Георги Зарков прекарва живота си като враг на народа по затвори – поезията му се превръща в негова гилотина

Георги Заркин е име, което започва да съществува по-явно и видно след 1989 г. в България. Преди това е просто статистика на затвора. Неговият съзнателен живот приключва на 7 август 1977 г. и тогава е на 37 години. Не е особено известен, нито популярен дори днес, но историята му заслужава един поглед.

Роден е в Бели Искър, Самоковско през 1940 г. Баща му е каменоделец, а майка му е домакиня. Не успява да се радва на някакъв нормален живот, защото след пристигането на комунистическия режим, баща му, както и други съселяни и жители на Самоков попадат в списъка за ликвидация. Убивани са без съд и присъда, а така наречената местност „Черната скала“ се превръща в гробница на мъченици – можете да я откриете над Боровец.

Още с това започват и проблемите у дома за малкия Георги. Като син на фашизиран елемент, той няма достъп до пълния набор от специалностите в университетите. С особени мъки успява да завърши кинематография, а след това получава работа като зоотехник в Самоков. На 23 години заема длъжността на фоторепортер във в-к Земеделско знаме. Носейки белезите от настоящия особено жесток режим, Георги се запознава с Иван Тодоров-Горуня. Идеята на Горуня е да организира въоръжен преврат, който да свали режима на Тодор Живков. Събитията и попарването на амбицията идва точно на следващата година – 1965 с убиването на Горуня.

Заркин продължава да разпространява позиви за борба срещу комунистите и дори измисля несъществуващ революционен комитет, който принуждава родните агенти да издирват под дърво и камък подобни елементи. Имайки предвид факта, че прави всичко сам, не е изобщо трудно да се установи и кой точно разпространява тази информация. Младият писател и борец получава първа присъда от 6 години затвор в Софийския окръжен, а след това е преместен в Старозагорския затвор, където има още две допълнителни присъди – очевидно една не е достатъчна.

Истината е, че дори в затвора, Заркин продължава да кара всички да се изправят срещу толкова „обичания“ строй, но вместо това ще получи допълнителни санкции и свободата му ще се забави. Това не пречи на повечето прокурори да обърнат особено внимание и да докажат на бедния Заркин, че Русия не води до просия, както той самият е писал. Вместо това, Русия се описва като страна, която не само е помогнала, но е позволила на Народна република България да съществува. Изрично е да напомняме, че за тази услуга си плащаме няколко пъти, както със злато, така и със златни левове, но нека не изпадаме в подробности.

На Заркин са цитирани мисли на Георди Димитров, който посочва, че СССР е необходим като слънцето и водата на българина, както и на всяко живо същество, но все пак да не изпадаме в подробности. Затворът има само една функция, да заличи правото на съществуване. Противниците, които трудно могат да бъдат елиминирани, просто остават да гният, докато времето не ги изхвърли като ненужен паразит.

Някои умират там, а други се опитват да избягат колкото се може по-далече от новото общество след освобождаването си. На 15 юли 1968 г. ще избухне и толкова популярната Пражка пролет. Заркин отново взима перото и започва да протестира срещу изпращането на български войници в Чехословакия. Пише до Тодор Живков, след това обявява гладна стачка и накрая задава само един въпрос на началника на затвора:

„Ако трябва да вярвам, че Русия е освободител на България, то все едно да повярвам, че вълкът е тревопасен. От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Наистина те я освободиха от Свободата.“

Преди да изтече основната присъда, Заркин успява да получи още 5 години за разпространяване на клеветнически твърдения по адрес на държавния и обществен строй. Втората присъда идва с още 8 години, като се твърди, че е създавал контрареволюционна група в затвора и дори създавал поезия с „вражеско съдържание“. Разбира се, за него не са отделени няколко милиона, които да позволят издаването му в редица страни.

