Лошите момичета на историята: Лозен – щитът на Апачите
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Когато през 1492 г. Христофор Колумб стъпва за първи път на американска земя, той погрешно я взима за Западните Индии, към които се е устремил. Така първите хора, които среща, съвсем естествено, кръщава индианци. Въпреки че не след дълго става ясно, че това е един съвсем нов континент и до ден днешен коренното население на Америките продължава да се нарича с името, дадено им от господин Колумб. Докато за Европа това е животоспасяващо откритие откъм храна и ресурси, от гледната точка на индианците това е истински апокалипсис. Тези, които не са избити от оръжията на колонизаторите, падат жертва на внесените болести като шарка, жълта треска, коклюш и малария.
Виторио
Оцелелите избират дали да водят партизански войни, дали да се примирят с унизителния живот в резерватите, или да удавят живота си в алкохол. Според статистиката, преди идването на европейците броят на индианците в САЩ и Канада е около 10 млн., а в Мексико и Централна Америка – около 16 млн. В средата на XIX в. броят им е намален с повече от 70%. В някои статистически данни се посочва, че едва 600 000 от коренното население на континента живеят в Северна Америка. Чак след 2010 г. се отбелязва по-значителен ръст и според демографските проучвания понастоящем над 3 млн. индианци живеят в САЩ.
Предците на днешните индианци идват на континента още в праисторически времена, когато съществува Беринговия „мост“ между Азия и Америка. Едно от тези племена е това на апачите или по-точно казано това е голяма племенна група, в чийто състав има редица по-малки племена. Тези, населяващи централните територии, били известни като чирикауа. Техните земи включвали териториите на югозападната част на Ню Мексико и югоизточната част на Аризона. Това е един от първите „конни народи” на Северна Америка и по време на съществуването си воюват с испанците, мексиканците и американците. Най-известният и познат герой в историята на племето е Джеронимо, а дамата-войн, останала в неговата сянка се е казвала Лозен.
Името й е всъщност е титла и се дава на този, който е най-умел в краденето на коне. За нея се говори, че е имала по-добра мускулатура от тази на останалите мъже от племето. Още от малка тя избрала да следва пътя на медицината и военното изкуство. Образът й е обгърнат и от не малка доза мистицизъм, защото Лозен определено успявала да общува с боговете. Тя имала невероятната дарба „да надушва”, когато врагът е наблизо. По време на церемонии Лозен протягала ръце, започвала да пее монотонно, въртяла се в кръг, докато пръстите й не посочвали мястото, откъдето приближавал неприятелят. По спомените на своите съвременници „Тя беше великолепна жена, възседнала красив кон, Лозен – жената войн!”
Когато сегашните наследници на племето чирикауа бъдат запитвани за Лозен, обикновено следва мълчание. Те не говорят за нея. Не защото тя се счита за срамна част от тяхната история, а поради точно обратните причини – смятат я за твърде свята, за да оскверняват паметта й с прости думи. Никоя друга жена в тяхната история не е почитана с по-голямо уважение. Тя е „боядисаната в бяло жена“, смелият вестоносец на Джеронимо, на когото той се е доверявал да урежда преговорите и срещите му.
Смелата представителка на апачите е родена през 1840 г. Това е и периодът, когато започнали първите сблъсъци между племето и американците. Мексиканските щати Сонора и Чухиахуа дори били обявили награди за главите на членовете на племето като най-много плащали за скалпове на войни (100 песос), а най-малко – за тези на деца (25 песос). Смята се, че Лозен се е родила по време на едно от нападенията на „белите“ срещу нейния народ. Брат й се казва Викторио и когато навършил определената възраст, станал вожд на племето. Той се славел с бойните си умения и бързия си ум. Връзката между брата и сестрата е изключително силна и те съставляват двете части на една идеално работеща бойна машина. Викторио е лидерът, а по неговите думи Лозен е „дясната му ръка, която била силна като мъж и по-смела от повечето такива”. Има сведения, че тя е притежавала изключителни умения на стратег, което допълнително й дава правото да участва във военните и съвещателни церемонии.
Лозен не поема по традиционния път и не се отдава на чисто женски занимания. Тя се научава да язди кон още, когато е едва на 7 години. С времето усъвършенства стрелбата и овладява хладното оръжие. Често се състезава с останалите момчета от племето и нерядко излиза победител. Още щом навършва нужните години, тя участва наравно с останалите в бойните действия срещу американците. Според обичаите Лозен трябвало да се задоми, но до края на живота си тя остава неомъжена. Според правилата на племето това трябвало да й попречи да участва във военните съвети. Наред със стратегическите умения, друга основна причина за това е шаманската й дарба. Според запазените сведения тя притежава редки познания за света на билките и минералите и лекува раните на своите хора докато пее.
