Тежестта на короната: Юстиниан I, последният велик римлянин
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През 541 г. Средиземноморието е пометено от бедствие, чийто мащаби са безпрецедентни за историята на Античния свят. Бубонната чума, разнесена от търговци, идващи от Китай по Пътя на коприната, отнема живота на милиони, поразявайки всички големи градове. Пораженията, нанесени от чумата ще се усещат с десетилетия, а последвалите вълни на болестта ще продължат още 150 години, чак до времето, когато Тервел разбива арабите под стените на Константинопол. Чумата идва неочаквано в най-неподходящия момент. Средиземноморието тъкмо се е отърсило от шока на варварските нашествия. Източната Римска империя е започнала да възкръсва след гибелта на своята западна половина. Християнството се налага като водеща световна религия, а търговията и икономиката процъфтяват. В един миг този свят на пътешественици, предприемачи и учени е сринат от първата голяма пандемия в историята на Европа. Целият възход и последвалото рухване са обвързани с живота и делото на един човек, орисан да види как Рим се възражда само, за да потъне в нова, още по-страховита криза. Неговото име е Флавий Петър Сабатий, но в историята остава със своето прозвище – Юстиниан.
Флавий Юстиниан е роден ок. 580 г. в диоцеза Илирик, обхващащ териториите на днешните Сърбия, Северна Македония, Косово и Черна гора. За родно място се смята едно малко селище, разположено в планините на дн. Северна Македония. Историята на Юстиниан започва с тази на чичо му – Юстин. Още като млад, Юстин бързо се уморява от селскостопанския живот и решава да опита съдбата си в армията. По онова време – втората половина на V в. сл. Хр., Източната Римска империя изпитва постоянна нужда от войски за защита на своите граници. На изток се надига могъщата Сасанидска империя, а на запад Рим рухва под напора на варварските племена и гражданските войни. Набит, силен и безскрупулен, Юстин бързо си пробива път с оръжие в ръка през цялата военна йерархия на имперските войски. В крайна сметка, в началото на VI в., този земеделец от Илирия се превръща в командир на дворцовата гвардия на император Анастасий I (491-518 г.).
Юстин страда от особен генетичен дефект, който се оказва характерен за семейството му – мъжете в рода остават бездетни. Без да губи време, генералът избира свой наследник – сестриният си син Флавий Петър Сабатий, който е начетен мъж с остър ум, голямо любопитство и чувство за дълг и чест, съчетани с весел нрав и общителност. Юстин полага грижи за своя племенник от рано, използвайки своите нарастващи финансови средства, за да му осигури еквивалента на тогавашното висше юридическо образование (б.а. самият Юстин остава неграмотен до смъртта си), което да му помогне да се издигане в редиците на дворцовите войски. Юстиниан, както става известен бъдещият император, скоро се превръща в сърцето и душата на константинополската аристокрация, организирайки шумни купони и харчейки значителни суми, за да поддържа широк кръг от влиятелни приятели. През 518 г. престарелият император Анастасий I умира. Тогава хитрият опортюнист Юстин успява да използва дворцовите войски, за да отстрани останалите претенденти за трона и няколко дни по-късно е провъзгласен за император, сключвайки фиктивен брак с вдовицата на Анастасий. Издигането на чичо му на имперския престол сериозно увеличава реномето на Юстиниан и той става желана компания за всеки, който иска да бъде някого в Константинопол.
През 521 г. Юстиниан е издигнат от чичо си на позицията консул – древна останка от старата римска система, която обаче загатва за плановете на Юстин да остави наследството си на своя племенник. По същото време, Юстиниан, преброждайки светските събития в Константинопол, става жертва на неочаквано за всички обстоятелство – влюбва се в красивата Теодора. Двадесетина години по-млада от Юстиниан, Теодора е дъщеря на театрален актьор, който работи за една от спортно-политическите партии на Константинополския Хиподрум. Тези агитки съчетават в себе си характеристиките на съвременни ултраси и същевременно поддръжници на политическа партия. Семейството на Теодора е част от процъфтяващия бизнес на забавление, който се развива около тези „партии“. Различни автори изтъкват разнообразни версии за произхода й. Повечето я определят като „актриса“, макар нейният съвременник Прокопий Кесарийски да не крие, че за него Теодора си остава жрица на любовта. Връзката между жена от най-ниското съсловие, едва навършила 20 и улегналия, 40-годишен консул скандализира константинополското общество. Въпреки това, Юстиниан остава непреклонен. Ситуацията се разрешава през 525 г., когато Юстин, за да угоди на племенника си, както и на някои свои генерали, разрешава на хора от сенаторското съсловие да се женят за хора от простолюдието. Юстиниан и Теодора сключват брак през същата година, превръщайки се в най-коментираната двойка в империята.
През 527 г. Юстин умира, достигайки преклонна възраст. Както се очаква, Юстиниан е посочен като негов наследник. Новият император не губи време и използва гвардейските войски за да подсигури столицата срещу евентуални опити за преврат. Като цяло издигането му на престола минава без сътресения. От чичо си Юстин и от предшественика им Анастасий, Юстиниан наследява пълна хазна, спокойни граници и процъфтяваща провинциална икономика. Опирайки се на тази стабилна основа, новият император решава да разгърне мащабна и амбициозна програма, която да възвърне блясъка и величието на Рим от времето на Октавиан. Фактът, че Октавиан е стандартът, към когото се стреми, се доказва и от първата му реформа.
