Раждането на олигарха – как се роди популярната структура в Източна Европа
С колапсът на комунистическата система в съветските държави през 1989 г. ще открием, че Русия бързо започва да осиновява и опитомява новите демократични идеи, а с тях идва и свободния пазар за търговия. Преходът към различни форми на капитализъм и усвояване на дипломация между различните страни ще позволи раждането на още един особен елемент – появата на така наречените олигарси. За тяхната поява, една страна трябва да има точно две условия – първото е да се наблюдава степен на корупция, докато второто трябва да е връзки с политиката.
Олигархът е точно второто, тъй като самата дума се отнася за личност, разполагаща с различни връзки в политическата класа и печелещ повече възможности за извършване на търговия. Един олигарх е известен с това, че най-често успява да изпревари по-слабите конкуренти или изцяло да погълне тения бизнес, засягайки интересите на държавата, които обаче се покриват изцяло от управниците.
С други думи ще открием, че става въпрос за малцината щастливци, които използват държавния апарат като бухалка, с която да се разправят с конкуренцията. Подобна вълнуваща тенденция ще се забележи не само в Русия, но и във всички останали страни, които са отхвърлили болната фантазия на Ленин и вселенския мир. По време на първите скромни либерални години, правителството на Русия започва да разпространява своите природни ресурси – търговията с газ, петрол и минерали процъфтява.
В последствие става ясно, че всичко в Русия може да се продава и веднага започва търговията на банки, химически заводи, фабрики, хотели, медии, транспортни сгради и други материални капитали. Печелившите на върха на пирамидата няма да се интересуват от другарското добруване, но за една вечер имат свободата да се наричат Рокфелер на Източна Европа. Откъде започва трагедията на Източна Европа?
За целта е важно да разберем, че първите съмнения в плановата икономика и колапсът на илюзията, започва да се забелязва в началото на 60-те и края на 70-те години. Комунистическите правителства, включително и СССР ще осъзнаят един много жесток факт – контролираната система не може да продължи да съществува, без значение какъв санитарен минимум предоставят на своите крепостни селяни – другари. Нека не правим илюзиите, точно тук се ражда основният закон „Някои са равни, но други са по-равни.“ по Оруел.
Не е тайна за никого, а дори читателите ще си спомнят, поне онези живели в онзи период, че западната техника се разменяше и продаваше на безумни цени. Причината е очевидна, качеството е много по-различно от това на местната продукция. В този сублимен момент, правителствата стигат до заключението, че е необходима твърда валута, която може да се използва за търговия навсякъде, а като бонус ще се добави и възможността да се изгради по-добра представа за свободния пазар на западните държави.
До този момент има наличен такъв и се управлява изцяло от различни фракции, стремящи се да доставят продукцията, но също така и да откриват достатъчно интересни елементи, които да позволят на крайния потребител да се сдобие с най-различни артефакти. Това са и същите хора, които доставят долари за покупка на западна техника, при това на курс, който може да разплаче всяка една западна банка. Различните банди имат и особени маршрути на доставка, контакти с търговци и често продават суровини като метали, пшеница, петрол и други, за да се сдобият със западна валута.
Наличието на всичко това ще доведе до едно много ясно осъзнаване – нелегалната търговия е причината за недоволството и липсата на равенство, което дълго време крепи абсурда на социалистите, които строят комунизма. През 70-те години ще се постави началото на първия абсурд – правителствата ще се споразумеят с въпросните доставчици, по-често криминално проявени, за да позволят преминаването на граници, по-лесното транспортиране и дори ще предложат пари, за да може вносът да продължи.
Символичният договор с дявола ще доведе до по-сериозни кражби на запад, тъй като нито един представител на социалистическия блок не може да търгува официално с въпросните компании. Крайният резултат е внасянето на контрабанда, както и закупуването на най-различни дефектни или морално остарели стоки, които се продават на 10-торно по-висока цена в Източна Европа.
Тъй като дори това не решава проблема, правителствата ще отворят собствени частни компании на запад, за да се борят с онези, които до вчера са подкрепяли. Отварянето на подобни търговски пътища води ди още по-жесток обрат, вместо внос на техника, СССР и производни ще се постараят да изнасят оръжие, да отворят канали за наркотици, да засилят износа на цигари и дори да изпращат проститутки в Западна Европа, които обаче да печелят твърдата валута. В този малък кръг ще се роят и индивидуалисти, които бързо да оберат плодовете на черния пазар и да бъдат конкурентни на запада.
С падането на илюзията, всяка една страна ще има нужда от човек, който знае как оперира свободния пазар и има представа как работи той. В този момент, опитът на бившите социалистически блокове показва, че именно контрабандистите са най-добрият и опитен кадър, с който в момента държавата разполага. Осъзнавайки своите възможности, въпросните другари ще потърсят закрилата и протекцията на държавния апарат и ще започнат да трупат сериозен капитал.
Икономистите често посочват, че една от причините да не се достига до някаква технологична революция в СССР е прекомерното производство на оръжие. Там са иновациите и там се отклоняват средствата. Подобна идеология показва и още нещо – от самото начало е било ясно на мнозина, че западните страни ще победят, но тъй като страхът от рухване или губене на власт е много по-голям, отколкото нуждите на обществото, което се управлява, никой не е желаел да промени модела. Изведнъж няма нужда от оръжие, няма нужда от храненето на толкова институции, нуждата от шпиони и доносници, които да следят съседа, също не е налична, а това освобождава сериозен капитал.
