Последната нормална в лудницата – история на няколко века
Психиатрията датира като институция около 9-и век, някъде в Багдад. Тогава все още липсвали болници профилирани изцяло за психично болни, но е имало и крило за хора, които все пак са изпитвали сериозни маниакални атаки и всяакви други проблеми. Нуждата за създаването на такова крило се формира около идеята, че нито един семеен член не може да се грижи за болния, особено през 9-и век, където медицинската помощ е твърде ограничена. През следващите векове, медицината ще започне да търси решение на всички видове ментални заболявания, за някои ще предписва антидепресанти, но преди това ще легализира и прецени, че лоботомията е най-доброто решение за контролирането на душевно болни.
Класическата лудница е едно от местата, които освен от душевно болни пациенти, започва да се посещава и много често от полиция, разслевдащи журналисти и много други. Мрежата е пълна с кадри на служители от лудница, които малтретират поверените пациенти – можете да проверите веднага. Днес е изключително лесно да вземете мобилния си телефон и да заснемете поредният акт на несправедливост, какво са правели разследващите журналисти преди няколко века? Отговорът ще даде впечатляващата история на Нели Блай.
Снимка: By H. J. Myers, photographer – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3b22819.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=478187
Дамата е родена през 1889-а година в град близо до Питсбърг. Известна е с околосветското си пътешествие за 72-а дена. Блай не е била една от най-кротките жени, познати на историята. Тази кратка авантюра, колкото и впечатляваща да бъде за мнозина, не е дори близо до подвигът на Нели. Историците, както и много пациенти, я подкрепят за разобличаването на лудницата Блакуел, намираща се на малък остров близо до Манхатън. Първият публикуван материал на Нели по темата е шамар за медицината, както и за всеки от персонала на въпросното болнично заведение.
Малко по-късно се появява и книгата „Десет дена в лудницата“, авторката изтъква липсата на каквото и да е хуманност, да не говорим за всички останали нарушения. Няколко дни след като тази история насочва всички погледи към изолираната лудница, кметството на Ню Йорк обещава да плаща допълнителни 1 милион долара, за да може да поправи щетите. Нели осъзнава своята литературна дарба и започва да твори още на 16-годишна възраст. В началото пише за различни малки женски колонки за списания. Това едва ли ѝ е допадало и бъдещата майка на разследващата журналистика в САЩ заминала за Мексико, където шест месеца работи като специален кореспондент.
Снимка: By This file is from the Mechanical Curator collection, a set of over 1 million images scanned from out-of-copyright books and released to Flickr Commons by the British Library.View image on FlickrView all images from bookView catalogue entry for book., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31896797
Един прекрасен ден, оставя бележка на родителите си, че заминава за Ню Йорк, където ще търси своя късмет. Избраният вестник е New York World. Интервюто за работа минава добре и идва мисията, с която младата жена трябва да покаже своите качества. Влизането в лудница е изключително лесно, излизането и до днес е сериозно изпитание, особено ако срещу вас стои подготвен медицински персонал, който трябва да прецени дали пациентът се преструва или наистина е излекуван.
Дамата наема стая на второ авеню и започва да имитира всички жени, които ѝ се струват луди. С какъвто се събереш – такъв ставаш, очевидно работи и на когото подражаваш. Хазяйнът на малкото мотелче настоява да дойдат полицаи, с които Нели да бъде изведена и настанена в своя перманентен дом. Поставянето на диагнозата ѝ се сторило доста бързо, защото съдия Дъфи очевидно бързал или нямал интерес да се занимава с поредната „луда“.
Преди да бъде натоварена на корабче за лудницата, Нели прекарала и няколко дни в болница Белвю, където били направени няколко общи медицински прегледа. Слизайки от корабчето, новодошлата разбира от шофьора на линейката, че скоро ще види своя перманентен дом. Името на лудницата – в буквален превод „черен кладенец“, наистина отговаряло на цялата разгръщаща се ситуация. Около 16 доктора трябва да се грижат за 1600 посетителя.
В стаята се запознава с друга жена, която по никакъв начин не прилича на душевно болна. След кратък разговор става ясно, че работила като камериерка, преуморила се последните месеци и просто отпаднала, нейният племенник не можел да плаща сметките в Белвю и безплатно я е изпратил в Блакуел. Времето за вечеря е очарователно описано – пациентите получават варено месо с картофи, но достатъчно студено, за да откаже и куче да се доближи до чинията. Следващата малка подробност е, че лекарите бързо се стараели да вземат каквито и да е пари от своите новодошли пациенти. Луди или не, очевидно хората никога не забравяли какво са парите и сами ги криели, за да могат все пак да закупят нормална храна, когато имат тази възможност, Нели пише по-късно, че чантата ѝ била щателно прегледана.
След вечеря, всички пациенти останали в залата, където са се хранили. Големите прозорци били отворени и през септември се оказва, че Ню Йорк не е едно от най-приятните местa. Целият медицински персонал е облечен с дебели дрехи, но пациентите са обречени на оскъдно облекло. При опит за бягство в спалнята, нито един лекар и сестра не позволяват на болният да напусне този зимник. Причината е очевидна, хората се надяват да съкратят леглата или поне да съкратят живота на заемащите тези легла, защото така или иначе не могат да се справят с 1600 болни.
Менюто в следващите дни също би очаровало големите гурме шефове – овесена каша, 5 чаши чай (за целият ден) и парче хляб. Повечето пациенти отказват допълнителни услуги от лекарите, а може би просто не подозират, че им се полагат. Блай показва някаква форма на упорство и заявява, че има нужда от второ одеяло – доста трудна услуга за изпълнение, но все пак го получава с важната подробност, че ще трябва да го изплати. Събужданията са също специално изживяване. Болните се обръщат с главата надолу, отварят се прозорците, които да вкарат леден въздух и след това всички с помощта на паниката, тръгват към кухнята.
Там ги чака поредното специално гурме – пилешка каша. Опитите на журналистката да получи човешко отношение са парирани сериозно – отоплението трябвало да се включва през октомври, следователно всички ще се хранят на студения септемврийски бриз от реката! Според модерната медицина, покоят може да бъде особено лекарство за човешкият организъм, но в болничното заведение, никой не се вълнува от посетителите, нощната смяна е приятна за сестрите, които обикалят всички стаи, тропат и категорично не се интересуват от никого. И докато журналистката прекарва известно време в лудницата, забелязва как идват хора, които изглеждат доста объркани или изобщо не познават езика. Експлоатирани от персонала, някои започват да шият, други да перат. От време на време идват репортерите, които искат да разберат дали не се е появил някой друг пореден откачен, за когото да пишат във вечерните новини.
Колко точно издържа един нормален човек в лудницата? На Нели ѝ трябвали точно три дена. За толкова, тя решила да се разобличи и да потърси помощ, обяснявайки, че е журналистка, която работи под прикритие. Опитите били доста чести, но никой не обръщал внимание, мъчението трябва да продължи. След известно време, вестникът изпратил адвокат, който да изкара мъченицата от този ад.
На 9-и октомври, 1887-а година, светът разбира какво наистина се случва на тези места. Психиатричната клиника, както и лекарите, обявили я за луда, поискали извинение, дори и след като историята продължавала да обикаля света и да хвърля светлина върху тази институция. Понякога ни се иска да знаем, че лекарите там са професионалисти, но сякаш статистиката винаги намира начин да ни опровергае. И след като един мъдър човек е казал, че за да разберем света на нормалните, трябва да погледнем през призмата на лудите, очевидно точно един нормален е необходим, за да анализира работата в лудницата.
