Изкуството на бизнеса: Братя Тъпчилещови – Благодетелите на църковната борба
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
След Бруса и Одрин, най-бленувания град в Източна Европа – Константинопол, става резиденция на султана и столица на Османската империя. През хилядолетната си история той има не едно и две имена. През Ранното Средновековие е познат като Византион. По-късно той приема името на Константин Велики и е синоним на Християнската империя. След падането под властта на султана, славянските народи му дават името Цариград – първият сред градовете, а за самите османци той е Истанбул или „Градът“.
„Вратата към Изтока“, както го наричали европейците, още тогава е огромен по своите мащаби. Освен, че е център на политическата власт в империята, Цариград е и един от най-важните търговски центрове в света. Османската столица е била голям потребител на стоки, не напразно окачествена като “града-търбух” от френския османист Робер Мантран. Всеки, който е искал да печели от търговия е трябвало да намери своето място в този половин милионен мегаполис. Така в Цариград възникват и развиват своята дейност многобройни дружества, представителства и консулства. Много скоро, обаче техните функции надхвърлят чисто икономическите параметри и те започват да играят съществена роля в политическия, културния и религиозния живот на империята.
В ерата на Танзимата Истанбул се превръща и в символ на промяната: градът се променя – променя се и империята. От тук започват всички нововъведения в градоустройството и архитектурата, въобще в културния облик на града. Столицата на империята с цялата си пъстрота от езици, етноси и култури, с необятните си възможности и перспективи, е притегателен център за всеки с предприемчив ум, амбиции и авантюристичен дух. Българите също се възползват от благата на Цариград и постепенно заемат мястото си сред неговото многообразие. Българското присъствие нараства в града през 20-30-те години на ХІХ в. и скоро броят му варира между 20 – 50 000 души.
Цариградската българска общност е изключително пъстра по своя социален състав. Най-важната и динамична част от нея са занаятчиите и търговците. Сред занаятчиите се откроява еснафът на абаджиите, а сред търговците – джелепите и бегликчиите. Голямата маса обаче създават сезонните работници – гурбетчиите, тук работят още градинари, строители, хлебари, млекари, лодкари, рибари и войнишки коняри. Тон в стопанската дейност, както и в обществените дела на българите в османската столица, дават няколко влиятелни семейства, собственици на търговски къщи. Едни от най-богатите и уважавани както от българите, така и от османците са братя Тъпчилещови.
Никола Тъпчилещов
Снимка: By невядомая – http://www.znam.bg/com/action/showArticle?encID=2&article=2986535219§ionID=1&sq=%d1%82%d1%8a%d0%bf%d1%87%d0%b8%d0%bb%d0%b5%d1%89%d0%be%d0%b2%d0%b8, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57883865
Историята им започва от родната им къща в долния край на Калофер, на десния бряг на р. Тунджа. Баща им Петко Стоянов е заможен човек, който се занимава с абаджийство (занаят за обработване на дебел вълнен плат) и същевременно държи кръчма с дюкян в града. Още от най-ранна възраст той учи децата си, че финансите са пътя към успеха и чрез тях човек може да промени съдбата си. Основните му доходи произтичат от търговията с шаяци насочена към Измир. По време на едно от своите пътувания до там Петко се разболява и умира.
Съпругата му – Дода Георгова, остава да се грижи сама за четирите им деца: Мария, Христо (р. 1808 г.), Стоян и Никола (р. 1817 г.). Наследството на съпруга й възлиза на близо 19 000 гроша и тя успява да ги управлява изключително разумно. Дода успява да събере стоката на покойния си мъж и решава постепенно да поверява оставения от него капитал на синовете си. По времето, когато баща му умира, Христо е едва 15 годишен. Майка му му поверява половината от наследството, както и ръководството на дюкяна. С част от парите той трябва да покрие разходите на домакинството, а останалите – да ги влага и да увеличава семейния капитал. След четири години тя предоставя 3/4 от наследството на синовете си, а накрая им дава да разполагат с целия капитал. Само за 8 години финансите им нарастват до над 27 000 гроша.
