Тежестта на короната: Акбар Велики – господарят на Индия
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Индия има много имена през вековете. Араби и перси я наричат Хиндустан, тибетците – Гягар, а самите индийци я наричат Бхарата – земята, носеща познание. Вероятно най-възвишено от всички е китайското й име Тянжу, означаващо „небесния център на света“. Тази приказна земя, наричана „страната на изненадите“, е безспорно едно от най-екзотичните кътчета на планетата. Хората я населяват от хиляди години и именно Индия, заедно с Египет и Месопотамия, е люлка на една от най-ранните човешки цивилизации.
Въпреки това, в продължение на хилядолетия, Субконтинентът остава разединен и разпокъсан между десетки, ако не и стотици държави. Побрала в себе си частица от целия релеф на планетата – равнини, пустини, планини, джунгли, блата и вековни гори, Индия е земя, която трудно може да се подчини на един единствен господар. Десетки царе и завоеватели са се опитвали да го направят – сред тях най-прочути безспорно са Александър Велики, Чингис Хан и Тамерлан. Всички те се провалят. Историята обаче завинаги ще запомни името на първия владетел, който успява да постави целия Субконтинент под върховенството си. Неговото име е Акбар и до днес всички в Азия с право го наричат „Велики“.
Абу ал Фатх Джалал ал Дин Мухаммад Акбар се ражда на 15 октомври 1542 г. в крепостта Амаркот в царството Раджпутана, в днешната провинция Синд. Той е наследник на могъща династия, наричана от местното население моголи – вариант на думата „монголи“, възприета от индусите през XIV в. Дядото на Акбар – Захируддин Мухамад Бабур (1526-1530 г.) е наследник едновременно на Тимурленг и Чингис Хан. След като губи родовите си владения в Афганистан, Бабур (от персийски означава „Тигъра“), събира последните си налични войски и нахлува в Северна Индия.
През 1526 г. той разгромява делхийския султан Ибрахим Лоди при Панипат и завладява земите му, поставяйки началото на нова династия и нова империя. Славата на моголите изглежда сякаш краткотрайна. След смъртта на Бабур, неговият син Хумаюн (1530-1555 г.) – бащата на Акбар, губи своя престол в кървава гражданска война и е принуден да бяга в Раджпутана, преследван от могъщите си делхийски врагове. Именно тук, в Амаркот, Хумаюн се среща с красивата местна принцеса Хамида Бану Бегун. Двамата се влюбват и се женят през 1541 г., а бракът им освен източник на лично щастие, се оказва много важен за Хумаюн, който печели подкрепата на богатите роднини на Хамида. Година по-късно, на бял свят се появява техният първороден син – Акбар.
Ситуацията в Индия е изключително опасна за момчето, а врагове дебнат зад всеки ъгъл. В тази обстановка Хумаюн решава, че за наследника му ще е по-безопасно да замине на север, за Афганистан, където братовчедите на моголския шах управляват Кабул – древната им родова крепост. Именно там, сред планинските долини и грубите нрави на афганските племена, Акбар прекарва първото десетилетие от живота си. Следвайки древните традиции на монголските войни, той се научава да язди майсторски, да стреля с лък, да се дуелира със сабя и да се бие и бори. Свиква да бъде пестелив в думите, твърд в решенията си и безкомпромисен с враговете. Единственото, което никога няма да научи през живота си, е да чете и пише.
Едва навършил 10 години, Акбар е поставен начело на собствена армия и земи в североизточна Индия, наследявайки своя чичо Хиндал, който пада убит в сражение. За да скрепи наследството, Хумаюн жени Акбар за неговата братовчедка Рукаия Султан Бегум. Тъй като двамата са невръстни, бракът им е отложен до навършване на четиринадесетата им година и влиза в сила с навършване на пълнолетието им. Макар да нямат деца, Рукаия остава първа и главна съпруга на Акбар до неговата смърт през 1605 г.
Момчето е принудено от ранна възраст да усвои тънкостите на военното дело, дипломацията и дворцовите интриги. Рамо до рамо с баща си, Акбар присъства на бойните полета в Северна Индия, където войските на моголите постепенно обръщат хода на кървавата война. През 1555 г. Хумаюн, използвайки войски на своя съюзник шаха на Персия Тахмасп I (1524-1576 г.), успява да победи опонентите си и да превземе Делхи, възстановявайки империята на своя баща в нейната цялост. Съдбата е отредила на моголския шах да се радва на успеха си твърде кратко и през 1556 г. Хумаюн умира внезапно, оставяйки трона на своя четиринадесет годишен син. Като негов регент е назначен верният приятел на баща му – Мухамад Байрам Хан.
През първите четири години от своето управление Акбар е принуден да води почти постоянни войни с династията Сури – узурпаторите, които прогонват баща му от Делхи. Положението на младия владетел е нестабилно поради неговата младост и заради стремежа на аристокрацията, която иска да се възползва от непълнолетието му, за да добие по-голяма автономия. С помощта на Байрам Хан, Акбар успява първо да се наложи над своите благородници, а впоследствие да събере силна армия, която нанася разгромяващо поражение на войските на рода Сури във Втората битка при Панипат (1560 г.).
