Гарет Джоунс – чистокръвният враг на Сталин, СССР и цената на истината
Истинската форма на журнализма е може би отдавна изгубена и изчезнала. Времето, в което човек може да пропътува половината свят, за да стигне до истината, да не се примирява с измамата и да търси големият отговор на загадката, както и начина на представяне, сякаш са изгубени. Истината е, че можем да изброим много малко такива личности, спокойно можем да наредим хора като Хемингуей и Оруел, рискували собствения си живот, за да покажат истинското лице на войната, но няма как да говорим за особено важни личности, без да споменем и Гарет Джоунс.
Гарет е роден през 1905 г. за кратко време работи като преподавател, но през 1929 г. взима фаталното решение да стане журналист на свободна практика. Една година по-късно започва да публикува материали в различни издания, но вниманието му е насочено към политиката и бързо развиващите се събития на прага на Втората Световна война. През 1933 г. заминава за Германия и отразява издигането на нацистите, неговият материал за назначаването на Адолф Хитлер като канцлер на Германия е един от първите.
Присъства на представянето на най-бързият 3-моторен самолет и също така има честта да лети заедно с Хитлер и Гьоблес до Франкфурт. Малцина са хората, които могат да стигнат по това време до големите играчи на европейското поле и още тук можем да забележим високата доза професионализъм на Джоунс. Имайки предвид възхвалите на самия Хитлер, можем да се досетим, че много скоро и друг важен играч в лицето на Сталин ще поиска да получи вниманието на същото перо.
Снимка: By Український інститут національної пам'яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818
Можем да забележим, че за периода от 1932-1933 г. Гарет ще пътува няколко пъти до Съветския съюз. При всяко пътуване описва руския народ и новия режим, но винаги пише под псевдоним, поради простата причина, че новият режим не обича критика. По това време излизат материали като „Истинската Русия“ и „Двамата руснаци“. Един ключов материал, озаглавен „Снобарията на Съветска Русия“ описва по много особен начин своите впечатления:
„Има много видове снобизъм. Снобизъм на старата дама, която винаги се обръща на титлата си обожава синята кръв. Съществува американската Снобизъм, която поставя най-успешните хора на пиедестал. Блумсбъри има своя собствена марка на интелектуален снобизъм. Накрая имаме снобизъм, която обикаля из цяла Русия днес“.
Можем да забележим и с точност описанието на градския работник, който автоматично получава титлата на аристократ на СССР. Като един от важните кадри и очевидно с необходими познания, работникът се превръща в човек със зелена карта за всички ресторанти, всички театри и опера, макар и не винаги да иска да ги посети. Ако месото е ограничено, за него е първата пържола. Какъв е сертификата за качество в Русия? Това е една реплика, която продължава да се използва и до днес: „Кой е баща ти?“. По стечение на обстоятелствата, Гарет говори руски и може да се изненада от историите, които разказват всички.
След първото си посещение, един руски офицер от Червената армия обещава да посети Гарет, когато избухне Световната революция, когато и да се случи тя. През март 1933 г. пътува за последен път до СССР и този път възнамерява да обърне внимание на един по-интересен факт. Джоунс е един от първите, които предсказва следващата голяма катастрофа, но за жалост, западната свобода на словото не е нещо, което нито един журналист не може да използва.
Един особен факт е, че според англичанина, разработката на така наречения 5-годишен план просто не съществува. През далечната 1933 г. ще напише, че бъдещите историци ще изпитат особени затруднения в изчисляването на нанесените щети от този план. След като прекарва известно време в Русия, стига до заключението, че такъв план просто не съществува и никога не е съществувал, липсва дори система, която да изчислява какво се произвежда и какво се изразходва.
Изненадата е наличието на твърде много нови английски инженери, които имат задача да машинизират процеса и да позволят по-бързото трупане на ресурси. Междувременно се забелязва, че изобилието в градовете е магическо. За хартиените рубли, които дори не отговорят на стойността на хартията и мастилото си, човек може да закупи всичко, а междувременно има достатъчно затворници, които работят напълно безплатно. Ранната революция показва, че строителството може смело да се бори с египетските фараони.
За кратко време Джоунс посещава най-голямата хидро-електрическа станция в света, следвана от красиви градове, които се произвеждат с висока скорост. Човек може да повярва, че революцията наистина е успяла, но каква е тайната и кой плаща сметките? Индустриалните руски гиганти произвеждат продукция, която никой не желае да закупи никъде и никога. Междувременно забелязваме, че и липсата на класа удря много жесток удар.
Докато в градовете се забелязва наличието на по-сериозни успехи, хората в провинцията вече не вярват на големите обещания. Всички се отказват от социалистическата мечта, а колкото по-бързо се изпразва ТКЗС-то, толкова по-бързо идва и обезкуражаването на селяните. Лека полека и гладът започва да си казва тежката дума. Мнозина изяждат добитъка си и в последствие се обричат на бавен и мъчителен глад, но когато ресурсите и снабдяването свършва.
