Разстреляната тюркология – репресиите над тюрколозите в Съветския съюз през 30-те години на ХХ в.

Тюркологията е дял от науката, която се занимава с изследването на езика, културата, фолклора и историята на тюркските народи из целия свят. Тя започва да се обособява като отделна в началото на ХХ в., а Първият тюркологичен конгрес проведен в Баку през 1926 г., ѝ придава значение и самостоятелност, тъй като до този момент тя се разглежда като част от Ориенталистиката. Най-известни са школите в Русия, Германия, Франция, Англия, Турция и др. В България също има тюрколози, макар и да са малко на брой, но при нас по-сериозно е развито друг клон на тюркологията – османистиката.

Ако кажем, че най-приносните тюрколози са живели в Русия, то не смятам, че бихме сгрешили. Знаем, че тя е населявана от стотици тюркскоговорящи етнически маси, които пораждат научния интерес на руските учени още през XVII в. През XIX в. пък започват да работят сериозно тюрколози като Мирза Мехмед Али Казъм бей (А. Казем-бег), В. В. Радлов, В. В. Бартолд, С. Е. Малов, Н. Ф. Катанов, Л. З. Будагов, В. Д. Смирнов, В. А. Максимов, В. А. Гордлевски и др. Част от изброените учени творят и през съветския период.  

С „Великата октомврийска революция“ от 1917 г. започва нов етап в развитието на тюркологията в Русия. Преди да преминем към политиката на новата власт обаче трябва да видим предложената периодизация за развитието на науката тюркология в Съветския съюз. Тя е предложена от тюрколога Джелял Гасъмов, който е един от репресираните от новата власт интелектуалци. Според него развитието на тюркологията в СССР от 20-те до 50-те на ХХ в. трябва да се разгледа в три основни периода.

Първият период – „съживяването на науката и обслужване на болшевиките“. Според Д. Гасъмов то се характеризира във вярна служба и възхваляване на делата на КПСС. Най-важната особеност е следването на Марксистко-Ленинската доктрина. Вторият период е от началото на 30-те до началото на 40-те години на ХХ в. Както се изразява Д. Гасъмов, това е периодът на „съмнението и унищожаването“. През него съветското правителство втвърдява своя тон към тюркските народи. Използването на крайни методи като изтезания и репресии над интелектуалци, които не следват съветската линия, се превръща в практика през този период. Има индикации, че редица ценни ръкописи на арабски, персийски и тюркски езици са унищожени от съветската власт, което според Д. Гасъмов е стъпка за унищожаването на натрупаната през вековете културна дейност на тюркските народи.

Третият период обхваща началото на 50-те години на ХХ в. и десталинизацията в Съветския съюз. В резултат на провеждането на тази политика една съществена част от репресираните интелектуалци са реабилитирани, освободени от затворите и концлагерите, в които ги вкарва Й. Сталин.

С името на Ленин се свързва новата вътрешна политика на Съветския съюз спрямо тюркските етнически малцинства. Според статистически данни от края на XIX в. в Русия живеят 177 етнически малцинства, които говорят 125 езика и диалекти и изповядват близо 40 религии . За да ги приобщи към новата власт Ленин е наясно, че трябва да води толерантна политика към тях. Резултатите не закъсняват и стратегиите на В. Ленин започват да се прилагат. Подема се широко образователно-културно движение и ограмотяване сред тюркскоговорящите народи – политика, която Царска Русия се опитва да наложи с частични успехи през втората половина на XIX в.

Създадени са редица институти за изтокознание, откриват се специалности във висши учебни заведения, където се обучават бъдещите съветски тюрколози. Интересен факт за отбелязване е, че Московският институт за изтокознание се създава по идея и предложение от страна на М. Горки. Оформят се два центъра за изследвания по тюркология в Съветския съюз – единият се намира в Москва, а другият в Киев. Начело са следователно В. А. Гордлевски и А. Кримски, който по-късно е разстрелян от съветската власт за изповядване на „пантюркизъм“.

Особено актуална тема през 20-те години е латинизацията на тюркските азбуки. До този момент тюркските народи използват арабската писменост. Първи стъпки за латинизацията на азбуките се правят още през втората половина на XIX в. от Мирза Ахунзаде, който заминава за Истанбул и предлага на Високата порта реформата, но тя остава без резултат. Новата задача – латинизацията – се оказва трудоемка задача за тюрколозите, които започват да изработват различни модели още в началото на 20-те години на ХХ в. Те разглеждат подробно езиците, тяхната граматика, фонетични особености, структура, обществени, политически и технически термини и пр. Всяка една тяхна специфика е разгледана детайлно, след което те съумяват да напишат учебници за основно, начално и средно образование на тези езици.