Триумфът е помрачен от разрива, който настъпва с Байрам Хан скоро след това. Вече пълнолетният Акбар влиза в противоречие със своя везир, който си позволява да се разпорежда с империята все едно владетелят е още момче. Честолюбив и вече доказал се в не в една битка, Акбар не може да търпи подобна обида спрямо достойнството си. В крайна сметка Байрам Хан се опитва да вдигне въстание срещу доскорошния си повереник, но войските му са разгромени, а той самия е убит от афгански наемници през 1561 г. Въпреки това Акбар показва великодушие и приема семейството на Байрам обратно в двора си и дори назначава първородния му син Абдул Рахим за свой придворен съветник. Рахим впоследствие се превръща в един от най-изтъкнатите поети и мъдреци на Моголската империя и остава в историята като едно от „Деветте бижута“ на Акбар.
След като стабилизира позициите в собствените си земи, Акбар повежда поредица от завоевателни кампании в съседните държави и провинции. Първата му цел е княжеството Малва, разположено на запад от Делхи. В продължение на девет години, моголските войски се сражават, за да подчинят хълмистите земи и множеството крепости на малката, но стратегически разположена държава. В хода на тези походи Акбар за пореден път се изправя срещу предателства в собствения си дом. На няколко пъти негови роднини, в това число и един от братята му, вдигат оръжие срещу шаха. Акбар, верен на своето обучение в планините край Кабул, остава безкомпромисен.
Всички, освен брат му са избити, а войските им са разгромени. Акбар ловко използва сурови наказания срещу водачите, с по-великодушно отношение към техните близки и подчинени. Изгражда си образа на суров и справедлив владетел, който щедро дарява верните и жестоко наказва предателите. Този маниер на управление скоро започва да му носи дивиденти и дори роднини на негови заклети врагове, впоследствие се превръщат в негови верни слуги.
Редом с войните върви и личния му живот. През 1561 г. Акбар се жени за своята втора официална съпруга – неговата братовчедка Салима Султан Бегун. Година по-късно сключва брак с любимата си съпруга Мириам аз Замани – майка на по-голямата част от официалните му наследници, в това число и на престолонаследника Джахангир, роден през 1569 г. Освен тези три съпруги, Акбар постепенно създава голям харем, който включва 13 съпруги и неуточнен брой конкубинки. В крайна сметка обаче, само първите му три съпруги изиграват по-сериозна културна и политическа роля за развитието на империята.
След като побеждава Малва и на практика поставя под властта си Централна и Северна Индия, Акбар насочва вниманието си към подчиняване на по-големите си съседи. Първи от тях е конфедерацията от княжества, известна с името Раджпутана – мястото, където е роден самия Акбар. В продължение на над 10 години, моголските войски се сражават срещу храбрите раджпути – наследствени принцове-войни, които от векове признават единствено собствената си власт. Използвайки своята придобила опит и отлично организирана войска, Албар успява да ги сломи и подчини, завършвайки успешно кампанията през 1576 г.
Войната срещу Раджпутана служи и като основа за мащабна военна и политическа реформа, извършена от Акбар. Той централизира контрола над армията, подчинява я изцяло на държавата, за сметка на дотогавашните феодални господари и налага командири, назначавани лично от шаха. Подобрява се качеството на използваните оръжия и още по-широко се налага употребата на огнестрелното оръжие. Появяват се манифактури за производство на мускети, оръдия и барут, които правят Моголската империя независима от външни доставки.
Постоянните войни водят и до развитие на металургията, което повишава значително качеството на стоманата. Според редица изследователи, в края на управлението на Акбар, Моголската империя произвежда вероятно най-качествените стоманени оръжия в света.
Победата над Раджпутана и военните реформи, дават възможност на моголските войски да постигнат непрекъсната поредица от победи срещу султаната Гуджрат, така и на запад, срещу султаната Бенгал. Към 1590 г. Акбар вече владее цяла Северна и Централна Индия от бреговете на Арабско море до Бенгалския залив.
Същевременно, през 1581 г. силите на Акбар поемат на дълъг поход в Афганистан, където за пореден път разгромяват разбунтувалите се роднини на шаха. Днешен Афганистан и Пакистан са напълно подчинени до 1590 г., а любопитното е, че за управител на Кабул и свой наместник на север, Акбар назначава своята сестра Бахтун Ниса Бегум – нещо твърде нехарактерно за патриархалния ред, присъщ както на индусите, така и на мюсюлманската традиция.
До края на своето царуване през 1605 г. Акбар успява да завладее и земите на Деканските царства, разположени в южните части на днешна Централна Индия. Тропическият климат и джунглите се оказват сериозно предизвикателство за моголите, но отличната военна организация и командване, позволяват да се постигнат решителни победи. Единствено най-южните части на Субконтинента остават незавоювани, но и те са принудени да се подчинят като васали под политическото върховенство на Акбар.
