Силата на перото: О’ Хенри – майсторът на разказа с неочакван край
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
„Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко.“, което Дела притежава. Затова тя измисля начин как да подари ценен подарък на съпруга си Джим. Отива в близката бръснарница и продава великолепната си коса. С парите тя иска да подари на своята половинка платинена верижка за неговия часовник.
Когато той се прибира у дома има неочакван обрат, защото Джим също е искал да й подари нещо ценно, но и той като нея не разполага с достатъчно пари. Този красив разказ за магията на коледния дух и за това как саможертвата в името на любовта е най-безценния подарък, излиза за първи път на 10 декември 1905 г., на страниците на списание „Ню Йорк Съндей Уърлд“. Написана е в едно емблематично за Ню Йорк място – „Кръчмата на Пийт“, която се намира в квартал Грамърси Парк, в Манхатън. Макар и да не е сред историческите обекти на града, реално това е най-старият ресторант и бар в Ню Йорк, който продължава да функционира и до днес.
На една от дървените маси в „Кръчмата на Пийт“, загрят с уиски, авторът на разказа получава вдъхновение за тази красива коледна история. Известен е като майстор на краткия разказ и то с неочакван край. Негови герои са обикновените хора –представителите от работническата класа, сервитьорите, дори престъпниците. Стилът му е ироничен, на моменти мрачен, в други – изпълнен с чувство за хумор. Той така и не забогатява приживе, но впоследствие става един от най-забележителните американски писатели. В историята остава известен с един от псевдонимите си – О’ Хенри, но истинското му име е Уилям Сидни Портър.
Уилям се ражда на 11 септември 1862 г., по време на Американската гражданска война (1861-1865), във фермата Грийнсбъро, в Северна Каролина. Той е син на Алджърнън Сидни Портър и Мери Джейн Вирджиния Суейм Портър. Баща му е лекар и покрай професията му, впоследствие Уилям развива интерес към медицината. За съжаление от ранна детска възраст животът му е белязан от болка и трагедия.
Когато е само на три години, Уилям губи майка си. Смята се, че тя умира от туберкулоза. Коварната болест белязва живота на бъдещия писател, като през годините става причина за загубата и на други негови близки. Останал самотен баща на две деца, Алджърнън се връща в дома на родителите си. Там грижата за отглеждането на потомството му се поема от майка му и сестра му – Евелина Мария Портър.
Уилям е страстен читател още от най-ранна възраст. Роднините му си спомнят как той постоянно чете и то всичко, което му попадне – от класически произведения до булевардни романи. Сред любимите му книги са „Приказки от хиляда и една нощ“ и едно научно изследване върху меланхолията, дело на английския изследовател Робърт Бъртън.
Уилям учи в училището на леля си, но след като го завършва семейството му няма възможност да финансира по нататъшното му следване и за да допринесе за семейния бюджет, той започва работа като чирак в аптеката на чичо си. Благодарение на влечението си към медицината и усърдната работа само за две години младия Портър получава лиценз за фармацевт. Макар и млад, той има проблеми със здравето и постоянна кашлица.
В търсене на по-здравословен климат, едва двадесет годишен Уилям заминава за Тексас. Там той работи и живее в имението на Ричард Хол, който е син на семейния приятел – д-р Хол. Там Портър работи като готвач, пастир и дори детегледачка на децата, същевременно научава малко немски и испански, покрай персонала, който е нает да се грижи за ранчото. През годините приятелството между Уилям и Ричард е силно и вторият постоянно помага на талантливия си, но по-беден приятел, да закрепи финансовото си положение.
През 1884 г. Портър заживява в Остин, при друго приятелско семейство. В опит да припечели пари, той става част от квартета „Хил Сити“, с който пее и свири на китара и мандолина. В този период той работи също така като фармацевт и продавач в магазин за цигари. Един ден, пред сградата на Капитолия в Тексас, където заседават управниците на щата, двадесет и три годишният Уилям среща седемнадесетгодишната Атъл Естес и се влюбва от пръв поглед. Богатите й родители са против връзката им, но въпреки това младите влюбени са неразделни.
Ричард Хол не забравя приятеля си и когато той заема поста Комисар на територията на Тексас, отговарящ разпределението на земите в щата, предлага на Уилям поста чертожник в Главната земеделска служба. Заплатата е повече от прилична – 100 долара на месец (около 3,232 долара днес). Впоследствие, сградата, в която работи, става сцена на част от разказите му. Финансово стабилен, Портър решава да узакони връзката си с Атъл и й предлага брак.
Майката на момичето е против, защото по това време дъщеря й вече е болна от туберкулоза. Въпреки възраженията, на 1 юли 1887 г. Атъл и Уилям си казват взаимно „да“ в дома на Преподобния Р. К. Смут. Двамата ги свързва и любовта към книгите и театъра. Те участват в непрофесионални музикални и театрални трупи. Благодарение на подкрепата от своята половинка, освен като чертожник, Уилям започва да пише статии в редица вестници и списания. В личен план обаче не всичко е розово. Поради крепкото си здраве, Атъл губи първото им дете, но през 1889 г. се ражда дъщеричката им – Маргарет.
През 1890 г. мандатът на Ричард Хол изтича, той не е преизбран и така семейство Портър губи стабилния си доход. Уилям веднага си намира работа като касиер в Първа национална банка на Остин. Същевременно започва да издава седмично сатирично списание „Дъ Ролинг Стоун“, в което публикува свои разкази, скици и други статии, вдъхновени от политиката и обществения живот. Една от популярните поредици на страниците на това издание е за френския детектив Тикток и неговите приключение. Уилям не е добър финансист, а и сърцето му е в писането, което води до доста пропуски в работата му. Поради тази немарливост, той е освободен от позицията си в банката.