Популярността на Заркин, противно на всички очаквания, води до един голям проблем. Въпреки затварянето му, неговите стихове успяват да стигнат до радио „Свободна Европа“. По това време той вече се намира в Пазарджик, като младините му са потънали именно по затворите. За съжаление има и още един проблем, Георги Заркин започва да привлича внимание към себе си именно с поезия. Един затворнически стих гласи следното:

„Нам нужни са ни храбреци-

задават се барутни жътви!

Поне станете, Вие, мъртъвци,

защото живите са мъртви…“

Смята се, че Заркин трябва да излежи всички присъди, преди да бъде освободен. След Старозагорския затвор е преместен в Пазарджик именно с надеждата, че там не познава никого и няма да бъде толкова сериозен обект на интереси. Грешката на тогавашната власт обаче е голяма. Когато става ясно, че ще има среща на всички писатели и поети, все някой ще поиска да се запознае със Заркин, но настоящият режим няма възможност и право да го покаже, все пак той е народен враг, следователно има право да не съществува.

Засилващото се напрежение подписва и неофициалната му смъртна присъда. На 7 август 1977 г. Заркин ще се изправи срещу своите палачи. Душат го двама души, като единият натиска възглавница на главата му, а другият го налага с маркуч, за да няма никакви следи от покушението. Пазарджишките затворници чуват самоо викове от килията, това е последното, което са чули от Георги:

„Ох, защо ме биете бе, защо ме убивате?!“, „Убиват ме, братлета!“, „Какво съм ви направил?! Защо искате да ме трепете?!“.

След това името Георги Заркин ще получи фалшив медицински смъртен акт, който ще гласи, че същият е починал от пневмония. Сигурно е била изключително свирепа през август, но никой не рови и не задава въпроси. Впрочем най-тъжното е, че Заркин ще изгуби всичко. Неговата съпруга ще бъде уволнена от работа и ще трябва да се разведе бързо с него, като един от най-черните дяволи в страната. След това е многократно измъчван и тормозен, но това не му пречи да продължава да се бори срещу онзи режим, който е успял да отнеме баща му, както и още много други.

Има син, но не може да прекара толкова време с него, има право да изпраща по едно писмо на три месеца и то рядко успява да стигне до него. Добрата новина е, че поне бюрокрацията ги запазва в ДС досието на Заркин, за да може синът му да ги открие след 1989 г. Пневмонията никога не бие като гумен маркуч през лицето и близките до днес си спомнят, че тялото на поета и лицето му, са обезобразени от бой. Никога не задават въпроси от страх, че същата съдба може да очаква и тях.

Истината ще дойде много по-късно, след цели 9 години от 1989 г. Разпити и проверки ще посочат, че Георги Заркин е бил убит. Не е починал от пневмония, а просто е попаднал в черния списък на хора, чиято уста не може да се затвори по друг начин. Той не е герой, а народен враг, едва след 1989 г. неговият син Лъчезар ще успее да издаде написаните стихотворения, както и два романа. Георги Заркин влиза на 25-годишна възраст в затвора и умира на 37 години в Пазарджишкия затвор. Погребан е в общ безименен гроб. Едва през 2014 г. е удостоен посмъртно с ордена „За гражданска заслуга“ – първа степен от тогавашния президент Росен Плевнелиев.

Що се отнася до Лъчезар Заркин, той е имал баща до 4-годишна възраст, след това същият изчезва. При опитите да докаже наличието на политически убийства в Пазарджик, Лъчезар ще получи множество заплахи за живота си, както и опити за убийство – срязаните спирачки на автомобила му са точно такъв пример. Едва през 2000 г. успява да види директора на пазарджишкия затвор да влезе като обвиняем в същото сдание за поръчаните хора.

Това носи някакво удовлетворение, но нищо повече. Трагично е, че Заркин е известен и издаван от немски, полски и чешки издания, но никога не е намерил място сред родните. Той не присъства в нито една учебна история или литература. Дали се е борил за по-добър свят, това оставаме на вас да изберете.