Не е изненада, че голяма част от източните държави ще се радва на олигарси, чийто произход идва винаги с агентурна книжка или присъствие в някои от високите постове на йерархичната система за сигурност. Така например ще забележим, че има достатъчно агенти на КГБ, които по-късно се радват на охолство, в Румъния се наблюдава нещо подобно, както и в България. Познанието на държавния апарат, достъпът до правилните хора и факта, че новата икономика заварва разруха и липсата на капитал, отваря ръцете на всеки за подкупи, предоставянето на различни акции и приватизиране на цели индустрии. Каква е разликата?
При раждането на нов и съвременен олигарх ще открием, че има тясна връзка с правителството и използва неговите лостове. В миналото ще открием, че старите олигарси до някаква степен са представяли правителството и са успели да се отделят от него до степен на пълна недосегаемост. Основният успех се крие и в още нещо – богатствата идват от директна търговия или по-скоро кражба на държавен капитал, бил той материален или финансов.
Успехът на олигарсите – бившите агентури, ако можем да бъдем по-точни – идва и с помощта на една златна карта. През годините на комунизъм и абсурдизация на няколко поколения, именно същите кадри са имали сериозно количество от досиета. Въпросните са определяли живота им и са ги превръщали в особено главоболие, докато не се превръщат в още едно бреме и възможност за изнудване. Досиетата, тези мръсни черни ризи, много често създават особени главоболия.
С обединението на Германия през 1990 г. идва и разкритието, че Щази са имали една от най-абсурдните системи и почти няма гражданин на страната, който да не е бил обгрижван от специалното внимание на разузнавачите. Статистически погледнато, страната е имала милиони досиета, които са се нареждали на близо 111 километра по рафтове, съдържащи най-различни компрометиращи материали.
След отпадането на тази нужда, разузнаването има много повече информация за своите граждани, отколкото всяко едно друго. Още от комунистическите години има висока степен на корупция и кражба на бюджети. Информаторите в тази игра също ще имат възможност да забогатяват, но не и да стигнат нивото на олигарсите. По време на тази трансформация, изнудването с досиета е точно такава опция.
Не са малко анализаторите, които посочват точно тази трагедия за основен проблем в сърцето на комунистическия режим. Корупцията, казват повечето, е била поставена в сърцето на системата. Бюрокрацията е обърната наобратно, начертани са червените линии на действие при всяка една операция.
Достига се до там, че самата система да изисква подкупи, за да извършва определени действия, това включва подкуп за получаване на работа и рушвет на полицай за разминаването с глоби – трагичното, както можем да видим и днес, е че точно тези действия продължават да се случват по старата практика. Някои от най-тъжните моменти на социализмът ще се крият във факта, че един човек трябва да плати дори подкуп на месаря, за да получи парче месо, което е далеч по-качествено от предлаганото на витрината.
Въпреки обещанията за неутрална и работеща система, в която няма да има класови борби, комунизмът продължава да прилича на един провален капитализъм, за който всички пропагандни канали говорят. Обещанията, че капитализмът ще рухне във всеки един момент, официално показват точно обратното, рухването ще се случи именно на изток.
Шансовете на талантливите и умните да стигнат до някакви висоти, постоянно е подкопаван от факта, че някой с повече пари за подкупи или партийна книжка, може да ги замени. И след като традицията повелява това, не трябва да се изненадваме, че именно последните членки на ЕС и НАТО, получават печата за възможно най-корумпирани в целия съюз.
Анализите не изненадват, когато открием, че страни като Полша и Унгария, макар и да преминават една особена модернизация, официално запазват олигархичния модел и продължават да съществуват такива кадри и години след промяната. Виктор Орбан продължава да разпределя позициите в парламента на приятели, роднини, съюзници и други, без значение колко точно се справят с тези постове.
В Полша се наблюдава същото, където Андрей Дуда намира всякакъв начин да назначи всички от куче до внуче на пост. Новите олигарси, както се наричат самите те в Русия, практически успяват да победят независимите медии, да унищожат свободата на словото, да се разправят с критиката и генерално да се радват на доброто социалистическо минало.
Ако изобщо си мислете, че социализмът се е провалил в изграждането на комунизъм, тогава бъркате, той продължава да съществува, но само за богопомазаните в една далеч по-мрачна и сива картина. И днес, докато има още радетели за колективната мизерия в обществото, именно тези лидери се радват на демокрация и „легалното“ разпределяне на блага, използвайки водещите партии.
Имате нужда от още примери? Реджеп Ердоган прекарва последните 20 години в създаването на капиталистическа система, която се защитава от близки съюзници и приятели. Медията се превръща в една съвършена машина за пране на мръсни гащи, която винаги работи в полза на правилните партии и линии. Новите лидери са стари, но използват правилните модели за оцеляване и справяне с различните предизвикателства, които демокрацията може да им донесе.
Няма панацея, поне не и известна на този етап, но фактът, че комунизмът продължава да е едно особено раково заболяване, води до една съвсем различна посока.
