я е един от най-значимите фотографи сюрреалисти. Нейните фотографии са еталон за това течение. Т
И все пак, Дора Маар е позната най-вече като „Плачещата жена“ излязла от четката на един още по-значим творец – Пабло Пикасо. Сълзите й, оживяващи на множество платна, показват една изтощена жена в бурна и трагична връзка, която се отразява в нервен срив и пълно оттегляне от публичния живот.
Въпреки своята мистериозност и оскъдни писмени средства за живота й, се смята че самата Маар е казала, че нейните портрети от Пикасо са лъжа. „Те са на Пикасо. Нито един не е на Дора Маар.“ През целия си живот Маар трупа огромното фотографско наследство, което ще бъде открито и признато едва след нейната смърт през 1997 г.
Хенриета Теодора Маркович е родена Париж, но прекара по-голямата част от детството си в Аржентина, където баща й работи като архитект. Завръща се в Париж, за да учи изкуство и тогава става приятелка с Жаклин Ламба, която по-късно ще стане съпруга на писателя и поет Андре Бретон, и с фотографа Анри Картие-Бресон. Тримата учат при художника кубист Андре Лот, но когато Маар разбира, че методите на Лот не я устройват, Картие-Бресон е един от онези, които я съветват да се фокусира върху фотографията.
През 1930 г. тя вече е съкратила името си на Дора Маар и започва да гради име като професионален фотограф. Става част от зараждащото се движение на рекламната и модната фотография.
Това са били две нови сфери, което означава, че Маар може да разгърне творческия си потенциал както намери за добре. Ръка, която излиза от ръковина, ръце сякаш стиснали менекенски крака на фона на парижки мост, жена плуваща сякаш свободно в басейн, като не можем да кажем, дали тя наистина се намира във вода или това е оптическа илюзия. Маар фотографира всичко онова, което Дали рисува с боите си, ако трябва да опростяваме творчеството й.
В същото време тя изказва леви политически пристрастия, както се вижда от уличните й фотографии на Париж, Барселона и Лондон. В нейна фотография от 1933 г. дете се е облегнало безгрижно на ръждясала ламаринена ограда – ярко отражение на мизерията в Европа след финансовата криза от 1929 г.
Тогава започва и да експериментира с различни елементи, вмъквани във фотографиите. Така започва да се обръща все повече към сюрреалистите. Към тях я привличат както левите им политически възгледи, така и артистичните им виждания. Започва да посещава политически сбирки на Пигал и се подписва под политическите манифести, които Бретон пише като част от борбата с фашизма.
Поетът Пол Елюар запознава Маар с Пикасо.
Това се случва на едно събитие за медиите през 1936 г., когато Маар работи по филм на Жан Реноар. Скоро след това тя и Пикасо стават любовници.
По това време художникът е в трудна ситуация. Бракът му с Олга Хохлова е към края си след като жената разбира за бременността на любовницата му Мари-Терез Уолтър. Освен всичко Пикасо не намира никакво вдъхновение да твори.
Според думите на биографите, след срещата с Маар, Пикасо се превръща в нов човек. Някои дори стигат по-далеч с твърдението, че без Маар, Пикасо никога не би създал най-големите шедьоври в изкуството н ХХ век.
След развоя на събитията по време на Гражданската война в Испания, Маар и Елюар увещават Пикасо да заеме открита антифашистка позиция. След като германски и италиански войски нападат един испански град по нареждане на генерал Франко, дискусиите с Маар са начало на великата творба „Гуерника“. Фактът, че Маар е поканена да документира лично различните стадии от създаването на „Гуерника“ е показателен за силната артистична и лична връзка между двамата.
Но нищо от това не пречи Пикасо да проявява жестокост към своята любима. Само един пример за това е случай, в който Пикасо провокира Маар и Мари-Терез Уолтър, с която така и не се разделя, да се бият за симпатиите му.
Въпреки унищожителния характер на връзката с Пикасо, според биографите Маар разцъфтява като художник чрез общуването си с него. Ранните й творби показват неговото влияние, а след гражданската война в Испания талантът й добива свой оригинален стил.
В тези години баща й се завръща в Аржентина, майка й умира (през 1942 г.), а някои от близките й приятели са пратени в изгнание, тъй като Франция е окупирана от нацистите. Тогава тя излива тъгата си в серия меланхолични картини с бреговете на Сена и още картини, показващи живота в окупирана Франция.
Творбите й се радват на голяма популярност, включително и от бившия й учител, Андре Лот. Въпреки това следващата година, в резултат от напрегнатите години на Втората световна война и травмиращата връзка с Пикасо, Маар преживява нервна криза.
Маар постепенно се оттегля от външния свят и намира утеха в религията и мистицизма. Никога не спира да твори. През 50-те и 60-те рисува портрети, а по-късно започва да рисува и върху стъкло.
Дора Маар предстои да бъде открита от ново поколение. Тази есен в Центъра „Помпиду“ в Париж и музея за съвременно изкуство Tate Modern в Лондон ще бъде изложена голяма част от разнообразното й творчество. Страстно. Смело. Иновативно. Провокиращо. Всичко това, което и самата Дора Маар е носила в себе си. И вероятно днес, 22 години след смъртта й на 89-годишна възраст, тя ще бъде запомнена най-вече със своите собствени качества, а не като „Плачещата жена“.