През 70-те години на ХIХ в. апачите са прокудени от земите си, които са и богати на полезни изкопаеми и следователно – изключително желани от страна на заселниците. Първоначално племето на Викторио и Лозен трябвало да бъде заселено в района Охо Калиенте, който бил много плодороден, но американците не удържали на думата си и ги натикали в резервата „Сан Карлос”, в дн. Аризона. Той бил известен като „40-те акра на Ада”, заради изключително лошите си и мизерни условия на живот. В него било мръсно и пренаселено. На апачите било забранено да ловуват, а населението се изхранвало от оскъдни дажби храна. В границите на този резерват смъртоносните болести се разпространявали с изключителна скорост.
През 1877 г. племето на Лозен и Виторио въстава и успява да избяга от омразния затвор. Вождът и неговите сподвижници започват да извършват редица набези над заселниците в земите на Ню Мексико. Според спомените на американския офицер Томас Крус, бандата на Виториo, която се състояла от едва 75 воини успява да нанесе тежки загуби на американците, убивайки хиляди в т.ч. 3 кавалерийски полка, 2 пехотни и един контингент от тексаски рейнджъри.
По същото време на Лозен е възложена задачата да се грижи мирното население и да осигури безопасността му. По спомени на оцелели от този период, тя превежда жените и децата през реката Рио Гранде, за да не бъдат застигнати от оръжието на американците. В една от мисиите си, Лозен трябвало да ескортира в безопасност бременна жена през пустинята Чихуахуан. Според някои източници тя дори изродила бебето в тези тежки условия. Това прекосяване е полулегендарно. В него се разказва как Лозен побеждава диви животни, краде коне, измъква се от острия поглед на мексиканските и американските отряди, но едно е сигурно – в крайна сметка начинанието е успешно и тя пристига благополучно в резервата. За съжаление, само, за да научи, че брат й Викторио е убит от обединени мексикано-индиански сили при засада при Трес Кастилос.
Това събитие остава дълбок отпечатък върху живота и по-нататъшната съдба на Лозен. Въпреки огромната мъка и тежката мисия, която тъкмо е приключила, тя е наясно, че оцелелите от племето й ще имат нужда от нея и сама предприема обратно пътуване през същия тежък терен. След това, водена от силното желание за мъст, тя, заедно със 74-годишният й чичо – Нана, оглавява малцината оцелели представители на племето чирикауа. Това, което последва е близо двумесечна кампания за отмъщение. Осъзнавайки, че възможностите им са ограничени, те решават да обединят сили с армията на Джеронимо, известен още като Гоятла или „Този, който се прозява”.
Походът на Джеронимо е известен като последната кампания от Войните на апачите (1849-1886). Лозен и членовете на племето й се бият рамо до рамо с него в продължение на две години. Основните бойни действия се водят под формата на партизански битки, като от време на време индианците намират убежище в някой от резерватите, за да презаредят силите си. По това време Лозен среща любовта в лицето на Датесте. Тя е интелигентна, говори добре английски и е преводач на групата на Джеронимо.
По петите на бандата е генерал Джордж Кук, който използва апачи-следотърсачи, за да ги открие. В продължение на повече от три години тези негови усилия остават безрезултатни. В крайна сметка през 1886 г. задачата е прехвърлена на небезизвeстният генерал Нелсън Майлс. Той е човекът, който по-късно има пръст в смъртта на легендарния вожд Седящият бик и участва в клането над племето сиукси. Майлс изпраща лейтенант Чарлз Гейтууд да води преговорите с Джеронимо и той се справя успешно. Генералът обаче желае славата за себе си и „наградата“ за лейтенанта се оказва ново назначение в територията на племето Дакота, чийто аналог е изпращане на заточение в Сибир.
Лозен и Датесте участват във въпросните мирни преговори между апачите и американците. Въпреки дадените обещания от страна на „бледоликите”, групата около Джеронимо е обявена за военни престъпници и всички са осъдени на почти 30 години затвор. Лозен също е една от тях, но не дочаква края на присъдата си, тъй като само 3 години след залавянето си умира в плен от туберкулоза на 17 юни 1889 г.
От умел крадец на коне до част от бандата на Джеронимо, Лозен изминава един бурен път през земите на Ню Мексико и Аризона. „Тя може да язди, да стреля и да се бие като мъж”, завидни качества, които обаче не спасяват нито нея, нито народа й. Накрая тленните й останки почиват в безименен масов гроб неизвестно къде на територията на дн. Алабама. Легенди за нейните подвизи продължават да се предават от уста на уста, а информацията за живота и качествата й не спират да будят интерес у изследователите.
