Политическата тактиката на Никсън да се държи като луд

Като ключова тактика на ранната му администрация, която произлиза от теорията на игрите, президентът Ричард Никсън влезе в длъжност с ясен план – изкарай ангелите на световните лидери, за да ги накараш да направят това, което искаш. Наречена „теорията на лудия“, тази тактика се осланя, в неговия случай, на притежаването на масивен ядрен арсенал и на просто достатъчно хаотично и неуравновесено поведение (макар и само привидно), което от своя страна да създаде впечатление у хората, че е достатъчно луд, за да го използва.

Ричард Никсън

По време на президентската му кампания през 1968 г. Никсън обещава да сложи край на войната във Виетнам и да постигне „мир с достойнство“, но почти една година след избирането му за първи мандат той може да се похвали с малко успех. Мирните преговори между северновиетнамците (подкрепяни от Съветския съюз) и юга (подкрепян от Съединените щати) се развиват в не много повече от просто седене на една маса, като северновиетнамците дори казват, че могат да чакат „докато столовете изгният“. Раздразнен от нетърпение, Никсън решава, че е време да използва тайното си оръжие – собствената си репутация на агресивен и хладнокръвен яростен антикомунист, който не се страхува да хвърли една, две ядрени бомби по някого.

Хенри Кисинджър

Тази репутация е, поне отчасти, грижливо създадена от Никсън и неговия съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър. Както Никсън казва на тогавашния си колега, Хари Робинс „Боб“ Халдеман (по-късно началник-щаб на Белия дом на Никсън, който обаче след това ще прекара година и половина в затвора за ролята си в Уотъргейт):

Наричам го „теорията на лудия“, Боб. Искам северновиетнамците да повярват, че съм стигнал до момента, в който бих могъл да направя всичко, за да спра войната. Просто ще пуснем слуха, че „за Бога, знаеш, че Никсън е обсебен от комунизма. Не можем да го озаптим, когато е ядосан – ръка му е върху бутона за ядрените ракети“ и самият Хо Ши Мин ще бъде в Париж след два дни, молейки за мир.

Често даваният пример за този вид блъф от теорията на игрите гласи: Двама души, оковани заедно, са разположени на ръба на скала. Щом единият каже определена дума (в оригиналния пример е думата „чичо“), и двамата ще бъдат освободени, но другият – човекът, който се е сдържал да не я казва – ще спечели голяма награда. Ако приложим „теорията на лудия“ към тази ситуация, единият (лудият) ще се опита да блъфира така, че да накара опонента си да мисли, че ще скочи от скалата, като се приближава по-близо до ръба и по всякакви други начини, за които се сети. Така ако е достатъчно убедителен, че ще скочи от скалата, другият би трябвало да отстъпи, за да го спре.

Точно това Никсън се и опитва да направи със северновиетнамците – да изглежда абсолютно нетърпелив, напълно безразсъден и дори малко обезумял – с цел да ги убеди да кажат „чичо“.

Когато става ясно обаче, че тази тактика не работи директно върху Северен Виетнам, Никсън решава да опита да блъфира благодетеля на Северен Виетнам (и негов главния военен спонсор), Съветския съюз. Започвайки на 10 октомври 1969 г. Никсън заповядва на Стратегическото въздушно командване (SAC) да се подготви за битка, докато Кисинджър начева кампания с цел да създаде „всякакви видове сигнални дейности… по целия свят, за да се опита да шокира Съюза и… Северен Виетнам.“

Самолет B-52

Под името Giant Lance, на 27 октомври 1969 г. тази операцията стартира и 18 бомбардировача B-52, всеки въоръжен с ядрено оръжие, излитат към източната граница на Съветския съюз. Още по- безразсъдно, бомбардировачите дори изискват зареждане с гориво във въздуха – процедура, която представлява риск от падане на самолета и изпускане на ядрените бомби на границата, нещо не особено препоръчително в такъв напрегнат момент, дори и да не са били наистина въоръжени. (Да отбележим: През януари 1966 г. зареждането на B-52, докато е във въздуха, довежда до случайното пускане на четири ядрени бомби върху Испания.)

Спирайки се на ръба на съветското въздушно пространство, бомбардировачите, натоварени с ядрени бомби, кръжат в небето в продължение на три дни, подигравайки се със съветските самолети, които са пратени в отговор. От дипломатическа страна съветският генерален секретар Леонид Брежнев изпраща съветския посланик в САЩ, Анатолий Добринин, да се срещне с Кисинджър и Никсън. На тази среща Никсън продължи със своето „лудо“ поведение – избухва и дори заплашва посланика, който докладва на Москва: „Никсън не е в състояние да се контролира дори в разговор с чуждестранен посланик.“

Вярвайки, че са постигнали целите си, на 30 октомври 1969 г. Никсън прибира бомбардировачите и слага край на Giant Lance. Той и Кисинджър са убедени, че това внезапно обръщане на тактиката затвърждава образа му на „луд“ в очите на Кремъл.

…

След едва малко повече от две седмици, на 17 ноември 1969 г., в Хелзинки, Финландия, започват официални преговори за ограничаване на ядреното снаряжение, а 2 години и половина по-късно, на 26 май 1972 г. Никсън и Брежнев подписват временен Договор за стратегическо ограничаване на въоръжението (SALT).