Да изградиш република от руините на империя – Мустафа Кемал Ататюрк знае как да го постигне
В историята няма нито един справедлив лидер, нито една политическа сила, която да е ориентирана към масата, но в някои много редки случаи, с условието, че това е феномен, който може да се случи веднъж на 100 години, попадаме на личности като Мустафа Кемал Ататюрк. Днес той е смятан за светец в Турция, името му се изучава в историята на страната, но благодарение на него, суровият поглед към Османската империя се променя, а за това изпитание е необходим един цял живот.
Османците започват своя възход някъде през XVI век и бързо разширяват територията си на Балканите и след това напред към Централна Европа. При достигането на Виена е ясно, че империята няма да успее да се разшири допълнително. Ако Европа е проблем, османците успяват да вземат територии в Северна Африка и Близкия изток, успяват дори да изградят една особено добра флота, с която да поддържат основните търговски маршрути. Всичко изглежда повече от вълнуващо, но когато Сюлейман не успява да направи втория поход към Виена, а силите му свършват много по-рано, Османската империя започва да бележи своя край.
Всеки следващ османски султан е по-глупав и по-неподготвен от предишния, империята започва да пропада. В света няма империя, която да е успяла да просъществува толкова дълго, рано или късно успехите започват да тежат, а в последствие се наместват корупцията и всички останали пороци на малките души, за да сложат край на всичко, което е съществувало толкова векове. Не случайно се добавя и един много точен прякор – „Болният човек на Европа“. По това време се случват следващите големи грешки, първо наблюдаваме Балканската война, която смазва всякаква съпротива, а в хода на Първата Световна война освен външните врагове, османците извършват следващото голямо престъпление – Арменският геноцид. Бавно и сигурно започват да се губят териториите в Африка, а Русия продължава да упражнява своя натиск над Балканите.
В началото на XX век вече няма никакъв контрол над Европа и границите се затварят особено бързо. След края на Първата Световна война са отрязани всички външни територии и са връчени на Великобритания и Франция. По това време правителството дори не може да реагира – причината е, че британците го премахват много по-рано, при това в голямата си амбиция да се разпореждат с тази далечна територия. Унижението е пълно, но освен това не трябва да забравяме, че турците не са единствените пострадали, безумната лудост на победителите от Първата Световна война ще постави корените за оформяните на втората световна война.
Именно в тази политическа и национална криза ще се появят и хората, които не само не могат да се връщат назад и да винят предишните некадърни управници, но и предпочитат да започнат да градят новото. И точно тук на сцената се появява „Войната, която ще сложи край на всички войни“. По това време запада вече е решил да използва всички притоци и турския фронт, за да позволи безопасна плавателна линия до Турция.
По това време Чърчил е морски командир и предлага да използва корабите, за да подсигури притоците, както и да стовари армия, вярвайки, че „Болният човек на Европа“ няма да предостави никаква съпротива. Битката за Галопили се превръща в поредната голяма грешка, която Чърчил ще извърши, а турците, подкрепяни от австрийски офицери, успяват не само да накажат англичаните за тяхната дързост, но и да открият един особен лидер в това отношение – Мустафа Кемал Ататюрк. След сражението, Ататюрк ще каже само едно:
„Тези герои проляха кръвта си и изгубиха животите си…
Те лежат в земята на една приятелска страна. Надявам се да почиват в мир. Няма голяма разлика между Джоновците и Мехмедовците, които лежат един до друг и са герои на нашата страна…
Вие, Майките, които изпратихте синовете си в далечни страни, избършете сълзите си, вашите синове лежат на гърдите ни и са в мир, след като изгубиха живота си на наша територия, сега те също са наши синове.“
Въпреки някои от успешните военни маневри, Османската империя губи войната и щом британски войници окупират Истанбул, плановете на победителите са за разделяне на територията. Именно тук Мустафа Кемал ще се включи активно в националната политика. Отказва да разпусне военните сили, с които разполага и нарежда на правителството да изпълни исканията на британците, като обаче продължава да работи под прикритие и да подкрепя съпротивата. През 1920 г. е предаден и арестуван, докато бяга, получава и смъртна присъда, следователно провалът ще бъде платен с неговия живот. Великобритания продължава да осакатява империята, докато най-накрая не разпуска и правителството. Очаквано се стига до въоръжен конфликт, като Кемал ще води съпротивата. Битките се случват на няколко фронта.
