Как изглежда животът на придворния шут
И крал Едуард II, и Едуард III имаи поредица от придворни шутове, които наричат „Робърт“, независимо от истинските им имена. Към 13 век обаче някои по-талантливи шутове започват да придобиват статут на суперзвезди. Тези, които имат късмета да бъдат наети от кралски особи, са снабдени със собствен кон и слуги. Том ле Фол – Том Глупакът – изпълнява програма по време на брачния празник на дъщерята на Едуард I Елизабет и получава хонорар от 50 шилинга; това е богатство, тъй като един опитен строител на покриви печели само 2,5 пенса на ден, а една гъска струва 1,5 пенса.
Разбира се, повечето шутове нямат късмета да стигнат до вниманието на краля. Един пътешественик се оплаква, че никой не му е дал дрехи от заешка кожа или скъпи подаръци, защото не може да свири на инструменти, да разказва вицове и истории, да жонглира, да танцува или да изтананика мелодия – което предполага, че шутовете са задължени да бъдат много талантливи.
Но да бъдеш избран за личен шут на средновековен крал или благородник идва със сериозен риск за здравето – от шутовете често се изисква да ходят на бойното поле със своите господари, за да предават съобщения между лидерите на воюващите армии, в които често става въпрос обсадения град да се предаде на обсаждащата армия или да предостави условия за освобождаването на заложници. Съвсем очаквано, врагът понякога „убива пратеника“ като акт на неподчинение (особено ако смятат, че предлаганите условия са обидни), а някои използват катапулт, за да хвърлят нещастния пратеник (или само отсечената му глава) обратно в собствения му лагер като красноречива илюстрация на това, което мислят за съобщението.
Шутът също трябва да играе и друга важна роля в битката. В ранното средновековие неговата работа е психологическа – да повишава морала на армията си вечерта преди битка с песни и истории. Когато двете армии заемат позициите си преди битка, шутовете се разхождат нагоре и надолу пеша или с кон пред своите редици, успокоявайки нервите на хора си като ги карат да се смеят на шеги и да пеят неприлични или обидни и подигравателни песни за врага до голяма степен като съвременните футболни привърженици преди мач. Някои дори жонглират с мечове или копия пред вражеската армия, като я подиграват и примамват войниците с по-буен и докачлив нрав да разбутат редиците си и да го подгонят заради обидата, което би отслабило защитната им позиция.
С напредването на Средновековието се формират три вида придворни шутове. Професионалният шут, нает от благородник, обикновено е много проницателен, образован и носи нормални дрехи, подобно на господарите си, вместо познатия ни класически костюм.
Но богатите или благородни семейства също осиновяват мъже и жени, които имат психични заболявания или физически деформации, като ги държат почти като домашни любимци за забавление или като акт на „християнска благотворителност“. Те често са наричани „невинни шутове“, а също и получават титли като „шутът на кралицата“ или „шутът на лорд X“, и служат без заплащане, а само за храна, дрехи и място за спане на пода. Ако благородното семейство реши, че тези бедни шутове вече не ги забавляват, понякога им се предоставя пенсия под формата на обикновена милостиня, въпреки че за съжаление мнозина приключваха дните си като просяци.
Третият клас шутове са членовете на „Обществата на шутовете“, особено популярни във Франция. Това са групи аматьори, които изпълняват представленията си по Коледа или на панаири и фестивали. Те обикновено са тези, които носят класическия шутски костюм с качулка с ушички и многоцветни туники и връзват камбанки на обувките и дрехите си. Те танцуват и се премятат по улиците, някои дори носят малките си бебетата на гърба си.
Хенриета и Джефри
Към елизаветинския период шутовете започват да се отдалечават от домашните изпълнения и повечето стават комични актьори на сцената, а към 17 век става доста опасно да имаш крал покровител, както Джефри Хъдсън горчиво ще открие. Джефри е талантлив „шут-джудже“, който за първи път се среща с Чарлз I, когато изскача от голям пай. Джефри пътува с кралица Хенриета-Мария дьо Бурбон, когато тя бяга в Холандия и се връща с нея в Англия, за да се бие на кон за роялистите по време на Гражданската война. Въпреки размерите си, той е опитен конник и войник, винаги лоялен на короната, и успява да помогне кралицата да се върне безопасно във Франция. Няколко месеца по-късно обаче братът на лорд Крофт, който е капитан на гвардията на кралицата, обижда Джефри за височината му и джуджето го предизвиква на дуел, на който го и застрелва. Кралицата няма друг избор, освен да прогони Джефри…
По време на пътуването си в изгнание той е заловен и продаден в робство. Когато евентуално се завръща в Англия (ако въобще става въпрос за същият човек), е установено, че е пораснал с около 30 сантиметра, а през 1679 г. е обвинен в конспирация в „папистки заговор“. Най-накрая е освободен от затвора през 1682 г. на 63-годишна възраст и за съжаление умира малко по-късно.