Като по-големи първо Христо и Стоян се заемат с абаджийството и шият дрехи от шаяци, които продават в Цариград. Те получават само килийно образование. Според семейната легенда фамилното им име произлиза от ученическите години. Тамошният даскал Гънчо видял един ден както Христо се тъпче с леща и му лепва прякора Тъпчилещов.
Според друга версия причина за появата на колоритното фамилно име е любовта на най-големия брат към тази бобена храна. Каквато и да е истината факт е, че когато през 1822 г. те основават своята търговска къща в Цариград – „Братя П. Тъпчилещови“, това е вече новото им име. Търговията, която протича през нея е основно с аба и кожи, но също така с хранителни продукти като жито и ориз. Стоян заминава за османската столица, за да следи отблизо семейната фирма, а останалите членове на семейството остават в Калофер.
Според оставените сведения Дода е най-силно привързана към най-малкото си дете – Никола, който е едва 5 годишен, когато баща му напуска този свят. Той е нейният галеник и тя винаги следи той да не бъде пренебрегнат от братята си. Поради разликата във възрастта и нарасналите семейни отговорности Христо се изживява като негов баща и често се отнася към Никола доста строго. Оставя го да измине целия тежък път на чиракуването. Освен с абаджийство, през зимата Никола събира и дърва, които продава за огрев. Най-малкият брат е единственият, който получава по-високо образование. Той учи в Габровското училище при известния даскал Неофит Рилски.
Не през цялото време взаимоотношенията между тримата братя са безоблачни. В един период Христо иска да се откъсне от тях и да получи самостоятелно част от наследството, тъй като той е поел основната тежест в началото. Дора се намесва и потушава страстите като отбелязва: „Синко, слугувай сега, та да ти го върнат братята на старост!„. Майката има голям авторитет и семейната разпра е потушена. През 1837 г. Стоян умира и Христо заминава за Цариград, за да разпродаде кантората.
Снимка: By Ioana evgenieva – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23038511
След това се връща и отново работи в Калофер. По това време семейният капитал възлиза на близо 82 000 гроша. На следващата година Никола завършва образованието си в Габрово и заедно с Христо заминават за османската столица и през следващите седем години работят упорито, натрупвайки състояние от над 309 000 гроша. През 1847 г. братята решават да разделят бизнеса по равно и всеки поема по своя път. Семействата им ги последват в столицата едва през 1854 г.
Като по-голям и опитен през 1851 г. Христо създава своя собствена търговска къща „Христо П. Тъпчилещов“, в която участват и тримата му синове – Стоян, Петко и Никола. Благодарение на своя нюх, Христо успява да се възползва от избухналата Кримска война (1853-1856) и да натрупа значително състояние. Неговата кантора поема част от доставката на продоволствия за османската армия и нейните европейски съюзници. В цифри това се равнява на капитал от над 4 млн. гроша.
Христо не остава на тези лаври, а се възползва от натрупаните средства. Част от парите той влага в активна търговия със Западна Европа, като постепенно контактите му стигат чак до Новия свят, в частност – Ню Йорк. Други финансови дейности, в които е въвлечен са лихварството, откупуването на данъци и държавните поръчки. Има сведения, че един от великите везири – Али Паша е фигурирал в тефтера му като длъжник.
Освен с чисто икономически въпроси, Христо се занимава активно с проблемите на българската общност. Нейният национален облик се формира по време на просветното и църковно движение. По онова време няма значимо българско начинание в Цариград, в което Христо да не взима участие. Той дава средства за построяването на българския храм в града – „Св. Стефан“, който е завършен през 1849 г. След края на Кримската война Христо става един от основателите на Българската книжовна община в Цариград. Освен във „Великденската акция“ от 1860 г., той участва и в църковните представителства на българите пред Високата порта.