Скоро и градовете започват да усещат затягащата се примка. Когато няма кой да работи, повече от 20 000 души от Краков са изпратени за реколтата и половин милион от Москва отпътуват за събиране на реколтата. Мнозина търсят спасение в Москва, но гражданство не се дава и милиони получават отказ. А Москва е желана дестинация, защото там рогът на изобилието никога не пресъхва. Цената за издаването на паспорт по заобиколните начини струва около 500 златни рубли (те все още не са събрани от всички жители на страната), а срещу 1000 златни рубли всеки може да стане член на партията, което носи своите облаги.
След като журналистите са винаги затворени в Москва и могат да виждат щастливата илюзия, Джоунс решава да се насочи към съседните страни, за да види как тече животът там. Проблемът обаче е, че никой не го пуска. Журналистът все пак успява да се измъкне и да види ужаса от другата страна. Гладът е запазена марка на социалистическата идея, на онзи толкова мечтан комунизъм. Това се случва в Камбоджа, това се случва в Китай, но стартът е даден именно в СССР. Ето какво споделя, когато най-накрая успява да се върне в по-сигурната територия – Германия:
„Ходих през села и ферми. Навсякъде чувах плача „Няма хляб. Ние умираме.“. Този плач идва от всяка част на Русия. От Волга, Сибир, Бяла Русия, Северен Кавказ и Централна Азия. Ходих дори по черноземския регион, защото той е един от най-богатите в Русия, но именно там се забранява кореспонденцията и е забранено на всеки да говори с жителите там, никой не трябва да споделя какво наистина се случва. Във влака комунистите отрекоха, че изобщо съществува глад. Имах една коричка хляб, която успях да размекна с помощта на плюнка. Изхвърлих я, мина един селянин, взе я и я изяде. Изхвърли портокалова кора, селяните отново се втурнаха и я взеха, поделиха я и отново я консумираха. Спях в село, което някога е имало популация от 200 вола, а в момента имаше само 6. Селяните бяха започнали да избиват животните, за да оцеляват и за един месец дори този ресурс беше приключил. Разказаха ми как вече има умрели от глад. Двама войника дойдоха и арестуваха един крадец. Предупредиха ме да не пътувам през нощта, защото имало твърде много гладни и отчаяни мъже. Казаха ми: „Ние чакаме смъртта и ще я посрещнем веднага, но както виждаш, поне имаме още добитък. Пътувай още на юг. Там вече нямат нищо. Много къщи са празни и хората отдавна са мъртви.“
Това проплакваха навсякъде.“
По пътя си успява да срещне и друг чуждестранен журналист, който разказва една друга зловеща история. Той споделя, че между 1 до 5 милиона души вече са загинали от глад. След Сталин, най-мразеният човек се оказва Бернард Шоу, който е от многото, които пишат за огромното изобилие и обработката на огромните площи. Много селяни вече нямат сили дори да обработват земята си. Наблюденията на Джоунс са категорични, това е най-жестоката катастрофа, с която Русия някога се е сблъсквала.
Колкото и написано да има по темата, Джоунс среща съпротивата на американски журналисти, които живеят в Москва и работят срещу „вредната пропаганда“, хора като Уолтър Дюрант и Юджийн Лионс продължават да пишат точно обратното и да обвиняват в лъжа всичко написано от колегата си на свободна практика. Скоро получава и черен печат за посещение на СССР и показват точно това. В последствие започва да пътува в Япония и Китай, за да се запознае с света от другата страна на Русия. Прекарвайки около 6 седмици в Япония, журналистът се отправя към Пекин. Решава да пътува към вътрешната част на Монголия.
Там се запознава с немския журналист Хърбърт Мюлер. Задържани са за кратко от японските сили, двойката разбира, че има три маршрута, по които може да мине. Препоръчва им се пътя през китайския град Калган, който към този момент се смята за най-безопасен. По пътя са заловени от група бандити, които настояват за около 200 маузера и 100 000 китайски долара – сумата тогава е 8000 паунда. Мюлер е освободен след два дена, за да успее да изплати откупа. На 1 август бащата на Джоунс получава телеграма, в която журналиста споделя, че с него се отнасят добре и се надява да бъде освободен скоро.
На 5 август списание Times споделя, че Джоунс е преместен в друг град и вече сумата е 800 паунда. Япония и Китай продължават да правят всичко възможно, за да освободят журналиста. На 17 август 1935 г. тялото на Джоунс е открито с три куршума в тялото. Аутопсията показва, че е убит на 12 август – ден преди неговия 30 рожден ден. Мнозина смятат, че е бил застрелян от съветското НКВД като опит за реванш за разкриването на истината. И до днес не е ясно какво се е случило с единственият човек, който е успял да разкрие истината. Лойд, който прекарва много време в дискредитирането на Гарет, заявява, че неговият колега е взимал твърде много рискове, сякаш прекалено много.
