Проблемът със сексизма в Американската социалистическа партия
В най-ранните години на 20 век правата на жените в САЩ не са най-популярното нещо. Съпрузите тогава могат да бият и да изнасилват жените си с малко притеснения за последствия – през 1910 г. Върховният съд на САЩ отказва на съпругите правото да съдят съпрузите си за нападение. Незаконно е и разпространяването на информация за контрацепцията. Законите, които дават на съпругите права върху собствените им доходи и имущество, се разпространяват бавно из щатите, но жените все още се борят за равен достъп до образование и работа и правят кампании за по-практично облекло. През 1908 г. Ню Йорк забранява на дамите да пушат на публично място. Само 19 щата им предоставят пълно или частично право да гласуват преди 1920 г., когато всички жени от САЩ получиха пълно право на глас.
Междувременно най-големите политически партии в страната предлагат малко на жените. В платформите на партийните избори през 1908 г. демократите се обявиха за „шампиони по равни права и възможности за всички“, но никога не споменават подобряването на правата на жените. Въпреки че разрешават на жените да участват в Национална демократичната конвенция, само 5 делегати от 1 008 са жени, а всичко, което републиканците обещават, е да проучат условията на труд на жените. Една по-малката партия обаче иска „единни закони за брака и развода“ и избирателно право, основано на интелигентност и езикова грамотност.
Логото на Американската социалистическа партия (1901-1973)
Появилата се през 1901 г. Американска социалистическа партия изглежда различна. Платформата й специално призовава за избирателно право на жените и сформира Женски национален комитет с конкретната цел да убеди жените да се присъединят към партията. Към 1909 г. от 50 000 регистрирани 2000 са жени.
Социалистите предлагаха „доста необикновено пространство за участие на жените в политиката, което определено ги различаваше от която и да е друга партия“, казва Пол Хайдеман, историк и специалист по американската левица в Нюйоркския университет. И все пак, въпреки доктриналната ангажираност на социалистите, действителната им борба за равенството и приобщаването на жените всъщност е доста слаба.
За особено страстни поддръжници на каузата като Лена Мороу Люис, която бързо се издига и става един от най-известните организатори и оратори на Социалистическата партия, отношението на мъжката част от членовете на партията ги ослепява за реалността в обществото. Нейната политическа партия съществува вече от десетилетие, когато през 1911 г. Люис отправя строго предупреждение към кохортата си: „Само защото един мъж се самоопределя като социалист, не означава, че има мозък, нито го прави широко скроен или либерален в неговите възгледи. Предразсъдъците на малоумните мъже не трябва да се взимат предвид.“
Много ранни социалисти (мъжe) твърдят, че след като социализмът настъпи, феминизмът ще бъде ненужен, така че отделно настояване за правата на жените е излишно – затова цялата енергия, казват, трябва да бъде насочена към напредък на социализма.
От друга страна „жените социалисти настояват за по-агресивен подход към освобождението си“, казва Хайдеман. „Те твърдяха, че партията трябва да направи повече, за да набере конкретно жени и че партията твърде често приема жените за даденост.“
През януари 1912 г. авторът и активист Ърнест Унтерман казва за лицемерно поведението на своите колеги социалисти на страниците на Railway Carmen’s Journal: „На пръв поглед изглежда необяснимо, че дори… Социалистите гледат с равнодушие или недоброжелание към усилията на техните съпруги, приятелки, майки, сестри да си осигурят равенство с мъжете. Фактът обаче е безспорен. Това е така и продължава да е така и в нашите редици.“ Унтерман определя сексизма на своите другари като коренящ се в страха им, че разширяването на хоризонта на жената ще я направи по-самостоятелна и „по-малко желаеща да приеме цялата крива логика на „превъзхождащия я мъжки ум“.
Нещата не бяха много по-добри за социалистите и в Европа, където разрастващото се движение за правата на жените също си противоречи с тласъка за икономическо равенство. До 1928 г. в Обединеното кралство жените не могат да гласуват като мъжете, а французойките получават това право чак през 1945 г.
Обратно в Америка, организациите, макар и привидно да се борят за повече равенство, се застъпваха предимно за правото на глас на заможните бели жени. „В началото на 20 век NAWSA (National American Woman Suffrage Association) поема по явно расистки и ксенофобски път начело с Кари Чапман Кат“, казва Хайдеман. Кат заявява, че „надмощието на белите ще бъде засилено, а не отслабено от правото на жените да гласуват.“
Но Хайдеман отбелязва и, че някои социалистки се тревожат, че при преотстъпване на проблема с гласуването от партията към „феминистките групи от средната класа, те никога няма да помогнат на работещите жени“.
„Американското движение за избирателни права доскоро беше абсолютно откъснато от икономическите нужди на хората“, заяви през 1911 г. феминистката писателка-анархист Ема Голдман.
