Подпоручик Григор Загорски – необходимият офицер на Втори Струмски полк
На 3-и март цяла България празнува своето освобождение и създаване, този момент, макар и често да намира поводи да се иронизира, позволява да сме една от многото независими страни, защото нека не забравяме, че в историята сме ставали свидетели не само на заличаването на територии, но и за изтриването им от историята. Не е необходимо да даваме примери, но след като тази земя ни е съхранила и е дала сили на нашите предци да се борят и отхвърлят онзи хомот, който цели V века са носили, тогава е редно и ние да уважим този кървав труд. По ирония на съдбата, 3-и март е един особен двоен празник.
Със сигурност датата 3 март 1878 г. е специална, но нека не забравяме, че на същата през 1886 г. ще подпишем и Букурещкия договор, с който самостоятелно ще сложим край на още един конфликт. Този път е спечелен от нашата армия, което може да се смята и за едно от първите бойни кръщенета, довели до внимание и признание на качествата, за които всяка една друга страна би мечтала. Ето защо искаме да насочим вниманието към един от онези родни войници, които в края на XIX век участват в това сражение.
Григор Петров Загорски е роден на 20 януари 1862 г. в Берковица. Баща му е един от заможните хора по това време – Хаджи Петър и инвестира много за образоването и изучването на своя син. След като родният град дава всичко, с което разполага, а това се оказва повече от достатъчно, след като през 1879 г. Григор е приет във Военното училище и само 3 години по-късно го завършва с чин подпоручик. Малко след това е зачислен в 3-та Радомирска дружина, която по-късно влиза в командването на Струмския полк. За младия поручик Загорски се разказва, че разполага с една изключителна немска педантичност и армията не само го обича, но и често го дава за пример. Младият войник е особено прям и стриктен към всяко едно изискване, като до голяма степен е готов да докаже своите способности пред началниците си.
Скоро е направен дружинен адютант и носи тази отговорност до 30 август 1885 г. След оттеглянето на руските офицери, идвало ред на българските да заемат свободните места. Григор Загорски също получава подобен престижен пост. По това време никой не очаква от родната армия да представи каквито и да било качества. Подпоручици да стават офицери е прецедент, който рядко се случва, при това повечето са без боен опит, а и макар в следващите години страната да изпраща на обучение във Франция и Италия точно тези кадри, в началото това решение се гледа с насмешка. Това, което противникът пропускал е фактът, че в родната армия по това време, войникът не само се гордеел, че заема своята длъжност, но и демонстрирал висока доза патриотизъм, за която нито чин, нито награда, имали някакво значение. И доказателството за тези дела идва с помощта на Сръбско-българската война, в която младите бойци трябва да направят своето първо, но не и последно чудо. След зачисляването на офицерите, Григор Загорски е изпратен към турската граница близо до Кюстендил.
Изненадващото нападение бързо променя плановете на родната армия и скоро неговият полк е изпратен да посрещне сръбските нападатели. Първото бойно кръщене на Струмския полк се случва на Трънските позиции, където новите сили помагат за защитата на Сливница. На 5-и ноември Загорски получава команда да нападне по левия фланг противника при село Мало-Малово, за да осигури достатъчно добра позиция на десния фланг и да неутрализира бъдещите атаки. Много по-късно самият капитан Бандерев признава, че я изпълнява с огромен риск, особено след като все още не е знаел какво точно да очаква от противника. Ротата е поведена именно от него в атака, а помощник офицерите, включително и Загорски тръгват след него. Редно е да отбележим, че българските части пренебрегват неприятелския огън и с цената на животи са подготвени да вземат позицията. Именно при тази маневра поручикът е ранен в лявата си ръка. Неговите бойни другари разказват, че до следващото укритие не само не издал стон, но и успял спокойно да извади кърпа, с която да се превърже.
При следващата маневра, достига без проблеми, но късметът свършва до тук. Григор Загорски продължава да скъсява разстоянието до противника, но вече всяка крачка се заплаща с повече и повече вражески попадения Вторият куршум го удря в десния крак, това видимо променило походката му и темпото, но нищо повече. Едва 3-ят куршум слага край на живота му, след като го пронизва в гърдите. Осъзнавайки, че битката и животът ще приключат точно тук, той призовава фелдфебела, на когото дава своята армейска шашка – вид шпага и го моли да не го оставят на вражеска територия. Последните му думи са „Искам да ме заровите в наша земя.“. Фелдфебелът изпълнил тези заръки и още същият ден тялото на Загорски е занесено в Сливница, а на другия ден – 6 ноември е погребан в църквата.
Загубата му се отразила зловещо на останалите бойни другари, които тепърва искали да отмъщават и както вече знаем, имали този шанс. Вестта пристига в Берковица и семейството отначало отказва да повярва. Родната майка на Григор Загорски иска да замине за фронтовата линия и да провери дали това не е грешка. За жалост нямало такава. Единственото, което Хаджи Петър прави е да напише телеграма на Княз Александър, която гласи следното:
„Ваше Височество!
След новата година, честитя Ви, победата над неприятеля на славянството. Вашето име ще гърми в историята.
Ваше Височество! Вие въздигнахте Българския народ пред Европа, да се свали; Вие встъпихте в рода на праотците ни; Крум, Симеон, Самуил, Асен и Шишман; Вас няма да забрави Българският народ и Вашата любима и предводителствена Българска войска. Тя изпълни своята задача, а с нея заедно изпълни думата и клетвата за Княза и Отечеството, моят любим син, Ваш Подпоручик Григор Петров Загорски, от Струмския полк, който за отечеството падна жертва при Сливница на 5-и ноември. Нека Всевишния подари на Ваше Височество дълги години и славно царуване над Сан-Стефанска България.“
„Да живее Ваше Височество и Българският народ. Амин“.
Рабат Ви: Х. Петър Х. Илиев.“
Малко след това Княз Александър връща отговор, чрез секретарят си господин Тъпчилещов, със следната телеграма:
„Негово Височество крайно прочувстван от прелестната ви телеграма, Ви изказва своите съболезнования за геройската смърт на сина Ви, Поручик Загорски, който под Сливница изпълни своя дълг за честа и славата на отечеството. Негово Височество желае от душа Вам и на семейството ВИ, здраве и благополучие през настаналата нова година.“
За да съобщи за делото на сина си, Хаджи Петър изпраща и некролог за публикуване във вестник „Зорница“:
„Долуподписаният, известявам на почитаемите си приятели, сродници и познайници, че изгубих завинаги 24-годишният си любим син, едничката ми надежда, по име Григорий Х. Петров Загорски, поручик от българската армия, който командваше рота във Втори Струмски полк. Той почина на 5-и ноември 1885 г. при Сливница, в сражение за защитата на столицата ни София. Той падна от три куршума, хвърлени от неприятелите на славянството.
На всички убити, както и на сина ми, нека бъде вечна памет и лека пръст, защото геройски защитиха Отечеството ни. Нима остава друго на родителите му, освен скръб и тъга за до края на живота ни, освен да речем: вечна му памет и лека пръст. Бог да го прости!“
След време майката все пак отишла да види гроба на сина си в Сливница. Тя не повярвала, че нейният син лежи там и настоявала да се отвори ковчегът. До последно не искала да приеме факта, че е изгубила своя син. Както знаем в историята, нападателят скоро бил принуден не само да се отбранява, но и да посрещне лют противник, чиято сила не била дори подозирана до този момент. Очевидно подпоручиците могат не само да станат добри офицери, но и да изпълнят службата си с цената на всичко.
Снимки: Wikipedia
