Сензационното убийство, което завърши с присъда за грешния човек

Изглежда, че Ню Йорк си има свой собствен Джак Изкормвача. През април 1891 г. зверски осакатеното тяло на Кари Браун, бившa не особено популярна актриса, се появява в, както го нарича New York Times, „бедна“ квартира с „лоша репутация“. Славата, която й се изплъзва приживе, я намира сега – когато вестниците с нетърпение поднасят детайлни подробности за нея, верни или не. Предполага се, че Браун някога е обичала да рецитира сцени от „Ромео и Жулиета“ върху масата в салон. Склонността й да цитира бардa, съчетана с нейната възраст – тя е на 60 – й спечелва прякора „Старият Шекспир“.

Изглежда, че тя също е работила като проститутка, което заедно с отвратителните детайли около кончината й – включително издълбан в кожата й X – подхранва сравненията с изчезналия Джак, който започва да тероризира Лондон 3 години по-рано и убива между 5 и 12 жени. Джак Изкормвача е бил толкова широко известен още тогава, че Томас Бърнс, началник на детективите в полицейското управление в Ню Йорк, се хвали, че ще хванат лондонския сериен убиец в рамките на 36 часа. И хората му действително арестуват заподозрян в убийството на Браун за 32 часа – алжирски моряк на средна възраст на име Амеер Бен Али.

Илюстрация на Джак Изкормвача

Внимателно наблюдаваният от медиите и обществото процес в Общия съд продължава една седмица. Доказателствата срещу Бен Али, известен на много репортери с прякора Френчи, са тънки и противоречиви. Преди това той признава за кражба – откраднал е часовник – бил е арестуван за скитничество, и е бил отседнал в хотела, където Браун е била убита във въпросната нощ. Свидетелите казват, че са видели следа от кръв, която води от хотелската стая на Браун до тази на Бен Али. Собствениците на хотела твърдят, че Браун се е регистрирала при мъж на около 30 години от чуждестранен произход, но пък също така казват и, че този мъж е бил светлокос и вероятно германец.

А Бен Али има тъмна коса и по време на процеса отрича да е познавал жертвата. Говорейки главно на арабски чрез преводач, той плачейки се заклева в невинността си пред Аллах. Съдебните заседатели обсъждат два часа и накрая обявяват Френчи за виновен.

С течение на годините Бен Али обжалва присъдата и подава молба за помилване, но без успех и целият случай щеше да бъде забравен, ако не беше инатливия скептицизъм на няколко мъже – по-специално на фотографа, репортера и социален реформатор Якоб Рийс.

Якоб Рийс

Известен с това, че подробно описва бедността на гетата на Ню Йорк в думи и образи, Рийс е смятан за революционер заради състраданието и достойнството, които показва на хората по тези места в книгата си от 1890 г. „Как живее другата половина“, днес призната за класика. Неговите ярки снимки документират опасните и влошаващи се условията на бедните имигрантски квартали. Рийс е запознат с тези квартали не само от работата си като полицейски репортер за Tribune и Evening Sun, но и от собствения си опит в началото на 20-те години като датски имигрант.

Рийс работи за Evening Sun през априлската нощ, когато Браун е убита и посещава мястото на престъплението. Той не дава показания по делото, но по-късно настоява, че централна част от доказателствата срещу Бен Али е фалшива: „Няма следа от кръв.“ В клетвена декларация, представена на съда през 1901 г., Рийс пише, че „доколкото ми е известно и вярвам, няма петна от кръв по пода или в и около стаята, заета от Френчи в нощта на убийството.“ Тези думи явно са потвърдени от Чарлз Едуард Ръсел, журналист, носител на наградата Пулицър, за New York Herald. В статия от списание Detective от 1931 г. той си спомня, че пристига на мястото на убийството на Браун заедно с друг репортер, най-вероятно Рийс, и не вижда кръв между помещенията, заети от Браун и Бен Али.

Други оправдателни доказателства се появяват едва след процеса. Ръсел също припомня, че Хералд получава писмо от моряк, който казва, че негов колега е бил на сушата в нощта на убийството и се е върнал на кораба с кървави дрехи. Джордж Деймън, богат бизнесмен от Ню Йорк, пише в клетвена декларация от 1901 г., че един от слугите му изчезва в нощта на престъплението и оставя след себе си кървави дрехи и ключ от хотела, преди да избяга. Деймън обаче не се явява по време на процеса.

***

В годините след затварянето му в затвора Синг Синг историите за Бен Али, които се появяват във вестниците, са предимно благоприятни, според Джордж Декле, бивш прокурор от Флорида, който има книга за делото Бен Али. The Times, напомняйки на читателите през 1897 г., че доказателствата срещу Бен Али са косвени, пише, че френския посланик и генералния консул призовават за освобождаването на мъжа. В същото време Бен Али, съвсем очаквано пада духом, и през 1893 г. е преместен в Ню-Йоркското заведение за луди престъпници в Матауан.

Накрая, през 1902 г. губернаторът на Ню Йорк Бенджамин Одел-младши заменя присъдата на Али и затворникът е отведен в Ню Йорк. От там, твърди се, че се връща в Алжир или Франция. В документите на Одел той цитира твърденията на Рийс като повлияли на решението му.

Съвременните източници сочат и за други фактори в решението на губернатора. Даниел Читром, съавтор на книгата от 2008 г. „Преоткриване на Якоб Рийс“, смята, че декларацията на Деймън е била от първостепенно значение за Одел. От своя страна Декле подчертава влиянието на френските служители. Като цяло обаче учените казват, че Рийс играе централна роля за връщането на свободата на Бен Али.

Снимка на Якоб

Чрез своите книги, статии и лекции из цялата страна Рийс продължава да насочва вниманието към трайна бедност, особено сред новите имигранти, и ролите, които правителството, религията и частната филантропия трябва да играят в реформата на тези обстоятелства. Рийс се застъпва за нови строителни правила, които засягат пожарната безопасност, санитарните условия и пренаселеността. Той помогна и за създаването на обществени паркове, насърчава образованието в ранна детска възраст и работи със здравни служители, за да документира разпространението на болестите.

Якоб Рийс умира от сърдечно заболяване през 1914 г. на 65-годишна възраст, като остава пионер в използването на фотография за вдъхновяването на социални промени.