Наричаха я „Агнес“: Неразказаната история на един герой на Съпротивата
Максънс Друел Фурние е праплеменник на члена на съпротивата Марине Фурние. Максънс постигa своята цел на 22 февруари 2021 г. – да бъде призната работата на Марине с френската съпротива по време на Втората световна война, като особено концентрира усилията си в създаването на улица на нейно име.
Марине е дъщеря на Дейвид и Анджеле Фурние. Тя се ражда на 12 февруари 1921 г. в Лабуисиер в района на Па дьо Кале. Малкото семейство живее в село Уингълс край Ланс и е от работническа класа като работи в мините – съответно всички са убедени комунисти. Младата жена носи медальон с образа на Сталин, с който ходи навсякъде.
В края на 1942 г. Марине, тогава на 21 години, отива на работа, без да подозира, че този ден ще промени живота й.
Членове на Съпротивата
Инцидентът, който подтиква Марине Фурние към почти безразсъдна смелост
Тя работи на поточната линия в нефтената компания в града и в този ден горната част на главата и косата й се заклещват в една от машините, нанасяйки й жестока рана, която в крайна сметка ще доведе до ранната й смърт. Тя осъзнава, че състоянието й не може да бъде излекувано и че постепенно ще се влошава – така че, без съпруг и деца, Марине решава да се присъедини към Съпротивата.
Френската съпротива й дава кодово име и тя действа под псевдонима „Агнес“.
На 22 години Агнес става свързочен офицер, регистрационен номер 231, на 2-ри батальон и част от 3-та рота в рамките на въоръжената съпротива Франки-тирери и партизани (Francs-Tireurs et Partisans), създадена от лидерите на комунистическата партия. Тя участва още в Националния фронт, но също така е и част от раздел 3, регистрационен номер 162, сектор 2 в рамките на Патриотичните милиции на Па дьо Кале.
Близка среща с окупационните сили
От 1943 г. и до Освобождението тя носи писма, заповеди, листовки, вестници, динамит, пушки и гранати в сектора на град Ланс. Всички тези операции могат да доведат до залавянето й и в крайна сметка до нейната смърт. Но ще й се размине – и то повече от веднъж.
През 1943 г., както обикновено, тя отива на гара Ленс, където неин приятел й дава няколко куфара, с които се качва на влака. За неин шок и изненада обаче, влакът гъмжи от немски войници и офицери. Германците вече са я забелязали да се качва, така че е твърде късно да се върне. Тя събира смелост, запазва хладнокръвие и решава да остане във влака на всяка цена, в компанията на германските войници.
Изведнъж един от тях тръгва към нея и грабва куфарите й. За щастие офицерът не се е усъмнил в съдържанието им, а иска само да й помогне да ги постави в багажното отделение. Марин с облекчение вижда, че куфарите й, пълни с динамит, не са отварят случайно, когато се войничето ги тръшка в багажното.
Въпреки късмета, постоянните й пътувания напред-назад между Ленс и Уингълс не убягват от вниманието на Гестапо. Един привидно обикновен ден, докато минава покрай станцията на Ленс, за да вземе поредните куфарчета, пълни с динамит и гранати, тя усеща, че я следват. Качва се на влака и се отправя към Уингълс като по пътя съмненията й се потвърждават – наистина е следвана от двама мъже.
Когато слиза от влака, те правят същото. Марине се втурва вкъщи и казва на баща си да скрие куфарите, защото германците идват! Дейвид ги взима, изважда динамита и гранатите и ги слага в огнището, без да го пали.
Две минути по-късно в къщата пристигат двамата агенти на Гестапо. Те са там, за да претърсят навсякъде, убедени, че ще намерят доказателства за нейното участие в Съпротивата.
Агентите търсят дълго време, но не намират нищо и раздразнени си тръгват с празни ръце. Доставката е в безопасност, както и животът на семейството.
След тази случка Марине умножава опасните мисии – тя стига дотам при една от тях да седне с кошница, пълна с гранати, до немски войник, който за щастие не забелязва нищо.
Освобождението на Уингълс
Идва денят, в който Съпротивата и британците освобождават Уингълс. Този ден е 2 септември 1944 г. и възгласи на еуфория и радост звучат над целия град.
Марине, нейният баща Дейвид и техните близки другари обаче са много критични към насилието, проявено от някои от бойците на френската съпротива срещу онези, за които се смята, че са били чужди „сътрудници“.
Здравето на Марине продължава да се влошава и тя почива на 15 март 1947 г. Страданието й е дълго и тежко, но в крайна сметка тя успява да стане герой.
Тази млада душа на Съпротивата издържа дълга битка, водена не само с германците, но и със състоянието й. Смелостта срещу лошото й състояние се откроява със своя плам толкова, колкото и нейната борба за Съпротивата.
