Уолтър Фрийман: Лекарят, който уби стотици хора с лоботомиите си

Уолтър Фрийман иска и за жалост се опитва да направи революция в лечението на психичните заболявания. Вместо това обаче той убива стотици свои пациенти и влиза в историята като човекът, въвел в САЩ една наистина варварска операция – лоботомията.

На 14 септември 1936 г. Фрийман и неговият партньор, неврохирургът Джеймс У. Уотс, извършват първата лоботомия в Америка, а през следващите шест години двамата извършват процедурата повече от 200 пъти с променливи резултати. През 1941 г. лекарите дори я прилагат на Розмари Кенеди, като я оставят с умствените способности на малко дете.

Розмари обаче не е единствената жертва, която е необратимо осакатена от операцията. Само 63% от пациентите на двамата лекари съобщават за подобрение, а при 14% симптомите се влошават. Недоволен от тези резултати, Уолтър се заема да разработи своя собствена версия на операцията, известна като трансорбитална лоботомия: вместо да пробива черепа, той вкарва инструменти, подобни на ледоразбивачи, през очните ямки на пациентите си в мозъка им – и го прави без обща анестезия.

До 1967 г. Фрийман е ръководил или лично е извършил около 3500 лоботомии. Близо 500 от тези пациенти умират, а много други имат съдба, подобна на тази на Розмари Кенеди. В крайна сметка на Фрийман е забранено да извършва операциите, но практиката му остава натрапчиво напомняне за една мрачна глава от историята на медицината.

Ето подробности.

Възпитание и образование

Уолтър Фрийман със съпругата си Марджъри. Снимка: Медицинския център на Станфордския университет

Американският невролог Уолтър Джаксън Фрийман II е роден през 1895 г. във Филаделфия. Неговият дядо, Уилям Уилямс Кийн, е първият мозъчен хирург в САЩ, а баща му, Уолтър Джей Фрийман, също е изтъкнат лекар. С напредване на възрасттна малкият тръгва по техните стъпки.

След като се дипломира в Йейл през 1916 г., Уолтър следва неврология в Медицинския факултет на Пенсилванския университет. След това през 1923 г. заминава за Европа, за да продължи образованието си в тази област, а когато се завръща в САЩ през следващата година, се установява като първия практикуващ невролог във Вашингтон, окръг Колумбия.

До началото на 30-те години на ХХ век Уолтър Фрийман ръководи лабораториите в болница „Света Елизабет“, защитава докторска степен по невропатология и приема длъжността ръководител на катедрата по неврология в университета „Джордж Вашингтон“.

Но той иска да направи още много неща.

По време на престоя си в психиатричната болница „Сейнт Елизабетс“ Фрийман става свидетел на огромната болка и страдание, които изпитват пациентите там. Така решен да потърси ефективно лечение, което да помогне на хората, които се борят с психични заболявания и психологически разстройства – и в крайна сметка го намира в Португалия.

Лоботомията навлиза в Съединените щати

Портрет на Егас Мониз от 1932 г.

През 1935 г. португалският невролог Егас Мониз представя процедура, наречена левкотомия. Тя е пробиване на дупки в черепа на пациентите и инжектиране на алкохол в тях, за да се унищожи бялото вещество, с цел да се прекъснат проблемните нервни пътища, свързани с психичните заболявания. По-късно Монис започва да използва хирургически инструмент, наречен левкотома, за да изреже няколко малки кръгли ядра в мозъчното вещество.

Уолтър Фрийман се вдъхновява от процедурата на Мониз, но смята, че тя трябва да бъде усъвършенствана. Той се обединява с неврохирурга Джеймс У. Уотс и променя операцията, за да отдели напълно връзките между фронталните лобове и таламуса, вместо да изрязва сектори от тях. Фрийман нарича своята версия „префронтална лоботомия“ и заедно с Уотс извършват първата операция в САЩ на 14 септември 1936 г. на 63-годишна домакиня от Канзас на име Алис Худ Хамат, която страда от депресия и безсъние.

До 1942 г. двамата лекари вече са направили повече от 200 лоботомии – но само 63% от пациентите им съобщават за подобрение на психичните си разстройства, докато при 14% положението се влошава.

Най-известният им случай е този на Розмари Кенеди, сестрата на бъдещия президент на САЩ Джон Ф. Кенеди. Розмари започва да проявява бурни изблици на насилие в началото на 20-те си години, а влиятелното ѝ семейство не иска поведението ѝ да повлияе на политическите им амбиции. Баща ѝ, Джо Кенеди, я води на среща с Уолтър Фрийман, който поставя диагноза „възбудена депресия“ и обещава, че лоботомията ще я успокои.

