Търговските маршрути, които промениха света

Търговските маршрути, свързващи местата за производство с местата за търговия, са възниквали през цялата древна история, а стоки с подчертана оскъдност – като сол или други подправки – които са били достъпни само на определени места, са били най-големият двигател на търговските мрежи. Веднъж създадени, тези пътища са улеснявали също и културния обмен – включително разпространението на религия, идеи, знания и дори бактерии.

Ето някои от най-важните такива пътища в историята.

Пътят на подправките

За разлика от повечето други търговски пътища в този списък, Пътят на подправките (който не е един) е морски – и свързва Изтока със Запада. Пиперът, карамфилът, канелата и индийското орехче са изключително търсени стоки в Европа, но преди XV в. северноафриканските и арабските посредници контролират достъпа до търговията с Изтока, което прави тези подправки изключително скъпи и редки. През XV-XVII в. новите навигационни технологии правят възможно плаването на големи разстояния от Европа и eвропейците установяват преки търговски отношения с Индонезия, Китай и Япония. Някои твърдят, че търговията с подправки е стимулирала развитието на по-бързи кораби, насърчила е колонизацията и е спомогнала за нови дипломатически отношения между Изтока и Запада. Христофор Колумб е имал за цел именно подправките, когато е тръгнал на известното си пътешествие през 1492 г.

Португалците, холандците и англичаните особено се възползвали от контрола върху търговията с тях в днешна Индонезия, главно в района, наречен Малаку (известен още като Молукските острови или… Островите на подправките), който по това време бил единственият източник на индийско орехче и карамфил. Водили са се войни, колонизирали са се земи и са се печелили цели богатства от търговията с подправки, което с времето прави този търговски път един от най-значимите в световен мащаб.

Пътят на тамяна

Тамяновият път се развива, за да се транспортират тамян и смирна, които се срещат само в южния край на Арабския полуостров (днешен Йемен и Оман). Те се получават от изсушени на слънце дървесни сокове и могат да се изгарят като тамян или да се използват като парфюм, а също така са били популярни в погребалните ритуали, за да подпомогнат балсамирането. След като арабските номади опитомяват камилата около 1000 г. пр. н. е., търговците започват да пренасят ценните благовония до Средиземноморието – важен търговски център. Тамянът и смирната стават важна стока за римляните, гърците и египтяните и дори се говори, че римският император Нерон наредил да се изгори целогодишна реколта от тамян на погребението на любимата му любовница.

Търговията процъфтявала и в разгара си всяка година по дължината на трасето се търгували 3000 тона тамян. Римският историк Плиний Старши пише, че за изминаването на маршрута са били необходими 62 дни, въпреки че е ясно, че понякога точният маршрут се е променял, когато алчни селища са си пробвали късмета и са изисквали твърде високи данъци от преминаващите кервани. През I в. от н. е. обаче този древен сухопътен маршрут става до голяма степен излишен, след като подобрената конструкция на корабите прави морските пътища по-привлекателни.

Пътят на кехлибара

С кехлибар се търгува от около 3000 г. пр. н. е., като, както археологически данни разкриват, кехлибарени мъниста от района на Балтийско море са достигнали чак до Египет. Римляните, които ценят подобната на камък смола както за декоративни, така и за медицински цели, разработват Кехлибарения път, който свързва балтийските държави с останалата част на Европа.

Големи залежи от кехлибар се намират под Балтийско море, образувани преди милиони години, когато горите са покривали района. Кехлибарът се отмива от брега след бури и може да се събира от плажовете на морето.

По време на кръстоносните походи през XII и XIII в. обаче Балтийско море се превръща във важен източник на доходи за тевтонските рицари, които установяват контрол над района. Рицарите преследвали жестоко своите пруски противници и наказвали със смърт всеки, който се опитвал да събира или продава кехлибар. Днес следи от пътя можете да откриете в Полша, където една от основните артерии е известна като Кехлибарената магистрала.

Пътят на чая

Този древен маршрут се вие на повече от 10 000 километра през планината Хенгдуан – основен район за производство на чай в Китай – и продължава към Тибет и Индия. Пътят пресича и множество реки, което го прави един от най-опасните в древността. Основните стоки, които пътуват по маршрута, са китайският чай и тибетските бойни коне, като основната цел на търговците е пряката търговия с чай срещу коне и обратното. Части от маршрута са използвани от около 1600 г. пр. н. е., но хората започват да използват целия път за търговия от около VII в. от н. е., а мащабна търговия започва да се осъществява от династията Сун (960-1279 г.).

Изследванията сочат, че в периода 960 – 1127 г. всяка година по маршрута са се търгували около 20 000 тибетски бойни коня в замяна на 8000 тона чай. Когато моретата стават по-предпочитана алтернатива, значението на пътя намалява. Но по време на Втората световна война той отново придобива значение, тъй като японските войски блокират много морски пристанища и Пътят на чая се превръща в ключов маршрут за доставки между вътрешността на Китай и Индия.

Пътят на солта

Солта отдавна е ценна стока – използва се за овкусяване и консервиране на храни и като антисептично средство. Но в древността е била дефицитна стока, затова областите, богати на минерала, са се превърнали във важни търговски центрове. Така маршрутите, свързващи тези центрове с други селища, станали обичайни. Сред многото такива един от най-известните е римският Via Salaria (Пътят на солта), който е минавал от Остия, близо до Рим, през цяла Италия до Адриатическото крайбрежие. Солта била толкова ценна, че дори била част от заплатата на римския войник. От латинската дума за сол, sal, идва и английската дума za zaplata – salary.

Друг важен маршрут в Европа е бил Старият път на солта, който се простирал на 100 километра от Люнебург в Северна Германия, където се намирал един от най-богатите източници на стоката в Северна Европа, до Любек на северния германски бряг. През Средновековието този път се превръща в жизненоважен за снабдяването със сол на риболовните флотилии, които напускат Германия и се отправят към Скандинавия; екипажите я използват, за да запазят ценния улов от херинга. На една каруца са били необходими около 20 дни, за да измине Стария път, и много градове по него са забогатели, като са налагали данъци и такси на преминаващите търговци.