Списание „Дъ Ролинг Стоун“ също не успява да докара достатъчно доходи и той спира издаването му. Добрата новина е, че благодарение на него, талантът на Уилям е забелязан от главния редактор на „Хюстъп Поуст“ и той е поканен да пише за тях. Може да се каже, че с преместването на семейството в Хюстън и започването на работа във вестника, Портър стартира своята писателска кариера. До преди това той прави опити, рисува или списва тук-там, но реално чак през 1895 г., той започва да се издържа с писане. Заплатата първоначално е много ниска – 25 долара на месец (около 808 долара днес), но с нарастването на популярността му, доходът също се увеличава. По това време излизат и първите му поеми „Стрелба с лък“ и „Никога досега“.
Следващите няколко години са изключително динамични за Уилям. При разследване на финансите на Първа национална банка на Остин, се установява, че той е направил сериозни грешки и дължи на банката над 800 долара (над 25 000 долара днес), което е непосилна сума за скромния доход на семейството. За да избегне подвеждане под отговорност, с помощта на свои приятели, Уилям бяга в Хондурас, където САЩ нямат право да го екстрадират. Там той се сприятелява с известния обирджия на влакове – Ал Дженингс, който след време става звезда на нямото кино. Докато е в Хондурас, Портър написва първия си сборник с разкази – „Зелки и царе“, който бива публикуван чак след осем години.
Докато води този „криминален“ живот, здравето на Атъл се влошава. За да си вземе последно сбогом с нея, Уилям се завръща в САЩ. Съпругата му издъхва през 1897 година, а на следващата той е признат за виновен и осъден на пет години затвор. Благодарение на своите медицински познания, Портър е причислен към лекарския екип на затвора и престоят му там е сравнително лек. В затвора в Охайо влиза Уилям, но от него излиза О’ Хенри.
Също както превратностите вървят ръка за ръка с героите на писателя, така и в неговия личен живот влизането в затвора се оказва за добро. Там той пише разкази, които изпраща да бъдат отпечатани под различни псевдоними и един от тях е „О’ Хенри“. Няма еднозначен отговор как се стига да този псевдоним, а спекулации не липсват. Според някои изследователи, той е вдъхновен от името на един от надзирателите си – Орин Хенри, според други – псевдонима произхожда от името на френския медик Етиен Осиан Анри (Анри е френския еквивалент на Хенри), чийто трудове Уилям чете в затвора, според трети – е акроним от името на самия затвор. Самият Портър обяснява, че името му хрумва по чиста случайност, докато чете вестник и търси име, което да звучи по-знатно – така си избира Оливър Хенри или О’ Хенри.
Когато излиза от затвора, О’ Хенри се мести в Ню Йорк и започва активно да пише и издава. В „Голямата ябълка“ той написва около 380 разказа. Градът освен, че е герой в неговите произведения, става и много скъп на сърцето му. Основното място, където публикува своите разкази е списание „Ню Йорк Уърлд Съндейн Магазин“. В периода 1904 – 1910 г. излизат общо 10 сборника с негови разкази. Първо е публикуван „Зелки и царе“, където действието на разказите се развива в измислена централно-американска държава – република Анкурия, но реално е вдъхновен от пребиваването на писателя в Хондурас.
През 1906 г. излиза един от най-известните му сборници – „Четири милиона“, именно в него е поместен и разказа „Даровете на влъхвите“. Друг негов много известен разказ – „Вождът на червенокожите“ е включен в сборника „Вихрушки“ (1910). В него се разказва за двама бандити, които отвличат дете и искат откуп от баща му. Момчето е толкова ужасно и разглезено, че накрая престъпниците плащат на бащата, за да си го прибере (има филмова версия на разказа от 1998 г., с участието на Хейли Джоуел Озмънд).
Разказите на О’ Хенри са съвременни. В тях героите му страдат, смеят се, изненадват се, объркват се, сполетени са от реални случки и неочаквани обрати. Стилът му е лек и приятен за четене, като докосва всекиго с нещо. Някои изследователи го наричат дори „американския Мопасан“. Самият О’ Хенри споделя, че често търси вдъхновение на обществени места, където са заговаря с непознати, например – в лобитата на хотели.
Докато литературната му кариера процъфтява, личния му живот не може да се похвали със същото. След като се премества в Ню Йорк, Уилям среща своята детска любов от Северна Каролина – Сара Линдзи Колман и тя става негова втора съпруга. За съжаление бракът им трае едва две години. Неспирно пишещ и не особено богат, О’ Хенри често търси утеха и упование в чашката. В началото на ХХ в. той е алкохолик, чието здраве е изключително тежко. Писателят издъхва на 5 юни 1910 г. от множество усложнения – той има цироза на черния дроб, диабет и уголемено сърце. Макар и свързан по душа с Ню Йорк, тленните останки на О’ Хенри са положени в гробището Ривърсайд, в Северна Каролина.
Макар и да си отива от този свят още ненавършил 50 години, писателят оставя своя отпечатък върху света. Неговото име носи литературната награда „О’ Хенри“, с която всяка година се награждават най-добрите разкази, публикувани на страниците на американски и канадски списания. Разказите му се адаптират както в анимационни филми, така и в пълнометражни и често са част от сборници с антологии на най-добрите коледни или къси разкази. Днес персонала, който се грижи за гробището Ривърсайд често намира оставени долар и 87 цента на паметната плоча на О’ Хенри в памет на прекрасния му разказ, който стопля сърцата на хиляди хора по света.
