Широко затворените очи на Английската корона по теми като „Априлско въстание“ и „Батак“

Преди време разказахме за странното поведение на водача на Римокатолическата църква през Втората Световна война. Папа Пий XII се оказва един от хората в този исторически момент, който живее с широко затворени очи и отрича до последно твърдението, че някога е знаел за Холокоста. Можем да забележим, че именно тази лъжа продължава да се потвърждава от неговите предшественици, които сякаш живеят в друго време и нямат нищо общо с гоненията и преследването на евреи.

Разказваме за него, защото в историята винаги има хора, които предпочитат да затворят очи пред световните неправди. Понякога е по-добре да се случи така, отколкото да се спечелят противници. И преди повече от два века можем да забележим тихата благородна бяла тишина от Англия и Франция, при това по един особено наболял въпрос – източният.

Докато Османската империя продължава да съществува със своите средновековни закони и именно Балканският полуостров е подложен на мъчения, които граничат с формата на геноцид, на изток от рая забелязваме как някои от най-развитите страни предпочитат да не говорят по тази тема и дори са готови да отричат. Нека не забравяме, че същата практика ще се наблюдава и за арменския геноцид, който ще се случи на територията на Османската империя през Първата Световна война. 

Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=124465

Причините са ясни, мнозина предпочитат да имат един особено силен партньор, вместо разпокъсани територии. Мнозина критикуват това решение, но сред тях можем да забележим името на сър Уилям Гладстоун, който не приема оправдания и разказва много ясно какви мерки са били взети от страна на неговото правителство по това време – никакви.

Интересен факт е, че английският благородник е четири пъти министър-председател на Великобритания, но през 1876 г. няма властта, с която да се изправи срещу несправедливостта, единствената му възможност е да споделя и повтаря постоянно за заплахата, за извършваното престъпление и за насилието, което се случва на Балканите.

Дали го прави с цел политическо влияние или просто демонстрира висша форма на хуманизъм, това не можем да знаем, но можем да обърнем внимание на основните вълнения, за които пише самият лорд. Той описва целия процес като отказ за признаване и често в своята книга „Български ужаси на източния въпрос“ заявява, че страната носи нравствена отговорност за най-черните и най-гнусни злодеяния, които светът е видял в новия век. Една от основните критики към тогавашното управление е фактът, че английският парламент предпочита да отложи разискването, да печели време и да се надява, че случаят ще се потули.

Събитията от Априлското въстание и разказването им в следващите месеци, позволява на английския парламент бързо да излезе във ваканция и да не обръща кой знае какво внимание. По тази тема, Гладстоун заявява, че има чувства в истинските граждани, които никога не спят. Такива са чест, длъжност, състрадание и други. Спокойно можем да заявим, че критикът на британската корона отбелязва нещо много важно – страната не получава правото да демонстрира тези качества, защото така и не разбира или когато разбира, вече е твърде късно.

Не трябва да забравяме, че за същите зверства, някои от отговорниците за голямото клане са получили дори награда за потушаването на бунтовете. Каква е причината за мълчанието? Великобритания многократно се е старала да даде един малко по-добър вид на Османската империя и намеса в администрацията и управлението е имало, но както самият Гладстоун ще сподели. Това не е мирното индийско мохамеданско съсловие, това не са Саладиновите рицари, а общество, което може да се разглежда като олицетворение на неприятел за човечеството.

Описва ги като племе, което след себе си оставя кървава диря, управлява чрез сила, а законът е изгубена химера. И макар упадъкът и силата на империята да започва да се усеща, в началото на XIX век лордът споделя, че спечелените 200 милиона британски лири на Османската империя от борсите, са инвестирани директно за въоръжаване и поддържане на флота. Този инструмент започва да работи и кръвопролитията не закъсняват. Макар и външното влияние върху Високата порта да е факт, можем да забележим, че опитите да скрие всичко случило се, доказват, че политиката няма никакво значение, когато дойде време за контрол.