Христо Тъпчилещов
Неговите съвременници го помнят и с многото му ходатайства пред османците, като думата му все успява да бъде чута. Освен това той предоставя дарения както на родния си град, така и на училища в други градове, разположени в българските територии. Едната от къщите си в Цариград той предоставя на български ученици, които следват в училището във Фенер като ги подпомага и финансово по време на учението. Един от неговите стипендианти е Лазар Йовчев, бъдещият екзарх Йосиф, който с негова помощ успява да завърши Сорбоната в Париж. Според сведенията в един техен разговор Христо го съветва да запази Екзархията в Цариград като обединителен център на всички българи в границата на Османската империя, дори при бъдещо освобождение на народа.
Силните емоции около църковния въпрос довеждат до сърдечен удар, след който здравето на Христо Тъпчилещов рязко се влошава. Едно от последните му желания е да види отново родния си град. През 1874 г. той успява да осъществи намерението си и посещава Калофер за последен път. Посрещнат е с почести и това кара османците да възприемат визитата му като подтикване към бунт. Макар да се уверили, че не е така, Христо се завръща в Цариград, където завършва земния си път през есента на 1875 г.
Опелото му е извършено в българската църква от екзарх Антим I, а речи държат пловдивският митрополит Панарет, бъдещият външен министър на България – Марко Д. Балабанов и обичания български поет Петко Р. Славейков. Тленните му останки са положени в същата тази църква, чието построяване той подкрепя както финансово, така и духовно.
Никола Тъпчилещов има сходен, но същевременно различен път от по-големия си брат. Той остава особено известен със своето меценатство. Най-големи усилия той хвърля в развитие на българското образование и култура. Той работи неуморно, но доходите му са значително по-малки от тези на брат му. Според запазените данни годишните му печалби варират между 50-100 000 гроша. В един момент успява да събере капитал от близо 1.5 млн. гроша. По негова инициатива е открито българско начално училище в едно от предградията на Цариград.
През 1858 г. той застава начело на българското църковно настоятелство в османската столица. През цялото време е в приятелски отношения с Иларион Макариополски. Никола Тъпчилещов участва и в екипа на първото българско списание „Любословие“ и сам е автор на едно стихотворение. Също така той е спомоществовател на в. „Век“ и на други печатни издания.
Един от големите му приноси е, че по негова инициатива се приемат първите българи във военномедицинско училище в Цариград. Говори се, че той познавал Мустафа бей, който бил близък с великия везир Рашид Паша. Никола изпратил до него молба да бъдат допуснати българи до това учебно заведение. Мустафа му върнал отговор, че неговото искане е срещнало неразбиране в законодателния съвет, в който участвали и гърци, тъй като те твърдели, че не съществува отделен миллет на българите.
Тогава Никола изпратил богати дарове до османците и го приели на отделна среща, на която разяснил, че има отделна българска народност, която населява по-голямата част от европейските провинции на Османската империя. След тази случка разрешили на българи да бъдат приети във военномедицинско училище. Когато гърците за пореден път се опитали да предотвратят това, им дали българска книга, от която да се опитат да четат, за да докажат, че са една и съща народност. Те не успели и с това бил сложен край на този казус.
Никола се жени два пъти. Първият път за Лала, но връзката им не просъществува дълго. След това той взима за жена Пена, която го дарява с осем деца. След Освобождението Никола се премества в София, където и умира през 1879 г.
Децата на братя Тъпчилещови също оставят своя диря в историята. Никола, синът на Христо, помага да бъде открито българско читалище в Цариград. Дъщерята на Христо – Христина сключва брак с д-р Константин Стоилов. Единият от синовете на Никола Тъпчилещов – Петко, работи в Българска народна банка, а друг – Светослав е частен секретар на двама български владетели – Александър Батенберг и Фердинанд I.
За съжаление, постиженията на братя Тъпчилещови остават в сянката на тези на други богати търговски фамилии като братя Евлоги и Христо Георгиеви. Техните съвременници си спомнят за тях като за добри българи, които впечатляват със своята деятелност и ум. Макар и без високо образование, те полагат големи усилия за изграждането на български учебни заведения и участват активно в борбата за независима българска църква.
