Злият първи май, когато лондончани вдигнаха бунт срещу чужденците

Празникът Първи май при крал Хенри VIII е време за веселие. За лондончаните от 16 век той бележи началото на лятото и празника на Св. Йосиф. Те пият и празнуват цяла нощ, след което украсяват града си със зелени клонки и прекарват деня в гледане на пиеси за Робин Худ.

Но през 1517 г. на традиционно празничният ден се случва нещо ужасно. Над 1000 гневни граждани вилнеят в града и в рамките на дни стотици от тях са арестувани, а повече от десет са екзекутирани като телата им са оставени да висят на бесилки за пример на останалите. И всичко това, защото работниците от Лондон твърдят, че чужденците крадат работните им места.

През месеците преди Злия първи май, в града вече се усеща напрежение. По това време в държавата има продължителен икономически спад. Война срещу Франция – Войната на Камбрийската лига, в която Англия влиза и излиза години наред – струва огромна сума. Също витаят и страхове от религиозна ерес („95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер ще бъдат публикувани през октомври.)

„След като всички тези елементи се преплитат, лондончани започват да се отнасят скептично към правителството си“, казва Шанън Макшефри, професор по история в Университета Конкордия в Монреал. „Занаятчиите и английските търговци се обединяват в известен смисъл срещу чужденците, които влизат в държавата и получават несправедливи предимства, което им позволяват да напредват, докато англичаните изпитват икономически проблеми“, казва тя.

Само около 2% от 50 000 души в града са родени в чужбина. „Но широко простиращата се бедност и страдание насочи вниманието именно към имигрантите“, казва Пол Грифитс, професор по история в държавния университет в Айова. „Има усещане, че тези хора отнемат работата на лондончани, а също така заемат позиции, където могат да контролират търговията с вълна в Лондон, което е един от най-изгодните бизнеси в града.“

Има и напрежение между търговската класа, чиито членове ръководят правителството на Лондон, и британската корона. Крал Хенри VIII и аристокрацията харесват луксозните стоки, които испанските и италианските търговци доставят – неща като коприна, фини вълни, подправки и портокали – и не искат да пречат на търговията като установяват вносни такси.

Короната също има върховна власт над Лондонския град. Това означава, че въпреки че градската управа и занаятчийските гилдии създават правила, регулиращи търговията и производството на стоки, кралят може да освободи чуждите занаятчии от тези правила. Например – чужденците обущари могат да изработват обувки в стилове, които местните лондончани нямат разрешение да правят. И аристокрацията купува подобни стоки, изработени от нелондончани.

Това напрежение се засилва и от географията на града, тъй като някои чуждестранни търговци живеят в анклави, подобно на Свети Мартин ле Гранд. Тези земи са извън юрисдикцията на града и по същество се самоуправляват. Това се възприема като още едно предимство за чужденците, както и като извинение за тях да не се интегрират в живота и културата на Лондон.

През седмиците преди Първи май напрежението нараства до пръсване. Един агитатор на име Джон Линкълн започва да притиска свещеници да засегнат проблема в своите великденски проповеди. Линкълн, брокер с връзки в търговията и правителството, успява да убеди един свещеник да го направи и в средата на април д-р Бел изнася реч като казва на своята публика, че чужденците „изяждат хляба на бедните деца без бащи“ и увещава англичаните да „се ценят и защитават, както и да нападат и нараняват чужденците“.

Избухването на бунта започва в последните дни на април – чужденците масово са нападани и пребивани. До края на месеца слуховете, че лондончани планират атаки, стигат до ушите на кардинал Томас Уолси, дясната ръка на крал Хенри. Уолси вика кмета на Лондон и елдърмените в дома си и на тази среща решават да въведат комендантски час. Но вече е късно.

Градската управа може и да не гори от нетърпение да сътрудничи, тъй като те също смятат, че Короната предпочита чуждестранни търговци и занаятчии. Когато един елдерман прави опит да наложи полицейския час и да заговори двама млади мъже – във вечер, обикновено прекарвана в пиене и веселби – тълпата изригва. „Виковете на чираци и професионални клубове ехтяха по улиците и в рамките на няколко часа около хиляда млади мъже се бяха събрали в Чийпсайд (на главната снимка)“, пише Стив Рапапорт в „Worlds Within Worlds: Structures of Life in Sixteenth-Century London“.

Томас Мор, който по-късно ще стане известен с трактата си „Utopia“, е лондонски шериф по това време и почти успява да потуши насилието. Но в крайна сметка тълпата продължава да вилнее като обира магазини за обувки в Сейнт Мартин ле Гранд, както и на други места. Лейтенантът от Лондонската кула, сър Ричард Чолмели, стигна дотам, че нарежда на хората си да стрелят с боеприпаси по тълпата, но дори това не спира грабежите им.

След четири или пет часа тълпата се уморява и градът се връща към относително спокойствие. Поне един чужденец смята, че усилията на Уолси и неговите хора са донякъде ефективни. „Биха се случили по-големи пакости и кръвопролития, ако кардиналът не беше предупреден и не беше предприел мерки“, пише венецианският посланик. Въпреки щетите, никой не е убит – все още.

Вместо това кръвопролитията идват по време на Злия първи май. В рамките на дни над 300 души са арестувани. Линкълн е идентифициран като един от подбудителите на безредиците и съответно е обесен заедно с още 13 души. На 4 май правителството на Лондон и кралските служители повдигат обвинения на 278 мъже, жени и деца за държавна измяна. Но след като разбира за тежкото положение на бунтовниците, кралицата на Англия Катерина Арагонска се намесва от тяхно име и отива на колене пред съпруга си, за да моли за снизходителност. След този драматичен призив за милост почти всички хора, обвинени в държавна измяна, са помилвани на церемония в Уестминстър Хол.

Катерина Арагонска

Не са много промените непосредствено след Злия първи май за чужденци или занаятчии, но проблемите с имигрантите на Лондон продължават. Насилието, свързано с тях, става по-редовно в края на 16 и началото на 17 век, особено след като имигрантите протестанти започват да пристигат след Реформацията и раздялата на Англия с Римокатолическата църква.

„Тези хора са религиозни бежанци от нещо, което се възприема като жесток режим, така че лондончани ги посрещнаха, но те все още се поставиха в икономически ниши, отнемайки работа на родените в Англия“, казва МакШефри.

Въпреки относителната липса на кръвопролития, инцидентът има забележително дълга памет. Той навлиза в поп културата като се споменава в балади и пиеси, включително една, наречена „Sir Thomas More“, написана през 90-те години на 16 век от Антъни Мундай в сътрудничество с Уилям Шекспир и други.

Размерът на имигрантското население в Лондон намалява оттогава, но никой никога не забравя какво се случи на Злия май.