В крайна сметка се решава да се изостави арабицата и с тази цел на 22 юли 1922 г. в Баку се създава комитет, който на 27 юни 1924 г. приема решение, с което арабицата е заменена с латиница. Тюркските езици се реформират, но за осъществяването и прилагането на реформите се изисква техническо време. Тя трябва да се дискутира от висш форум, в който да се съберат най-авторитетните тюрколози от целия свят. Така се подготвя и теренът за Първия международен тюркологичен конгрес, който се провежда между 26 февруари – 6 март 1926 г. в Баку.

Темите на конгреса са отделени в 12 секции, като са проведени 17 заседания. В Баку са прочетени общо 38 доклада. В Първия тюркологичен конгрес в Баку участват общо 131 делегати от Азербайджан, Крим, Озбекистан, Казакстан, Тюркменистан, България, Германия, Турция и др. Деведесет и трима от участниците са с тюркски произход, а останалите 38 – чужденци, предимно дошли от Западна Европа учени. В Баку се събира, ако може да се нарече така, „елитът на тюркологията“, за да обсъди сегашното положение и бъдещето на тюркологията.

Сред тях са не само академични учени, но и лекари, дипломати, юристи, журналисти, 19 официално поканени лица. Участието на тюрколози от световно ниво като В. Бартолд, П. Витек, Т. Хензел, М. Ф. Кьопрюлю, А. Кримски, Н. Ашмарин и др., които с работата си са се доказали като видни учени, придава още по-голямо значение на международния конгрес в Баку.

Една от темите, която разединява идейно делегатите е азбуката на тюркските езици. Москва налага латинизация и премахва арабската азбука сред тюркските народи. Това среща от една страна одобрение, но от друга страна съпротивата на различните учени. В Баку Х. Ходжаев, Б. Чобанзаде и делегати, изпратени от Москва, са натоварени със задачата да защитят официалната партийна политика. Тюркологът Г. Шереф и други делегати от Татаристан са против наложената латинска азбука и провежданата от Съветския съюз езикова политика. В конгреса назрява и друг конфликт – руските делегати Н. Яковлев и Жирков предлагат кирилицата като азбука сред тюркските народи, а делегатът от Казакстан Касим Тънъстанов предлага и се опитва да наложи съвсем нова, изработена от него азбука, която е отхвърлена от делегатите.

След около една седмица научни дебати и спорове Първият международен конгрес на тюрколозите в Баку приключва работа на 6 март 1926 г. В Баку „елитът на тюркологията“ из цял свят определя насоките на развитието не само на науката, но и на тюркските народи, тъй като обсъдените тук теми не са само научни. Решенията, взети тук, могат да бъдат обобщени по следния начин.

1) Трябва да се открият нови центрове за изследване на тюркологията из цял свят.

2) Задачите на тези центрове трябва да бъдат следните: а) да се съберат всички трудове, посветени на тюркологията и при нужда да им се направи микрофилм; б) всички ръкописи да бъдат издирени, събрани и микрофилмирани.

3) Всички местни тюркологични центрове да поддържат тясна връзка помежду си и да си помагат взаимно.

4) Тюркскоговорящите учени дейно да участват в научно-изследователския процес.

5) За издаването на протоколите да се създаде комисия начело с трима тюрколози.

6) Вторият международен конгрес да се събере в Семерканд след две години.

Конгресът в Баку взема решение за провеждане на Втори конгрес, който е планиран за 1928 г. в Самарканд, но той не се провежда. Следващият голям форум на тюрколозите е организиран чак през 1936 г. в Ашхабад. Тридесетте години на ХХ в. бележат коренно различна политика на СССР към малцинствените групи. Отношението им към тях е напълно сменено. Това се дължи на факта, че Сталин не споделя политиката на Ленин към малцинствените групи в Съветския съюз. Ленин е пионер в това отношение, тъй като основна негова политика е „политиката на нациите“. Тя предвижда културна независимост, равноправие и самоопределяне и признаване на всички етнически групи в Съветския съюз. Но по-късно съветската власт се чувства застрашена от тюркските народи и втвърдява тона на политиката си към тях, като за модел са взети проектите на Илмински и Кун, която се състои в „разделяй и владей“.

Именно през 30-те години започват чистките и репресиите над милиони в Съветския съюз. Независимо от тяхната народност, етнос, език, култура и пр. Всички заподозрени или набелязани от съветската власт хора ги очаква тежка съдба. В „най-добрия“ случай те са измъчвани, а в най-лошия – разстреляни.

Чистката засяга и тюркските народи в Съветския съюз. Според статистиката над 1 500 000 тюркски интелектуалци са ликвидирани от Сталин. Те са обявени за „врагове на народа“ без да разберат защо. Най-често осъдените се обвиняват за пантюркизъм. След смъртта на Й. Сталин (1953 г.) през втората половина на 50-те години на ХХ в. голяма част от осъдените са реабилитирани. Чистката засяга и тюрколозите в Съветския съюз.

