с опозицията сред войската, Чезаре налага, по думите на Макиавели, строго, но справедливо управление в своите територии. През 1503 г. за кратко окупира и република Сан Марино, която планира да присъедини към владенията си.
Съдбата якаш чертае безкраен път нагоре за Чезаре. Но както често се случва, в живота великите възходи са последвани от още по-велики падения. През 1503 г., Чезаре и баща му са повалени от малария. Папа Александър VI умира, а синът му е на прага между живота и смъртта. Въпреки това, използвайки своите войници, разположени в Рим, Чезаре успява да постави на папския трон свой човек – папа Пий III. Само месец по-късноя, новият папа умира при съмнителни обстоятелства. На преден план излиза един от смъртните врагове на Борджиите – Джовани де ла Ровеле. Възползвайки се от болестта на Чезаре и на своите стабилни връзки във френския двор, де ла Ровеле успява да заеме папския престол и се заема да разгроми напълно позициите на Чезаре. Папството прекратява щедрото финансиране на армията на Чезаре и отнема завзетите от него крепости, поставяйки ги под директния контрол на Рим. Междувременно, Чезаре, който напуска Рим, е заловен от действащите в Неаполитания арагонски войски и е поставен под домашен арест, след което е заточен в Иберия.
Непокорен по дух, Чезаре се опитва неколкократно да избяга от своето пленничество. Това принуждава арагонските власти да го местят постоянно от замък в замък. След поредица от опити за бягство, Чезаре успява да достигне земите на Навара, където е посрещнат с почести от своя зет Жан III. Борджия се наема като негов генерал и подема война срещу опозицията на краля, подкрепяна от арагонците. По време на обсадата на Виана, Чезаре спонтанно се хвърля да преследва група противникови рицари, опитващи се да напуснат обсадената от него крепост. Никой не го последва докато язди през разразилата се буря. Осъзнали че са гонени от един единствен човек, рицарите му устройват засада и в последвалото меле Чезаре е убит. Ограбват трупа му, в това число и кожената маска, с която криел обезобразеното си от сифилис лице, оставяйки го чисто гол, с една червена ленена препаска върху слабините.
Така загива един от най-талантливите пълководци и един от най-интелигентните мъже на епохата. Приятел на Макиавели и Леонардо Да Винчи (който работи за Чезаре между 1502-1503 г.), зет на крале и другар по чашка на френския монарх, син на папа и пра-чичо на светец (Св. Франциск Борджия, трети генерал на ордена на Йезуитите), Чезаре Борджия побира в себе си цяла една епоха от историята на Европа. Както подобава на човек с подобна противоречива слава, тленните му останки са загубени скоро след като арагонците завладяват Навара (1529 г.) и костите му са извадени от гроба му във Виана. След векове на неизвестност, тленните му останки се появяват на бял свят през XIX век, а век по-късно аутопсия доказва недвусмислено, че те принадлежат на Чезаре. И до днес католическата църква отказва д аго погребе в оригиналния му гроб в катедралата на Виана. Вместо това Чезаре лежи под специална паметна плоча, поставена срещу църквата. И до днес продължава спора дали отреклият се от титлата си кардинал има място под покрова на божия храм или е обречен за винаги да почива до самия праг на институцията, от която се отказва в името на войнска слава, плътски наслади и безсмъртие чрез творчеството на писатели и художници.
