Вилхелм Густлоф: Най-смъртоносното потъване на кораб в историята
По времето, когато СССР настъпва на източния фронт на Германия през януари 1945 г., вече е ясно, че падането на Третия райх е неизбежно. Провинция Източна Прусия, която скоро ще бъде разделена между Съветския съюз и Полша, става сцена за това, което германците наричат операция Ханибал – огромно усилие за евакуация, което цели да изпрати цивилни, войници и техника обратно в безопасност през Балтийско море от пристанищния град Готенхафен (сега Гдиня, Полша), където се намира бившия луксозен океански кораб Вилхелм Густлоф. Новопристигналите затрупват града, но няма връщане назад. Ако успеят да стигнат до пристанището и ако могат да се качат на борда, Густлоф им предлага бягство далеч от обсадената Източна Прусия.
Проблемът обаче е, че съветският флот дебне за всякакви такива превози, които им пресичат пътя и потапят Густлоф. Броят на жертвите от потъването е в хиляди, някои го изчисляваха до 9000, което далеч надминава тези на Титаник и Лузитания взети заедно. И са по-голямата част от приблизително 10-те хиляди пътници на борда на кораба.
Вилхелм Густлоф като болничен кораб
Преди войната 25 000-тонният Вилхелм Густлоф е бил използван „за осигуряване на почивка и океански лукс за нацистите“, отбелязва Асошиейтед прес малко след пускането му през 1937 г., част от движението „Сила чрез радост“, предназначено да възнагради лоялни работници. Корабът е кръстен в чест на нацистки лидер в Швейцария, който е убит от еврейски студент по медицина предишната година; по този повод Адолф Хитлер казва на опечалените на погребението на Густлоф, че „той ще бъде в редиците на безсмъртните мъченици на нацията ни“.
Заради войната обаче Густлоф вместо ваканционен кораб скоро е използван като казарма; той не е поддържан в плавателно състояние в продължение на години, преди да бъде прибързано пренасочен за масова евакуация. Въпреки че по-рано бе забранено да плава, германските граждани разбират до края на януари, че не съществува друг избор. Съветското настъпление на юг от тях прекъсва пътищата по суша и така най-добрият им шанс за бягство е през Балтийско море.
Първоначално германските служители издават и проверяват за билети, но в хаоса и паниката измръзналите, изтощени, гладни и все по-отчаяни немци натискат към борда на кораба и се натъпкват във всяко свободно пространство. Без надежден пътнически списък, точният брой хора на борда по време на потъването никога няма да бъде известен със сигурност, но това, което не подлежи на съмнение, е, че когато кораба – построен за по-малко от 2000 души – тръгва, по обяд на 30 януари, хората на борда са многократно над предвидения му капацитет.
Скоро близката съветска подводница S-13, под командването на Александър Маринеско, който е в този момент не е най-любимия човек на своите командири, след като мисията му е забавена заради навиците му за консумация на алкохол, забеляза големия, осветен кораб. Той е лесна мишена за човек, който има нужда от тласък в репутацията си.
Така малко след 21:00 часа S-13 пуска три торпеда, всяко от които е изписано с сквернословни послания, предаващи желанието на съветите за отмъщение за страданията, причинени на съветското население от нацистките сили по-рано по време на войната. Последвалите експлозии засягат жилищните помещения на екипажа, зоната на плувния басейн, в която са настанени членове на женското военноморско спомагателно звено, и накрая машинното отделение и долните палуби, нанасяйки на кораба фаталните му щети.
На палубата на Густлоф скоро настава луда борба за оцеляване. Дори за онези, които могат да слязат от смъртно ударения кораб и да потърсят безопасност в открити води, самият брой пътници далеч надхвърля капацитета на спасителните лодки. Оцелелият Хорст Войт, който тогава е само на 10 години, вижда хора – много от тях деца – стъпкани до смърт, докато се опитват да се изкачат по стълбите и да се качат на спасителна лодка. След като отряза въжетата с нож, който е взел от униформата на чичо си, Войт е един от малкото късметлии на лодка, отдалечаваща се от Густлоф. „Много хора скочиха. И тогава всички те се опитаха да се качат на спасителната лодка и, разбира се, те дърпаха надолу и затова бяха ударени по главата с гребло и бяха ударени по ръцете“, каза той пред BBC Witness. „Беше просто ужасно, просто ужасно. Повечето от тях умряха.“
Само метри разделят пощадените от обречените. „Може би решението да не качим повече хора, а да ги оставим на съдбата им, беше най-трудното решение, което някога е трябвало да взима“, пише капитан Пол Волрат. „В лодката имаше сравнителна безопасност, от друга страна – сигурна смърт.“