Още с възкачването си на трона Юстиниан ангажира млад юрист от своето обкръжение – 29-годишният Трибониан, с тежка и отговорна задача – да реформира цялото римско законодателство, излязло от времето на Октавиан Август. Поемайки поста Квестор, Трибониан се заема с нелеката задача. Когато всички закони биват събрани на едно място се оказва, че в хаоса на Великото преселение, имперското законодателство е изпаднало в пълен безпорядък. След колосален труд в продължение на шест години, на бял свят се появява т. нар. „Корпус на гражданските права“ (Corpus Juris Civilis). Той се дели на три основни части – Юстинианов кодекс, съставен от 12 книги, в който са побрани над 4500 едикта, издадени от времето на император Адриан до времето на Юстиниан. Този сегмент е публикуван през 529 г. През 533 г. е издадена частта, наречена Пандекти/Дигестиви – сборник с 50 книги, в които е побрано тълкуванието на всички закони на база трудовете на римски юристи живели в периода II-VI в. На следващата 534 г. се появяват и т.нар. „Институции“ – учебник по право, в който Трибониан събира най-основните принципи на римското законодателство, така че по тях да се подготвят студентите по право във висшите школи на империята. Без да е предварително замислен като част от Корпуса, през 556 г. излизат и т.нар. „Новели“ – сборник с юридически текстове, които предлагат опис и тълкувание на всички закони, приети от Юстиниан в периода след 534 г.
Първата сериозна криза в управлението на Юстиниан идва през 532 г. по време на т.нар. Бунт „Ника“. Константинополските тълпи, организирани под формата на агитки на столичния Хиподрум, се превръщат в сериозен политически фактор в Източната империя през целия V в. Тяхното недоволство и протести са пряка причина за избухването на редица столични бунтове като тези от времето на Анастасий I. Бунтът „Ника“ е предизвикан от политическата опозиция на Юстиниан сред патрицианското съсловие. Реформата на законодателството заплашва икономическите и политически интереси на аристокрацията, както и действащите корупционни схеми. Тъй като не могат да атакуват владетеля директно, опозиционерите насочват атаките си към юриста Трибониан и неговия екип. В опит да успокои страстите, Юстиниан се съгласява да отстрани Трибониан, но не и да прекрати правната реформа. Същевременно, подписването на мира с Персия на цената на значителни финансови отстъпки накърнява престижа на императора. Това провокира надигане на тълпата, подклаждана от стремежа на патрициите да издигнат нов император – Ипатий – племенник на Анастасий I. Двете основни партии на Хиподрума – „Сините“ и „Зелените“ окупират столицата. Отчаян, Юстиниан обмисля да напусне града, но е спрян от жена си Теодора, която заявява, че няма намерение да се отказва от това да е императрица. Под нейните напътствия Юстиниан успява да организира градските гарнизони начело с верните генерали Нарзес и Велизарий. Те разбиват метежниците и потушават бунта, макар и с цената на доста жертви. Победата е така категорична, че агитките никога вече не представляват такъв сериозен политически фактор, какъвто са били преди бунта.
Разрушенията в столицата, причинени от Бунта „Ника“, както и проблемите с нашествията в провинциите и нуждата от възстановяване на основните градски центрове в империята, провокират Юстиниан да инвестира значителни суми в своята мащабна строителна програма. Много от най-забележителните християнски храмове през Ранното Средновековие са издигнати под неговата егида. Най-забележителен сред тях е „Св. София“ в Константинопол – за дълго време най-големия християнски храм в света. Църквата е проектирана и изградена под ръководството на двама архитекти – Антемий от Тралес и Исидор от Милет. Проектът се реализиран в рамките на пет години (532-537 г.) и след освещаването й, „Св. София“ се превръща в основното ритуално средище на християнството в онази епоха. Освен множеството храмове и благоустройството на редица градове с обществени сгради, водохранилища, мостове и възпоменателни колони, царуването на Юстиниан е характерно и с мащабното строителство на крепости по границите на империята. Подобно на други императори като Диоклециан, Юстиниан възприема идеята за изграждане на система от укрепления в дълбочина, създавайки няколко отбранителни пояса, които да спират вражеските нашествия.
Освен своята всеобхватна вътрешна политика, Юстиниан въвлича империята си в поредица от войни с всичките й съседи, чиято цел е да възстанови Римската империя в старите й предели от времето на Цезар и Октавиан. Освен, за да преследва изгубеното наследство на Рим, Юстиниан повежда своята активна политика зад граница и в името на ортодоксалното християнство и изкореняването на множеството ереси, които се налагат като религиозни доктрини сред варварските народи на Западна Европа. В първа жертва на юстиниановите апетити за експанзия се превръщат вандалите в днешен Тунис.
