Левичарят, който се опълчи на Сталин
През нощта на 3 октомври 1949 г. екип от добре въоръжени антикомунисти се спуска на брега към скалистите издатини на албанския полуостров Карабурун в Адриатическо море.
На мъжете е дадена изключително трудна задача – да създадат разузнавателни мрежи в Албания и да обучават противници на режима за „въстанически цели“. Дългосрочната им цел е още по-амбициозна: да свалят комунистическия режим на албанския лидер Енвер Ходжа и по този начин да отворят първата пукнатина в привидно непроницаемия съветски блок.
Въпреки че самите мъже са албанци, мисията, която те предприемат – Операция „Ценно“ – е до голяма степен англо-американско творение. „Ценно“ е плод на въображението на британската Служба за тайно разузнаване (SIS или MI6) и Американската служба за координация на политиките (OPC), отговорни за тайните специални операции. Преди да започнат мисията си бунтовниците прекарват седмици на контролирания от Великобритания остров Малта, обучавайки се в изкуствата на саботажа. Преди всичко „Ценно“ може да се състои само след като е одобрена от най-могъщите мъже както във Вашингтон, така и в Лондон – сред тях Ърнест Бевин и Клемент Атли.
Бевин, британският външен министър, заявява, че операцията ще „донесе дивиденти“. Клемент Атли също дава пълната си подкрепа. Британският премиер дори стига дотам, че предлага подкуп, като попита висш държавен служител на Министерството на външните работи за „албанските личности – не са ли евентуално за продажба?“
За някои подкрепата на Атли за тайни операции на MI6 в Албания може да бъде нещо като изненада. В края на краищата той е широко известен като най-големия британски социалистически премиер – архитект на Националната здравна служба, социалната държава и стремежа към национализация. Историците често предполагат, че Атли – който е убеден, че членове на MI5 и SIS са се опитали да подкопаят първото правителство на лейбъристите през 20-те години – е дълбоко подозрителен към разузнавателната общност на Великобритания, когато встъпва в длъжност.
Но отварянето на държавните досиета по въпросите на сигурността разказва съвсем друга история. Те ни показват човек, който се интересува остро от това, което държавното разузнаване може да направят за страната и – може би по-изненадващо, като се има предвид позицията на Атли вляво от политическия спектър – те ни показват и човек, който всъщност изпитва омраза към комунизма.
Макар първоначално да се ангажира с поддържането на приятелски отношения с Москва, Атли и неговите съюзници четат с нарастваща тревога докладите на SIS за съветските „подривни дейности, саботажи и стачки“. Атли също е загрижен от трудностите на британските разузнавателни служби при проникването зад Желязната завеса. Той иска от секретаря на кабинета сър Норман Брук да извърши значителна следвоенна проверка на разузнавателната техника и да даде ход на подобрението на британската разузнавателна общност за следвоенния период.
Въпреки всичките си социалистически пълномощия, Атли яростно отхвърли идеята, че Съветският съюз е утопия на работниците – възглед, приет от мнозина вляво. Подобна ненавист води до това той спокойно да се изразява осъдително към Русия на Сталин. През 1939 г. атакува „идеологическия империализъм“ на Комунистическия интернационал и, говорейки пред членовете на лейбъристите през януари 1940 г., сравнява съветския комунизъм с нацизма. За Атли британската комунистическа партия е „кукла на вентролога Сталин“.
През 1953 г., отговаряйки на критиките на антикомунистическия сенатор Джо Маккарти, Атли показва раздразнението си, че „начинаещ му дава акъл“, гордо заявявайки, че лейбъристите имат „близо 40 години борба с комунизма във Великобритания и въпреки войната и икономиката депресия, комунистите напълно се провалят“.
Антикомунизмът на Атли звучи добре за MI5, който става все по-загрижен за комунистическия шпионаж и подривна дейност. През май 1945 г. един висш офицер от службата отбелязва, че лейбъристката партия, вместо да се противопоставя на тайната им работа, е „по-заинтересована“ от работата им, отколкото техните колеги от консерваторите. И архивите доказват, че е прав.
И лейбъристите, и MI5 искат да намерят тайни комунисти. Твърди се, че в Лейбъристката партия има „осем или девет“ тайни комунисти и Атли е нетърпелив да узнае повече – през 1946 г. Лидел, вече заместник-генерален директор на MI5, пише в дневника си, че министър-председателят иска „положителна информация“ за подривни депутати.
Атли иска да се увери, че тези депутати не „заемат позиции, които биха могли да представляват опасност“ за държавата. В резултат на това от издадените файлове на MI5 знаем, че Атли вижда имената на няколко депутати от лейбъристите – сред тях Джефри Бинг и Уилфред Върнън. Бинг е служил в Royal Signals, издигайки се до майор, но миналото му (той е член на тайната правна група на комунистическата партия) предотвратява издигането му до по-значими постове. Според MI5, Върнън шпионира за съветското разузнаване през 30-те години, докато работи в Royal Aircraft Establishment, Фарнборо. Твърди се, че от тази информация Атли е „шокиран“.
Страховете от съмишленици в партията се разпалват още повече от дезертирането на Игор Гузенко, дешифратор, който работи за съветското военно разузнаване в Канада и който дава първата по-детайлна представа за следвоенните съветски разузнавателни операции само седмици след края на Втората световна война. Атли изцяло следи разкритията на Гузенко за шпионска мрежа, включително за родения във Великобритания физик Алън Нън Мей, който по-късно е арестуван и осъден на 10 години затвор през 1946 г.
Но най-силното изобличение на Атли на системата на Сталин тепърва предстои. В края на януари 1948 г., по време на дебат за външните работи, той заявява: „Ние сме решително против комунистическия начин на живот. Полицейската държава е напълно отвратителна за хората от Западна Европа.“
Той е еднакво критичен към „левицата“ – комунистическата партия и лейбъристите – която „си затваря очите за липсата на човешки права, когато гледат към Източна Европа… Тези хора, които отричат човешките права, нямат право да твърдят, че са във влака на човешкия прогрес. Единственият влак, в който се намират, е полицейският, а в областта на правата на човека днес Русия и Източна Европа са на същото място.“
Само думи обаче не са достатъчни. През 1948 г., стимулирано от комунистическото превземане на Чехословакия и началото на съветската блокада на Берлин, правителството на Атли дава зелена светлина на SIS за поредица от тайни операции в Източна Европа. Те включват операция „Ценно“ и мисия в Източна Германия за оклеветяване на местни комунисти и съветски служители.
Операцията „Ценно“ обаче е компрометирана от самото й начало. Лошо планирана и екзекутирана – и предадена от Ким Филби, двоен агент на КГБ, работещ като връзка на SIS с Вашингтон – резултатите от операцията се оказват, както отбеляза един служител на Министерството на външните работи, „разочароващи“. От шестте обучени албанци-антикомунисти, които се спускат на полуостров Карабурун през октомври 1949 г., трима бягат в съседна Гърция, а един оцелява за няколко месеца в Албания. Останалите двама са унищожени от местните сили за сигурност и никога повече не се чува за тях.
