shareit

Нежната страна на изкуството: Астрид Линдгрен – за силата на непоколебимия дух и тайната, която винаги излиза наяве

| от Маргарита Капитанска |

„- Но, Пипи – каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?
– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.“

Всеки би се сетил откъде е този кратък цитат, съдържащ по детски наивна абсурдност. Той обаче олицетворява онази част от нас, която като възрастни крием, защото се изисква да бъдем прекалено сериозни.

Илюзорният свят на приказките всъщност никак не е илюзорен и съдържа всяка част от нас, която ни е страх или срам да изявим открито. Копнежът да свирим на пиано; бунтът да не спазваме правилата; нуждата от абсолютна свобода – всички тези наши желания, заживяват нов живот чрез герои като Пипи.

Пипи Дългото чорапче ни се явява именно тогава, когато светът е станал прекалено сив, прогонил мечтите и заровил носовете ни в монотонната реалност, която сами сме изградили.

Съдбата на нейната авторка обаче далече не е като тази на луничавото момиче. Прочутата шведска писателка Астрид Линдгрен от рано се сблъсква с тежката страна на живота и се налага да порасне прекалено бързо, притисната от закостенелите правила в света на възрастните. Въпреки това тя успява да вдигне глава, да се изправи и дори в един момент да застане с гласа на цялото общество, борейки се за правата на онези, чийто глас е отнет по презумпция.

Червена къща и ябълкови дървета

Вимербю е един от най-старите шведски градове и родно място на Астрид Анна Емилия Ериксон. Тя се ражда на 14 ноември 1907 г. и е второто от четирите деца на Самюъл Ериксон и Хана Йонсон.

Малката Астрид прекарва детството си в стопанство, в което се отличава стара червена къща, обиколена от ябълкови дръвчета. Заедно със своите братя и сестри Линдгрен помага в ежедневната работа на родителите и работниците във фермата. Именно в един от тези моменти, когато дейността е съсредоточена в кухнята, тя чува приказки и истории, които разпалват любовта ѝ към книгите.

Самюъл и Хана Ериксон създават любяща среда за своите деца. За този факт свидетелстват различни биографични статии и в една от тях дори самата Астрид отбелязва – „Играехме толкова много, че е истинска изненада как накрая останахме живи”.

В училище световноизвестната писателка се справя отлично с писането, което днес не е изненада за никого. На 13-годишна възраст вече има публикуван разказ в местния вестник, а щом завършва училище, главният редактор на Vimmerby Times я наема на стаж. В началото Астрид съставя рецензии, реклами и прави корекции. По-късно ѝ позволяват да пише статии.

Тайната, която винаги излиза наяве

Астрид забременява малко, след като навършва осемнадесет. Дълго време в широката общественост за бащата се знае, че е с 30 години по-възрастен от нея. Неговата самоличност обаче остава скрита или по-скоро основа на много догатки.

През 2018 г. датският филмов режисьор Пернил Фишер Кристенсен осветява тази част от живота на писателката. Филмът „Приказка за Астрид”, на който тя е автор, е базиран до голяма степен на биографичната книга „Астрид Линдгрен” на датския литературен критик Йенсен Андерсен. Сюжетът му е като прелюдия към любимата на цял свят история за Пипи – момиченцето с противопоставящите се на гравитацията плитки, луничаво лице и свръхчовешка сила.

Докато е още тинейджър в консервативна Швеция през 20-е години на миналия век, се оказва, че Астрид има връзка с главния редактор на вестника Рейнхолд Блумбърг, в който започва работа. И въпреки че той е женен и с 30 години по-възрастен от нея, двамата изживяват силен любовен романс. Писателката забременява от него, а животът я поставя пред едни от най-трудните избори.  

Белезите от тях остават завинаги, но силата на Астрид се оказва непоклатима. Новината я кара да порасне бързо, тъй като в малкото консервативно градче Вимербю да бъде самотна майка без брак е немислимо. Тогава тя бяга в Стокхолм, твърдо решена да запази детето си.

Но ситуацията не се оказва толкова лесна.

Малко преди разждането Астрид се налага да замине още веднъж, този път за Копенхаген. Там тя може да роди спокойно, защото в датската столица има болница, в която може да роди, без да е необходимо да посочва името на бащата.

Това обаче не е единствения проблем на младата майка. Без пари и място, където да отглежда малкия Ласе, както всъщност кръщава сина си, Астрид взима почти непосилното решение да го остави в приемно семейство в Копенхаген. Зарича се да се върне за него и да го вземе с нея в Стокхолм, когато спечели достатъчно средства, за да го издържа сама.