Въпреки края на войната, турците не са съгласни някой друг да диктува тяхната политика и точно по тази причина жертвите от двете страни са повече от жестоки. За мнозина, първият глобален конфликт сякаш продължава. До октомври 1922 г. съпротивата успява да вземе своята страна обратно и вече е време не за реванш, а за толкова мечтаната реформа, която да сложи край на всички видове малки порочни практики, които тласкат страната към бездната. Мустафа Кемал има добри идеи и още през януари на следващата година търси Гърция, за да се реши един трансфер на популацията.
Създаването на територии с представители на всяка една от страните, е единственият вариант за задържането на напрежението и в последствие – туширането му. Турция, както всяка друга страна на Балканите, трябва да реши своите проблеми с многослойното общество. През 1923 г. се създава и Република Турция. През 1934 г. идва и прякорът на Мустафа – Ататюрк – баща на турците. Той е избран за президент и ще служи само един мандат, поради простата причина, че неговите войни успяват да редуцират живота му драстично. За разлика от много нови лидери днес, той е особено религиозен, но по никакъв начин не се опитва да показва своето мнение или да налага религията си като водеща сила.
Интересното е, че той премахва халифата, забранява на религиозните лидери да притискат и да диктуват правилата на населението – подчертава, че тук трябва да има избор. Забранява полигамията и започва да говори за правата на жените. За първи път те ще започнат да се появяват в закона. Другият интересен поглед в тази посока е, че вдъхновението за модернизация е дошло с помощта на запада.
Всички шириати и други закони, които влизат в противовес с официалната законодателна система, автоматично са забранени, като се заменят с европейски закони. Езикът се стандартизира и на мястото на различните диалекти идва латинския език. Следва образователна реформа, която да даде повече подготвени кадри за бъдещето, вместо да се оказва пречка за настоящите жители.
Икономическата криза обаче продължава да е проблем. След войната ще открием, че Ататюрк наследява огромен дълг и основната му задача за четири години е да се опита да го изплати. Започват стопански реформи, отваря се национална банка, инвестира се в индустрията и след това започва активно подобряване на железниците. Всичко това се случва в рамките на четири години и докато ние четем резултатите, не трябва да забравяме, че Ататюрк е трябвало всеки ден да се бори на най-различни фронтове, при това наследявайки страна на ръба на пропадането, разделението и деспотизма. Всичко това се прави в името на народа, в името на по-доброто утро и вместо стъпка назад към някои много стари традиции, погледът е насочен другаде.
Турция успява да се изгради и да стигне до това ниво, което днес познаваме. Икономиката днес е много по-различна и развита, но също така не трябва да забравяме, че с помощта на визията за бъдещето, други страни също започват да следват този пример. Тук не трябва да забравяме и още една подробност, Мустафа Кемал успява да изгради държавата, когато много други са пречупени от Първата Световна война. В това отношение България среща много проблеми и влиянието от чужбина започва да се отразява още по-жестоко. Ататюрк доказва, че дори в най-голямата криза, стъпките напред са възможни и могат да бъдат извършени.
За създаването на такава революция има и още едно изискване – доверието на хората, че един човек може да ги промени, да посочи пътя напред, да гарантира по-добрият утрешен ден, докато той от своя страна ще трябва да мисли за всички, а не за избрано малцинство, както вече сме виждали да се случва, при това много пъти в световната история. Ататюрк умира на 10 ноември 1938 г. и оставя страната си с ясния поглед какво точно трябва да представлява и как да се развива. Като човек, познаващ грозното лице на войната, неговите думи остават актуални и до днес:
„Войната трябва да бъде неизбежна и жизненоважна. До този момент, в който животът на нацията не е в опасност, войната е убийство.“
Снимки: Wikipedia