Използвайки свалянето на про-римския владетел на вандалите Хилдерих от братовчед му Гелимер (530-534 г.) – ревностен привърженик на арианството, Юстиниан организира експедиция срещу Вандалското кралство в Северна Африка. Тя е водена от пълководеца Велизарий. Той успява да разбие вандалите в битките при Ад Децимум (13 септември, 533 г.) и при Трикамарум (15 декември, 533 г.), като до лятото на 534 г., Велизарий завладява цялото крайбрежие на дн. Тунис и Алжир, както и части от Северно Мароко. С тези победи, Вандалското кралство е унищожено.
Междувременно, в Италия, узурпаторът Теодахад (племенник на Теодорих Велики – б.а.) взема властта в кралството. Възползвайки се от династическите борби между остготите, Юстиниан изпраща Велизарий от Африка към Италия. През 535 г. Велизарий завладява Сицилия, а през 536 г. навлиза в Южна Италия, превзема Неапол, а след това и Рим. Остготите свалят провалилия се във войната узурпатор Теодахад и издигат на негово място нов крал – Витигис (536-540 г.). Велизарий успява да защити обсадения от готите Рим и през 540 г. да превземе тяхната столица Равена, де факто завладявайки цяла Италия в името на Юстиниан. В последен акт на отчаяна съпротива, остготите изпращат посланическа мисия в Персия, приканвайки Сасанидите да атакуват Източната римска империя в Сирия и Палестина.
Вследствие на това Хозрой I (531-579 г.) нарушава мира с Римската империя и атакува Сирия през 541 г. Велизарий е изпратен от Италия в Сирия, за да води новата война. Военните действия се развиват без категоричен успех за нито една от двете страни. Насред хаоса на войната, чумата започва да се разпростира из двете империи, от начало незабелязано, а скоро след това превръщайки се в кошмар за Средиземноморието. Историци и биолози изчисляват, че около една четвърт от населението на Стария свят загива в пандемията. През 543 г. чумата поразява и двете империи до степен, че през следващите няколко години не се водят реални бойни действия, тъй като двете страни не успяват да съберат действащите си армии за поход. През 545 г. е подписано временно примирие, последвано от ограничени военни действия на територията на Грузия и ново примирие през 557 г. В крайна сметка, през 562 г. е подписан окончателен мир. Границите са запазени във вида си от 540 г., а Юстиниан се задължава да изплаща годишен данък в размер ок. 200 кг. злато.
Възползвайки се от войната на Източната Римска империя с персите и разразилата се чума, остготите отново надигат глава. Те издигат нов крал – Тотила (541-552 г.), който успява да завладее по-голямата част от Италия. Велизарий отново е изпратен на Апенините, но не му достигат войски и пари, и поради липса на резултати е отзован. През 552 г. нова римска армия, начело с Нарзес, пристига в Италия. Нарзес разбива Тотила в битката при Тагина (лятото на 552 г.), а готският крал умира в сражението. В рамките на следващите две години Нарзес завладява Италия и успява да отблъсне опит на франките да нахлуят от север. С това, към 555 г., римската власт на Апенините е възстановена.
Докато се бори да разшири и опази своята империя, Юстиниан трябва да се бори и с личната си трагедия. През 548 г. умира Теодора – неговата вярна спътница и най-доверен съветник. Изворите са единодушни, че след смъртта й веселият и общителен Юстиниан се затваря в себе си. Отминава времето на шумните забави и тържества. Юстиниан се превръща в мрачен и затворен човек, отдаден на религиозен мистицизъм и уединение. За това спомага и новата поредица беди, които се изсипват по северната граница на империята му. През 40-те и 50-те години на VI в. р. Дунав все по-често бива преминавана от славянски племена, които не само опустошават римските провинции, но и започват да ги заселват. Същевременно, от североизток се появяват българите, които през цялата първа половина на VI в. са постоянна заплаха за балканските провинции на империята.
Последните десет години от управлението на Юстиниан преминават в приключване на различните конфликти по границите на империята му. Персия е подкупена с щедри суми. Римското злато потича и към Черноморската степ, където от Азия идват нови завоеватели – аварите. В замяна на значителни субсидии от Рим, нашествениците поставят под свой контрол славянските и българските племена и набезите от север са временно прекратени. Ситуацията в Италия се успокоява, мир е подписан и в вестготите в Испания. Всички тези войни и подкупи обаче вземат тежък дан от Източната римска империя. Хазната е опразнена, икономиката е изтощена, военните ресурси – също.
Когато умира през 565 г., навършил 85 години, Юстиниан завещава на своя племенник Юстин II една огромна по размери империя, приютила в себе си бляскави храмове, украсени с неповторими стенописи, здрави крепости и големи градове, възстановяващи се от чумната епидемия. Но той му завещава и една обедняла държава, чиято армия е недостатъчно голяма и силна, за да пази грамадните й граници. Въпреки това, до последния си дъх, Юстиниан успява да запази илюзията за огромната и непобедима Римска империя, възродила се от пепелта на варварските нашествия. Заради този недостижим образ, който никога повече няма да бъде повторен от никой владетел, Юстиниан остава в историята с прозвището Велики.