През 1936 г. се провежда Тюркменологичен конгрес в Ашхабад, където съветската власт праща приближени до нея учени, където те налагат мнението си за кирилизация на вече латинизираните тюркски азбуки. Някои тюрколози възразяват срещу това. По-късно те са арестувани с измислени от властта обвинения. Съдбата им е еднаква – те са обвинени за „пантюркизъм“, „врагове на народа“, „във връзки с пантюркистко настроени лица“, „във връзка с лица, които са против съветската власт“, та дори и за посещения в съветските тюркски републики за научни цели!

Тук ще бъдат разказани само някои истории на над стотици репресирани и убити тюрколози в Съветския съюз през периода 1937-1939 г. Ал. Самуилович е обвинен, че разпространява елементи на „украинския национализъм и пантюркизъм“. Освен това той е обвинен, че шпионира в полза на Япония. Арестуван е на 3 октомври 1937 г., като държавата конфискува и цялото му имущество. Съветската власт решава да го ликвидира и на 13 февруари 1938 г. е изпълнена смъртната му присъда.

Той е разстрелян, но близо две години приближените му не знаят за това и го смятат за жив. През 1956 г. А. Самуилович е реабилитиран. За „сътрудничество с японците“ е осъден и разстрелян и тюркологът Евгений Поливанов през 1937 г. През същата година съпругата му Бригита Поливанова адресира различни писма до съветските институции, в които твърди, че Евгений е невинен и търси справедливост. Но съветската власт обявява Бригита за „агент на Полша“. По-късно е изпратена в лагер, където умира на 1 юли 1946 г. Подобна съдба сполита и Артур Рудолфович Симумяги, който изпитва сериозен научен интерес към Азербайджан.

През 30-те години, когато тюрколозите с руски етнически произход избягват контакт с тези от тюркски произход, А. Симумяги поддържа добри отношения с тях, поради които е обвинен за „пантюркизъм“. Още през 1931 г. на партийно събрание той дръзва да защити своя колега Б. Чобанзаде, който през същата година е отстранен от длъжност. Това му коства живота, тъй като в обвинението се посочва, че защитава пантюркистко настроени лица. А. Симумяги е интерниран в Сибир, където умира на 16 декември 1939 г. „от старост“. През 1956 г. е реабилитиран.

Сред репресираните тюрколози има и такива с тюркски етнически произход. Те са узбеки, азери, казахстанци, киргизи, татари. Броят на лицата, за които се знаят, че са репресирани или впоследствие ликвидирани, е тревожен. Съветската власт ликвидира елита на тюркологията си. Животът на най-плодовитите изследователи се съкращава на 15 минути – толкова продължава техният скалъпен процес и разпит, след което те са разстреляни. Такава е съдбата на Халил Ходжаев, който е обвинен за агентура в полза на Турция. Той е разстрелян на 12 октомври 1937 г. в 15:25 ч. в Баку.

Друг важен тюрколог, който също е разстрелян е Бекир С. Чобанзаде от кримо-татарски произход. Той е един от най-видните и подготвените за времето си тюрколози. Учил е при изтъкнатия унгарски тюрколог Гюла Немет, при когото защитава докторската си дисертация. Б. Чобанзаде по този начин става първият тюркски учен, който придобива титлата „доктор по тюркска филология и философия“. Връща се в Крим, където работи известно време, след което се установява в Баку през 1924 г. Участва в конгреса в Баку през 1926 г., преподава в различни университети през годините. През 1937 г. обаче той е обвинен за това, че е „пантюркист“ и във връзки с лица, които са против режима.

В нощта на 28 януари 1937 г. Б. Чобанзаде е арестуван, имуществото му е конфискувано, а голяма част от библиотеката му е натоварена в една кола. Той е заведен в Баку, където от 7 февруари до 25 август е разпитан 57 пъти. По време на разпитите той е подложен на различни мъчения, следствие на които е принуден да признае, че е пантюркист. На 13 октомври 1937 г. в крайна сметка Бекир Чобанзаде е разстрелян.

През 30-те години Съветският съюз ликвидира елита на тюркологията си. Загубите се възстановяват трудно, тъй като трябва да се има предвид, че едни от най-кадърните и подготвени лица са разстреляни. Може да се каже, че през идните 15-20 години тюркологията в Съветския съюз замира и това се дължи и на Втората световна война, която е унищожителна за СССР и в която впрочем загиват и тюрколози, които участват в боевете. Едва през 60-те години науката поема глътка въздух и дейни тюрколози като А. Кононов, Н. Баскаков, М. Мейер и др. пишат и издават важни трудове, които хвърлят допълнителна светлина върху слабопознати теми в световната тюркология.