Тежестта на короната: Фридрих II Велики – владетелят превърнал Прусия във Велика военна сила
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През 1532 г., пет години след смъртта на своя автор, излиза отпечатан един от най-известните политически трактати в историята – „Владетелят“. Той е дело на Николо Макиавели, който го посвещава на влиятелната флорентинска фамилия – Медичи. В своето произведение авторът описва методите, които един владетел следва да използва, за да дойде на власт и съответно – да я задържи. Написана на разговорен италиански език, книгата се смята за една от първите творби на модерната политическа философия и от нея произхожда терминът „макиавелизъм“ – „използването на лукавство в държавното управление“.
През следващите столетия идеите на Макиавели намират множество последователи, но също така стават обект и на критика от редица мислители и философи. През 1740 г. излиза „Антимакиавели“. Авторът на есето поетапно и методично оборва една по една тезите, заложени във „Владетелят“. Според него Макиавели не взема под внимание всички фактори, които определят функционалността на една държава. Срещу авторитарния владетел на Макиавели, той противопоставя идеализиран образ на абсолютния монарх.
Авторът на „Антимакиавели“ не е философ, той е един от най-силните управници на своето време и се смята за един от тримата най-известни владетели на Германия. По негово време територията на Прусия се разширява, а създадената от него армия става еталон за качество, сила и ефективност. Той е един от най-дълго управлявалите владетели и оставя своя отпечатък върху историята на модерната епоха. За него се казва, че Волтер е неговия интелектуален баща, а бойното поле – е неговата майка.
Фридрих се ражда на 24 януари 1712 г. в двореца Берлин. Той е най-голямото от деветте, достигнали зряла възраст деца на крал Фридрих Вилхелм I и кралица София-Доротея. Майка му и баща му са противоположни като денят и нощта. Фридрих Вилхелм е избухлив, сприхав и жесток, докато София е увлечена по изкуствата, литературата и философията. Кралят има тежък характер и често бие и унижава децата си, особено своя бъдещ наследник – Фридрих. Момчето, също като майка си, се увлича от идеите на Просвещението, предпочита да учи философия, музика, поезия и френска култура, обича да чете гръцки и римски класики.
Баща му е върло против това. Той вярва, че синът му трябва да бъде обучаван само във военното дело. Фридрих учи тайно това, което желае и дори има скрита библиотека от над 3000 поетически и класически произведения. Баща му дори забранява на децата си да посещават своята майка. Тя ги приема тайно в покоите си и понякога те дори се крият, когато баща им прави изненадващи посещения. Най-тежко от жестокостта на баща си страда Фридрих.
Фридрих Вилхелм I така и не изгражда добра връзка с него, той не вижда необходимите качества и мъжественост у сина си, предпочита по-малкия му брат принц Август Вилхелм. Фридрих често е малтретиран и унижаван от баща си по най-различни поводи – защото носи ръкавици през зимата, защото пада от коня си, защото чете определена книга и т.н. Момчето намира подкрепа и утеха в най-близките си хора – майка си и по-голямата си сестра – Вилхемина, с които е близък до края на живота си. През целия си живот той обожава София-Доротея и не позволява на никого да я критикува, обвинявайки за всичките си травми своя деспотичен баща.
В личен план, животът на Фридрих не е лесен още от самото начало. В днешно време все по-широко се налага тезата, че той най-вероятно е бил хомосексуален. Когато е на 16 години той започва връзка с пажа на баща си – Петер Карл Кристоф фон Кийт. Когато слуховете достигат до краля, пажът е освободен от длъжност и заточен на холандската граница. После Вилхелм започва връзка със свой съученик – лейтенант Ханс Херман фон Кате. Виждайки, че не може да живее свободно при жестокото отношение на баща си, през 1730 г. Фридрих решава да избяга заедно с фон Кате във Великобритания. Двамата са хванати и хвърлени в затвора. Кралят пощадява сина си, но фон Кате е обвинен в държавна измяна и обесен пред очите на Фридрих.