И докато лордът се възмущава на тишината, задава и още един важен въпрос: защото нито един английски консул в Цариград не съобщава за хилядите извършени зверства? Нима никой не е разказал какво се е случило, никой не е обявил новините. Дори и опитите за правене на разследване по случая показват, че нито един човек в британския парламент не желае да гледа на изток. Междувременно вестници като Daily News съобщават на 23 юни за жестокостта, която се случва. В своите редове добавят и комуникацията, която напуска Цариград и пътува към острова. Когато обвинението разпалва политическите страсти, Форестър и Дизраели отговарят така:

„Ние нямаме в нашето разпореждане сведения, които биха могли да потвърдят описаното, за което долуподписаният джентълмен говори. Безпорядъците видимо са започнали от някакви си „чужденци“, които запалили селата, без да правят разлика между вяра и племе. Битката била между „баши-бозуци“ и черкези от едната страна и някакви си „нападатели“ от друга страна. Няма съмнение, имало е голяма ярост и жестокост, която не може да се скрие. Но оттогава насам са се приели мерки за обуздаването на тия „баши-бозуци и черкези“. Аз съм длъжен да повторя, че сведенията, които сме получили в разно време, не потвърждават показанията, направени в упоменатия в-к.“

Коментарът на лорд Дерби:

„Доказателствата, които е имал благородният херцог, са достатъчно удостоверение в тия събития, защото той счел себе си в правото да ги представи на обсъждане в камарата . В такъв случай аз съм готов да направя по-нататъшно изследване и да съобщя резултатът пред благородния херцог.“

Защо всички мълчат? Отговорът се крие в статия на Daily News от 16 юни:

„Даже и сега турците открито говорят, че Англия решително е обещала на правителството своето съдействие. Англия, говори един турски въстаник, ще ни защити от Русия, докато ние се разправяме с нашите бунтовници.“

В този период не трябва да забравяме, че общественото недоволство се засилва. Гузната английска съвест заговаря, а онези общественици, които до този момент са били в неведение, за първи път задават един важен въпрос: кого закриля страната и как така Англия се превръща в съюзник и гарант за геноцида на Балканите?

Междувременно лорд Бенджамин Дизраели от рода Бийкънсфийлд заявява, че подобни действия не само не са истина, но и опит двете страни да влошат политическите си отношения, отговорът му е точно толкова колеблив, колкото признаването, че Великобритания е избрала един много лош съюзник:

„В името на достойнството на човешката природа, тая надеждата, че описаното в кореспонденциите едва ли ще се потвърди. Няма съмнение, че са извършени жестокости в България. Война е станала не между редовни армии, даже в този случай, не между нередовни войски, а между някаква си сган – posse comitatus – от въоръженото население. Аз се съмнявам да са се допускали страдания в такива големи размери в един исторически народ, който, до колкото ми е известно, рядко е прибягвал към мъки, но се е старал всякога да приключи своите отношения с противниците си чрез най-бърза разправа.“

В случай, че горните редове не са особено красноречиви, за английският парламент, опитът за свобода е форма на сган. В буквален превод от латински posse comitatus е „силата на народа“, но в този случай, народът е сган. Впрочем малко по-късно ще помоли да се направи редакция на текста, като желае думата „исторически“ да се промени с „източен“. Практически получаваме мнението на Англия относно събитията през 1876 г.

Една сган се опитва да вземе властта и се среща с исторически народ, който очевидно не търпи чуждо мнение. Версията, която се поддържа в този случай е, че в България е навлязла някаква въоръжена сила, която е посрещната от редовна войска. Зверствата са се случвали по-равно за всички обитатели на териториите, в които е избухнало въстанието – мюсюлманите също били съсечени или поне в това вярва английския парламент. Няколко месеца по-късно, когато светът поглежда към България, лорд Гладстоун пише следното:

„Тия сцени, както сега е доказано, са масови убийства, изнасилвания, мъки, изгаряния на хора, с всичката дяволска машина на престъпления – „ще бъдат, до колкото е възможно смекчавани и укротявани.“

Нека не се притесняваме, след като от един лорд сме наречени сган, нека обърнем внимание на думите на Лорд Дерби относно същите събития:

„Това не била среща на вълци с овце, а сблъсък между диви племена, които се бият с особена свирепост.“

И така общественото недоволство на острова се засилва и води до воденето на по-сериозно разследване на случая. Отговорът или оправданието, ако желаете, изглежда така:

„Ние непрестанно сме поддържали връзка с турското правителство. То е желало с нетърпение да влезе в бой и да игнорира съветите на британския посланик. Няма съмнение, че от двете страни, както обикновено се случва в подобни обстоятелства, действията са били еднакво ужасни и зверски.“

Лорд Гладстоун напомня за записките на г-н Скайлър, който на 22 август съобщава на американското посолство, че зверствата от страна на турците, са напълно доказани. Междувременно англичаните продължават да хвърлят вина в посока на българското опълчение, което също не е стояло длъжно.

Въпросът е: кога? След като е потушено? Нито един мюсюлманин не е пострадал след потушаването на въстанието, нито една жена не е изнасилена, не са били измъчвани и горени, не са играли кървави хора, а няма смисъл дори да се разглежда броя на изгорените джамии – няма такива. Когато разследването приключва, виновните за случилото се, разглеждани в английския парламент, са именно българите.

Според проведената сесия за разглеждането на Източния въпрос, българите са се изправили срещу своето мирно „отечество“. Голяма част от зверствата са се случили именно от българските опълченци, които се държат изцяло отговорни за убийствата. Британците са много възмутени и от разрушаването на железопътен мост. За още по-добра представа, лордовете използват статия на турското издание „Inferno“, където се говори за „Съчинение на фантастични разкази, пълни с мрачни епизоди“.

Според турското издание, въстаниците най-накрая убили своите жени и деца и натрупали телата една върху друго. Разбира се, християнският фанатизъм е известен в цял свят. Интересни са съобщенията, които идват от британския флот. Телеграма на сър Хенри Елиас е изпратена на 9 май, в която се съобщава, че Цариград е изключително активен и в момента най-търгуваната стока е оръжие. Нейният получател е адмиралът на британския флот в Средиземно море.

Елиас го моли да докара флота близо до Цариград, защото се стреми да защити християнското население, както и евентуалните британски поданици на територията на България и Османската империя. Действията са взети изцяло по примера на други държави, които правят същото. На 5 май в Солун са убити френския и немския консул. В последствие английското външно министерство заповядва на Swifsure да замине за Солун, докато Bittern е изпратен в Цариград.

Корабът е изтеглен на друга позиция от Цариград, за да не привлича вниманието и да не се смята като акт на агресия. Защо никой не се намесва? Отговорът не е особено труден, в този момент всички очакват избухването на война и са готови да извлекат потенциалните активи от нея. Спокойното вярване, че Великобритания ще помага на Османската империя и практически позволява клането да продължи, доказва, че корабите не са свършили нищо спрямо първоначалното си призоваване.

Снимка: By K. Kryzhanovsky and A. Baldinger – historydoc.edu.ru, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10999213

Подкрепата приключва до момента, в който европейските медии не гръмват с обвинения и изведнъж всички бързо започват да се извиняват, особено след като възможностите за война, в която може да бъде въвлечена и Великобритания, започват да се разглеждат като потенциална заплаха. Стига се до там, че самият Лорд Дерби да се извинява на турска делегация, обяснявайки, че демонстрацията в турското крайбрежие е била за защита на британските поданици.

В своята изповед, лорд Уилям Гладстоун се извинява на българския народ и най-накрая заявява, че в тази епоха е очаквано Русия да използва постоянно повишаващият се християнски елемент, за да пробие стените на Европейска Турция и да навлезе в териториите. Ако до този момент се търси повод за намеса, то сега е най-добрият. И практически е прав, както виждаме в следващите години. Очите на английските лордове остават широко отворени за следващата война и ще се постараят да защитят Османската империя с изпращането на боен флот в Мраморно море. Избирителното зрение е очевидно впечатляващо качество Британската корона в края на XIX век.

Заглавна снимка: By Kmrakmra – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9642440