Тя се подлага на операцията през ноември 1941 г. на 23-годишна възраст – и остава с умствени способности на двегодишно дете. За съжаление момичето прекарва остатъка от живота си настанено в болница.

По това време Фрийман вече смята, че трябва да има по-бърз и лесен начин за извършването на операцията. Всъщност крайната му цел е да направи възможно психиатрите да извършват процедурата в кабинетите си, без да разполагат с операционна зала или неврохирург.

Скоро той научава за италиански лекар на име Амаро Фиамберти, който оперира мозъка на пациентите си, като влиза през очните им ямки, което премахва необходимостта от пробиване на черепа. Фрийман започва да експериментира с тази техника и през януари 1946 г. извършва първата си „трансорбитална лоботомия“.

Трансорбиталната лоботомия

В резултат на лоботомиите на Уолтър Фрийман в крайна сметка стотици хора умират, а много повече са осакатени. Снимка: Национална библиотека по медицина, САЩ

Версията на Фрийман за трансорбитална лоботомия включва вкарване на инструмент, подобен на шило, през очните кухини на пациентите му, пробиване на тънката орбитална кост в горната част на кухината, докато се стигне до мозъка, и унищожаване с шилото на тъканта на фронталния лоб, за която се смятало, че е отговорна за психичните заболявания.

Той вярва, че операцията му е достатъчно проста, за да се извършва извън операционните зали, и предприема обиколка из цялата страна, за да я демонстрира на други медицински специалисти. Използва медийте, за да привлече вниманието към процедурата, рекламирайки я като бързо средство за лечение на психични заболявания. Междувременно Уотс е толкова разтревожен от операцията, че прекратява партньорството си с Фрийман.

По време на обиколката си Фрийман често извършва по няколко лоботомии на ден. По данни на Националния здравен институт веднъж той оперира повече от 50 души в 3 щата само за 4 дни. Забележително е, че лекарят не използва анестезия за тези процедури, а вместо това прилага електрически шокове, за да предизвика припадъци и безсъзнание у пациентите си.

Въпреки че много от хората, на които е направена лоботомия, съобщават за подобрение на симптомите, стотици други остават неработоспособни или дори умират. През 1951 г., докато Фрийман оперира пациент, той спира по време на операцията, за да позира за снимка, и случайно вкарва инструмента си твърде дълбоко в мозъка на мъжа, убивайки го. Всъщност се смята, че около 14% от пациентите на Фрийман почиват.

През февруари 1967 г. Уолтър Фрийман извършва последната си лоботомия – на жена на име Хелън Мортенсен, която умира от мозъчен кръвоизлив. Така му е забранено да извършва операцията отново и скоро избледнява в неизвестност и умира само 5 години по-късно – но оставя след себе си следа от непоправимо увредени хора.

Противоречивото наследство

Хауърд Дъли е само на 12 години, когато през декември 1960 г. Уолтър му прави лоботомия. Според репортаж на NPR от 2005 г. семейството на момчето го описва като „предизвикателен“ и „с див нрав“. Фрийман пише в бележките си, че Хауърд „не реагира нито на любов, нито на наказание. Не иска да си ляга, но после спи добре… Когато навън има богата слънчева светлина, той запалва осветлението в стаята“.

Самият Хауърд смята, че мащехата му го мрази и иска чрез процедурата да се отърве от него. Все пак баща му се съгласява да му бъде направена лоботомия, въпреки че по-късно твърди, че е бил „чисто и просто манипулиран“ от съпругата си и Фрийман.

Макар че Хауърд няма катастрофални последици, по-късно той заявява: „Винаги съм се чувствал различен, чудех се дали нещо не липсва в душата ми… Никога няма да разбера какво съм загубил през тези 10 минути с д-р Фрийман и неговото шило“.

„По някакво чудо той не ме превърна в зомби, не смаза духа ми и не ме уби“, казва още Хауърд Дъли. „Но ме засегна. Дълбоко. Операцията трябваше да облекчи страданието ми, но направи точно обратното. Откакто ми направиха лоботомия, се чувствам като изрод, срамувам се“.

За щастие, популярността на процедурата намалява заедно с тази на Фрийман. А през 50-те години на ХХ век са въведени първите антипсихотични и антидепресантни лекарства, които завинаги променят лечението на психичните заболявания. Така разцветът на лоботомията приключва.