Продължилото половин век управление на Акбар съвсем не се свежда само до бляскавия низ от военни победи по всички фронтове. Макар и да остава неграмотен до края на живота си, Акбар е страстен почитател на литературата, поезията, музиката и религията. Всяка вечер, след края на дворцовите дела, той се оттегля в покоите си, където негови слуги или близки му четат трактати по философия, богословие и история. Отделно от науката, Акбар действа и като покровител на множество поети и музиканти. Едни от най-забележителните стихове в историята на индийската литература са написани именно под неговото покровителство.
Макар и роден като мюсюлманин, Акбар развива влечение към всички религиозни учения. Неговата империя обхваща територии, в които живеят представители на всички световни религии, както и стотици по-малки култове и подразделения на основните вярвания. В двора си Акбар редовно кани учени, мислители и теолози, изповядващи различни религии и вярвания. В хода на честите дебати, Акбар развива идеята за създаване на една върховна вяра – Дин и-Илахи, която да съчетава елементи от авраамическите религии, индуизма и будизма и на практика да е достъпна за множеството религиозни и етнически групи във владенията му.
В този контекст, управлението на Акбар остава в историята със своята нечувана до тогава толерантност към вероизповеданията. Религиозният мир, който успява да наложи в империята си, остава недостижим дори и за днешна Индия. Стремежът му към познание и насърчаване на науката, се оказва ползотворен за надскачането на тесните догми на отделните религии, което дава възможност за по-свободно развитие на медицината, науката и изкуствата.
За да финансира и поддържа своята империя на воини, мислители и творци, Акбар се нуждае от стабилна финансова политика и търговия. За целта, той завършва административните реформи, започнати от дядо му и баща му. Държавата е разделена на провинции, управлявани от назначени от шаха първенци. След бунтовете на своите роднини в периода 1560-1580 г., Акбар окончателно ликвидира практиката само роднини да заемат управленските позиции в държавата. Напротив, следвайки религиозната си толерантност, императорът назначава множество индуси в администрацията и привлича талантливи представители на доскорошната си опозиция.
Това формира една разнородна управленска прослойка, обединена от верността към владетеля и стремежа към получаване на титли и награди на база на заслуги, а не на произход. Липсата на религиозен натиск, спомага за по-доброто управление на разнородните провинции и намалява бунтовете и въстанията. Акбар реформира и паричната система на Моголската империя, въвеждайки стандартизирани, специално изработени монети, украсени с множество мотиви и елементи. Заради високото си златно и сребърно покритие, те бързо се превръщат в универсална валута, призната из голяма част от Южна Азия.
Великият шах не забравя и дипломатическите си отношения. През цялото си царуване, Акбар поддържа постоянни връзки както с Персия, така и с Османската империя. Същевременно, моголският владетел внимателно следи пристигането на различни европейски делегации – англичани, португалци, холандци и французи, които търсят покровителството му за създаване на свои търговски центрове в Индия.
Ако отношението на европейците в Америките и Африка е арогантно към местните, в Индия те са раболепни и предпазливи, срещайки пред себе си огромна империя, с многохилядна войска, разполагаща с пушки и оръдия, неотстъпващи по качество на европейските. Акбар и съветниците му установяват специална система за раздаване на патенти и позволения за търговия, която Моголската империя ще следи и поддържа и при неговите наследници. Това превръща Индия в ключово звено от световната търговска мрежа, а златото на европейците влиза в ковчезите на местните власти и търговци, в замяна на подправки, платове, бижута и екзотични стоки, които отпътуват на запад.
В спомените на своите поданици и чужденци, Акбар остава като една велика и забележителна личност. За него йезуитските мисионери пишат:
„Човек лесно може да познае, че това беше Владетел. Имаше широки рамене, леко изкривени крака, свидетелстващи за честото му яздене в битка, както и леко мургава кожа. Има широко чело, а очите му са така блестящи и проницателни, че да се вгледаш в тях е все едно да гледаш морето…“
Съвременниците подчертават храбростта му в битки – често язди в първите редици и рискува живота си начело на хората си. Това му печели тяхната любов и преданост. Друга легенда разказва, че по време на път, когато бил на 19 години, свитата му е нападната от тигрица. Акбар не се поколебава и се хвърля върху нея с меч в ръка, сразявайки животното съвсем сам.
След петдесет години начело на най-могъщата империя в Южна Азия, Акбар Велики умира на 25 октомври 1605 г. Тялото му е положено в специално издигнатия за него мавзолей Сикандра край тогавашната столица Агра. В близост до сградата се намира мавзолеят на Мириам аз Замани – неговата любима съпруга. За разлика от своя баща Хумаюн, който оставя след себе си една разединена и несигурна империя, Акбар завещава на своя син Джахангир една огромна, богата и силна държава, основаваща се на религиозна толерантност и стремеж към издигане по заслуги, а не по родство.