Три години по-късно Фридрих по инициатива на баща му, се омъжва за Елизабет Кристин от Брауншвайг-Волфенбютел-Беверн. Тя ще стане най-дълго управлявалата пруска кралица. Тя е била красива и нежна и Фридрих Вилхелм I я е уважавал. За разлика от него синът му не изпитва нищо към нея. Въпреки нейният благ характер, Фридрих остава студен и на моменти жесток със съпругата си през целия им съвместен живот. В началото на връзката им Фридрих я използва, когато иска нещо от баща си, защото знае, че тя се радва на благоволението му. Каквито и да са били личните им отношения, Елизабет е обичана от народа като кралица. По време на Седемгодишната война тя дава повече от половината си доход за благотворителност. Тя и Фридрих рядко се виждат и така и не създават потомство.
Когато умира, Фридрих Вилхелм I оставя на сина си една силна държава и армия, както и достатъчно средства в хазната. По онова време Прусия е дванадесетата държава по брой население в Европа. На 31 май 1740 г. Фридрих е коронован за „крал в Прусия“, тъй като номинално пруските земи се водят все още васални на Полша и не могат да имат суверен владетел. Той не пропилява оставеното от баща си, а точно обратното – за около три десетилетия удвоява размера на армията, която получава. Или както гласи един афоризъм от онова време: „Прусия не е държава, която притежава армия, а армия, която притежава държава“. От една страна кралят постига това чрез войните, които води, а от друга – заради разгърнатата от него вътрешна политика.
Първият ход на Фридрих е да оспори възкачването на Мария Тереза като глава на Свещената Римска империя. Като жена, според него тя не може да легитимно да продължи линията на Хабсбургите и да управлява като самостоятелен владетел. В очертаващия се война, Руската империя застава на страната на Мария Тереза, а Франция подкрепя Фридрих. Този конфликт остава в историята като Войната за австрийското наследство (1740-1748). Пруският владетел навлиза с армията си в богатата и стратегически важна област Силезия.
Силите му побеждават австрийците в битката при Молвиц (април 1741 г.). Макар да се прави опит да се потуши напрежението с конвенцията от Клайн-Шнелендорф, конфликтът продължава. Фридрих нахлува поетапно в Моравия и Бохемия, докато Мария Тереза съсредоточава силите си срещу Франция и Бавария. Краят на спора между Прусия и Свещената Римска империя се слага на 25 декември 1745 г. с договора от Дрезден, съгласно който Фридрих придобива Силезия.
Засилването на Прусия като политическа и военна сила не остава незабелязано от останалите европейски държави и скоро всяка от тях започва да сключва съюзи насочени срещу Прусия. Англия търси подкрепа от Русия, Мария-Тереза реформира войската си и се подготвя в случай на нов конфликт с Фридрих, а самият пруски крал се опитва да сключи договор с Англия срещу Франция, което отдалечава Луи XV от подкрепата му за Прусия. Дипломатическата карта на Европа ври и кипи и в центъра на всичко това е Фридрих.
Не е изненада, че се стига до нов голям военен сблъсък, който започва през 1756 г. и става известен като Седемгодишната война (1756-1763). Причина за него, освен засилването на пруското влияние е и колониалното съперничество между Франция и Англия в Северна Америка. От едната страна на конфликта са Австрия, Франция, Русия, Испания, Саксония и Швеция, а срещу тях застават Прусия, Англия и Португалия. Войната е тежка за Фридрих.
Той се радва както на военни победи като при Цорндорф, Лигниц и Торгау, така и на тежки загуби като в битките при Хохкирх и Кунерсдорф. За да има достатъчно средства за войната се спират заплатите и пенсиите на пруските държавни служители и съдии. Към 1761 г. положението на Прусия във войната е критично и това, което ги спасява е смъртта на руската императрица Елисавета, най-върлия противник на Фридрих. Нейният наследник – Петър III е голям почитател както на Прусия, така и на самия Фридрих.