Астрид прекарва първите няколко седмици с Ласе, след което се прибира в Швеция. Следват тежки години в пътуване и опити да закрепи финансовото си положение. Учи за секретарка, събира всяка крона и се надява скоро да прибере сина си.

Така минават три години. Внезапно, приемната майка на Ласе се разболява и Линдгрен е принудена да вземе Ласе по-рано от предвиденото. Малкото момче преживява много тежко раздялата. Писателката ясно си спомня как той плаче тихо, когато разбира, че никога повече няма да се върне на това място. Години след случилото се Астрид признава как това тихо ридание не спира да я преследва. Този спомен може би превръща в дълг желанието ѝ да бъде защитник на всяко дете по света.

Раждането на Пипи Дългото чорапче

1945 година може да се отбележи като изключително важна за литературния свят. Тогава се ражда обичаната от всички, с неспокоен и свободолюбив дух Пипи Дългото чорапче.

Едноименната книга спасява издателство Rabén & Sjögren от фалит, както и самата Астрид, назначена по онова време като редактор на непълен работен ден.

След успеха бързо се появяват още две истории с луничавото момиче – „Пипи в Южното море” и „Пипи се качва на борда”.

Общественият отзвук обаче не е изцяло положителен. Героинята на Линдгрен е осъдена като пример за лошо възпитание – „Тя няма майка и баща и това, разбира се, е хубаво за нея, тъй като няма никой, който да ѝ казва да си ляга, когато се забавлява, и никой, който да я кара да яде масло от черен дроб на треска, когато предпочита карамелени бонбони”, обяснява авторката.

Родителите започват да се бонтуват, учителите – също. Чуват се обвинения за срив на обществения морал, но Линдгрен не спира да пише и издава детски книги. Тогава се появяват други любими герои, като Емил от „Емил от Льонеберия”, Кале Бломквист, романът „Братята с лъвски сърца”, които се приемат добре.

Астрид става известна със своите независими, енергични и нетрадиционни персонажи, харесващи се на непорасналото дете, живеещо у всеки един човек. Именно за това се смята, че писателката е революционер в детската литература не само в Швеция, но и в цял свят.

В работата си на редактор Линдгрен насърчава и подкрепя млади, обещаващи писатели в продължение на 25 години. Преди нея писането за деца е професия с нисък статус, след намесата ѝ обаче се превръща в нова и вълнуваща област. В този период се появява цяло ново поколение шведски автори в жанра „Детска литература”, сред които Туве Янсон, Оке Холмберг, Ленард Хелсинг и др.

Гласът на децата и животните, който бе истински чут

От живота на обикновена домакиня Линдгрен се превръща в световноизвестен писател. Тази слава я хвърля в светлината на прожекторите, заслепявайки личния ѝ живот. Самата тя признава, че това я кара да се чувства дискомфортно. И все пак Астрид избира да се възползва от писателския си талант и слава, за да стане гласът на обществото.

През 1976 г. тя инициира дебат относно данъчните политики, който в последствие носи една от най-големите промени в управлението на Швеция – падането на социалдемократическото правителство, държало властта в продължение на 40 години.

Това е първият път, в който Линдгрен дава гласност на случващото се в страната, но не и последният. Две години по-късно изключителната ѝ загриженост към правата на децата я подтиква да изнесе прочутата си реч „Никога насилие”, в която обръща сериозно внимание върху телесното насилие над деца. Астрид става и защитник на животните, борейки се за по-хуманно отношение към тях във фермите. И успява, след като правителството въвежда нови закони, с които да бъдат предпазвани.

До края на живота си писателката прекарва по-голямата част от времето си в Стокхолм и пише мемоари. През творческия си път публикува над 100 книги, които са продадени в десетки милиона копия по целия свят и са вдъхновили много филмови адаптации.

Музеят на Астрид Линдгрен

Астрид Линдгрен умира на 94-годишна възраст. Церемонията по погребението ѝ е излъчвана по телевизията, а на място присъстват премиерът и кралското семейство на Швеция, както и хиляди шведи, дошли да си вземат последно сбогом с писателката.

 
 
Коментарите са изключени за Нежната страна на изкуството: Астрид Линдгрен – за силата на непоколебимия дух и тайната, която винаги излиза наяве

Повече информация Виж всички