Ампутацията с джобно ножче – дело на Кърт Кейсър
Един от най-добрите съвети, които Кърт Кейсър може да даде на новото поколение – не бързайте. Звучи лесно да се каже, особено след като в днешно време всичко се случва по часовник. Ставаме в определено време, отиваме на работа, бързаме да стигнем до работното място, след това продължаваме с всички останали ангажименти, храним се по часовник, ходим до тоалетна по часовник, свикнали сме всичко да бъде под контрол и когато времето започне да се променя – бързаме и правим грешки, понякога фатални такива.
Историята на Кърт е доста популярна и показва, че човешкият дух може да се превърне в крепост, която не може да се превземе отвън, а само отвътре. Като собственик на огромна ферма в Североизточна Небраска, мъжът е свикнал с идеята да става около 5 и 30 сутринта, да започне лека полека да обикаля фермата си, да събира царевица за около 3000 прасета и също така да поддържа малка куриерска фирма.
Използвайки точно и ясно разпределено време, старчето показва, че когато времето не стига, както се случва при него, може да се започне много по-рано и без бързина да има един значителен и приятен успех. Създадената бизнес еко система позволява всичко да се случва лесно и спонтанно, но винаги остава верен на своята максима. До това заключение се стига, когато в най-ранна възраст решава да скочи в движение от трактора на баща си. Докато лети към земята, единият му крак попада в мелачката за царевица и макар да не се чупят кости, металните зъби успяват да го захапят толкова здраво, че лежи около 3 месеца и най-накрая пластичен хирург сваля кожа от горната част на крака, за да я сложи на пострадалата рана. И както самият той споделя, този път е бил късметлия.
Необходими са около 50 години, за да си припомни мотото в живота, но този път с цената на доста по-сериозни проблеми. В петък сутринта през 2019 г., когато най-накрая се качва на камиона си, за да закара царевицата на прасетата, денят е повече от прекрасен, слънцето огрява безкрайните полета, всичко се възстановява от последния потоп и сякаш няма нито една беда на хоризонта. Планът му е да отиде до фермата и да разтовари цялата продукция в огромния си силоз и ще започне да подготвя царевичното брашно за добитъка.
Процесът е автоматичен, каросерията изсипва всичко с помощта на хидравлични повдигачи. Кърт обикновено паркира трактора и неговата мелачка точно до камиона и започва да гледа как мелачката превръща свежата царевица на прах. Макар и да се движат бавно, металните зъби могат да се справят с всичко, използвайки силата на двигателя. Готовата продукция заминава за силоза и след това може да се разпределя към животните. Всичко звучи прекрасно и след като системата е подготвена, мъжът започва работа. Въпреки предварителната подготовка, човек винаги може да допусне грешка, както е направил и самият фермер.
Царевицата се изсипва твърде бързо в мелачката и не продължава към целта си, вместо да спре и да размести кочаните, Кърт се качва на предпазната решетка и започва да сритва онези, които още не са попаднали в целта. Очевидно човек може да забравя, особено когато стане на 63 години. Фермерът пропуска да си спомни за огромната дупка в решетката и докато се опитва да натъпче повече царевица в мелачката. Бедата се случва изключително бързо, кракът му тръгва след царевицата и попада в мъртвешката хватка. Машината го дърпа колкото може по-навътре и къса джинсите му, след това и глезена, губейки баланс, Кейсар пада на земята. Това обаче не спира мъките му, машината да продължи да го дъвче. Справя се толкова добре, че продължава да го тегли. Докато е на земята, може да види как съдържанието продължава да пада от камиона, но ако се изправи още малко, забелязва и оголеният кокал.
Освен царевично брашно, мелачката започва да върти и останки от крака – пръсти, месо и още много други, движенията напомнят на стара кукла в пералня. Бутоните за спиране са твърде далече, има възможност единствено и само да извика някой за помощ, телефонът му трябва да е в него, но една бърза проверка показва, че не е в джобовете, впрочем много по-късно ще се окаже, че е на прах в мелачката. Дори и да се опита да вика, машината ще го заглуши. Не знае и колко време ще прекара в съзнание, преди тялото му да се изключи в следствие на травмата. Стига се до момент, в който Кърт се държи само за кокала, но проклетата машина продължава да дъвче лакомо онова, което за медицината е сложна и комплексна структура от мускули и нерви.
И тогава идва последната идея. В задния си нож държи черно евтино сгъваемо ножче, един от големите подаръци, които всеки фермер получава, когато закупи някаква техника на земеделските пазари. Острието му е около 10-на сантиметра. Ако успее да счупи костта, може да се освободи, а и вече е късно да съжалява за онова чудо, подобно на крак. Малко под коляното започва да реже всичкото останало месо, докато кръвта му продължава да обагря земята в една от най-грозните картини, които човек може да си представи.
Болката при рязането на нервни окончания е нещо, което много малко човешки същества са изпитвали. Прекъсването им изпраща зловещи сигнали до мозъка и събужда повече тревоги, засилва допълнително болката и прави цялото изпълнение още по-жестоко. В един момент решава да реже по-бързо, когато за малко не изпуска острието. Хваща го здраво с лявата ръка и продължава своята средновековна ампутация. Днес Кърт не си спомня дали го е боляло или не, адреналинът толкова притъпява болката, че най-накрая нищо няма значение – само желанието да се измъкне от тази мъртва хватка.
След като напрежението спада, и костта е вече срязана, мъжът пада на земята и хвърля ножа. На автопилот отива до трактора и спира мелачката, след това отива до камиона и го гаси. Започва да пълзи към канцеларията на фермата, където има телефон. Влачи се около 100-на метра, налага му се да забавя темпото и да почива няколко минути, но не си позволява да спре, защото ако го направи, може би няма да се събуди отново.
В помещението набира 911, а след това и своя 31-годишен син за помощ. Единственото, което казва и на двата номера е: „Имам нужда от линейка, изгубих крака си.“. Адам Кейсър се намира на земеделска сбирка и оглежда новите трактори, в началото си мисли, че не е разбрал какво точно казва баща му, но след като отново призивът е за линейка, става ясно, че не е наред. Кърт не отговаря повече. Адам оставя всичко, качва се на колата си и натиска здраво педала, като по пътя за фермата, звъни и на 911. Необходими са му около 5 минути, за да стигне до там. На влизане вижда трактора, вижда и камиона, но и двете са изключени. Няма кръв, няма викове за помощ.
Забелязва отворената врата на канцеларията и открива баща си в прах с любимата си бейзболна шапка, здравият крак е навън, но отрязаният е под бюрото. В съзнание е, допушва може би последната цигара в живота си. Причината да липсват следи като от сцена на филм на ужасите, може да се обясни само със страстта от тютюна. Това обаче не решава проблема по-малък. Адам отдавна работи и като доброволец в различните спасителни организации. Когато идва първото наводнение, той е един от проявилите се доброволци.
След като има нужда от помощ, звъни на началника на спасителните отряди и му обяснява, че трябва да побързат, най-вероятно имат нужда от хеликоптер. Докато двамата стоят и чакат, синът не спира да задава въпроси, да го поддържа буден. Необходими са няколко минути и пристигат около 12 парамедика, готови да асистират веднага. От линейката, старчето вече не помни нищо. След две операции и седмица в болницата, той успява да се върне обратно на работното си място. Прекарва известно време в патерици и след това чака да изработят протеза. Връщайки се обратно на работа, Кърт е посрещнат с радостни възгласи, на които отговаря по своя традиционен начин: „Защо не работите?“. Поканен е дори да разкаже своята история в телевизионно предаване, като именно от него са и снимките.