Петър изважда Русия от войната, което дава възможност на прусаците да изгонят австрийските войски от своите земи. В крайна сметка през 1763 г. се стига до Хубертусбургски мир, съгласно който Силезия остава владение на Фридрих. Прусия не само оцелява, но военната й репутация е по-силна от всякога. Всичко това обаче е постигнато на изключително висока цена. Пруската армия губи около 180 000 мъже, я някои провинции в страната са напълно опустошени вследствие на военните действия. Фридрих си взима поука и решава да сключи продължителен мир с Руската империя, който подписва през 1764 г. и който продължава до 1780 г.
През целия период на управлението на Фридрих, един от най-големите противници на Прусия е Австрия. Двете страни се изправят една срещу друга и във войната за Баварското наследство (1778-1779). Целта на т. нар. Картофена война е да балансира силите на големите държави в Централна Европа. Прусия печели конфликта и подсигурява издигането на верен на нея кандидат на баварския престол. За да спре бъдещите желания за военни действия на наследника на Мария-Тереза – Йозеф II, Фридрих създава т.нар. „Лига на принцовете“. Главни участници в нея са Прусия, Хановер и Саксония, които се разбират, че ще бранят заедно настоящото статукво.
През 70-те години на XVIII в. Фридрих участва и в т.нар. Първа подялба на Полша (тогава – Жечпосполита). През 1772 г. се извършва първата от общо три поделби, които слагат край на съществуването на Полско-литовската държава. Част от земите на отслабената държава са разделени между по-силните й съседи, а полския парламент ратифицира това. Така Фридрих присъединява териториите на Лауенбург и Бютов, а Австрия взима окръг Спиш. Самият Фридрих е расист по отношение на поляците, които за него не заслужават уважение.
Докато действа със замах в своята външна политика, вътрешната политика на Фридрих е по-консервативна. Пруската администрация се утвърждава като една от най-добре работещите в Европа. Провинциалните камари, учредени още при баща му, нарастват от 9 на 12. Фридрих разширява основния орган на управление – Генералната директория, като включва към нея департаменти за търговия, манифактура, металургия и горско стопанство.
Армията става център на всички останали реформи. Самата администрация служи главно, за да набира, изхранва, екипира и плаща на войската. Когато се възкачва на престола пруската армия е в размер на 83 000 души, а в края на управлението му тя е в размер на 190 000 души. Едни от най-успешните нововъведения са в съдебната система. Всички съдии във висшите и апелативни съдилища започват да се назначават само след като са преминали през строг изпит. Въвеждат се и нови данъци, най-известен, от които е този за тютюна.
В личен план, до края на живота си Фридрих е запален читател и радетел на изкуствата. Той свири красиво на флейта и дори композира някои музикални произведения. Почитател на френската култура, той обича да общува на този език и се сприятелява с едни от най-големите мислители на онова време, сред които е Волтер.
В по-късните си години, Фридрих страда от астма и подагра, но това не му пречи винаги да е на линия и да се занимава лично с държавните дела. Той издъхва на 17 август 1786 г. в кабинета си. Макар да иска да бъде погребан до хрътките си в дворцовия комплекс Сансуси, неговият племенник и наследник – Фридрих Вилхелм II, го погребва в гробница до баща му. По време на Втората световна война, останките му са ексхумирани от Хитлер и скрити, за да не бъдат унищожена. В крайна сметка, през 1991 г., последното му желание най-после е изпълнено и тленните му останки са положени в Сансуси.
Фридрих II става една от знаковите фигури в историята на Германия. Дори по време на Втората световна война, образът му, наред с този на Бисмарк се използва за пропагандни цели от Гьобелс, за да се покаже континуитета в управлението на Хитлер. Успехите на Фридрих в разширяване на границите на държавата и утвърждаване на силна и модерна армия, са част от предпоставките за създаването на Германската империя през XIX в.
