Проблемът на Англия с „професионалните просяци“
Ако се вярва на документи от 19 век, проблемът се разраства до чудовищни размери. Дамските списания предупреждават за него, а смели писатели като Джек Лондон се излагат на опасност, за да го разгледат по-отблизо. Местните и държавните власти предупреждават за действия, които могат да изострят епидемията. Този нов социален проблем не е някаква напаст или болест: той е предполагаема армия от професионални просяци из улиците на Англия и Америка.
„Те имат малко тревоги, с изключение на забавлението да бягат полицаите“, пише К. К. Бентуик в The North American Review през 1894 г. „И безсрамно използват онези, които наистина ги съжаляват.“
Бентуик разказва за ежеседмични срещи, които тези хора провеждат в Лондон, и за вестник, публикуван през седмица в Париж, наречен Journal des Mendicants (Вестник на просяците). В скитанията на Джек Лондон из Съединените щати, авторът се запознава с известно количество професионални просяци. „Те са аристокрацията на техния подземен свят“, пише той в „The Road“, но те също така са и най-опасните, заради нещата, които са готови да направят, за да задържат статуса си. „Професионалните просяци са по-малко 60 000 и в по-голямата си част са крадци или техни съучастници“, пише в British Lady’s Newspaper през 1847 г., което вероятно е преувеличение на реалния им брой.
Откъде обаче идват тези професионални просяци, кой ги ръководи и как се организират? Всеки има свой отговор или изобщо няма отговор. Но може би истинският въпрос трябва да бъде: истински ли са въобще тези професионални просяци?
„След като бездомното население започва да се появява в края на 70-те години на 19 век, а в някои градове е и в доста голям брой, виждаме появата на литература, която се опитва да обясни кои са тези хора и какво правят на улицата.“, казва Стивън Пимпаре, автор на „A People’s History of Poverty in America“. Професионалните просяци от 18 и 19 век с две думи са кралете на социалните помощи на тяхната епоха.
Въпреки че Бентуик и Лондон може би не са измислят напълно, те също не вземат предвид обществените фактори като икономически катаклизми, война, епидемии и природни бедствия, всички от които мотивират увеличаването броя на просяците и бездомниците.
Подобни съмнения към морала на бедните има от близо хилядолетие в западния свят. Правителствените служители в Англия започват да регулират просенето и мерките за облекчаване на бедността още през 13 век, когато ръстът на населението и понижените заплати стават причина за все по-големия брой на трудоспособни хора на улицата. След като първата вълна на Черната смърт през 1349 г. намалява работната сила, ситуацията само се влошава. Докато бедността някога е разглеждана като обществен проблем, който изисква редовно даване на милостиня, сега тя се приема като морален провал.
„Това, което работодателите искаха, е завръщане към по-ранните стандарти на пазара на труда, в който господарите имаха надмощие, а работниците бяха дисциплинирани от несигурността, а заплатите бяха възприети като „разумни“, пише историкът Илейн Кларк. „Започвайки война с наратив, който представя работниците като престъпници, а работодателите като жертви, правителството определи проблема с просенето като проблем на справедливостта; трудоспособни хора не е морално да просят и съответно трябва да бъдат наказани.“
Наредбите относно даването на милостиня и просенето продължават и в Елизабетинската епоха от края на 16 век и след това. Акт от 1597 г. предвижда строги указания за просяците и скитниците и изисква градовете да осигурят затвор за „незаслужените бедни“, в които да бъдат настанявани. Превръщането на бедността и просенето в престъпления означава също, че работодателите могат да поддържат ниски заплати и да така да злоупотребяват с пазара на труда.
„Всички, освен идиотите, знаят, че долните класове на обществото трябва да бъдат бедни или никога няма да искат да се трудят“, пише английският пътешественик Артър Йънг през 1771 г.
Въпреки криминализирането на просенето в Англия, някои магистрати по селата установяват т. нар. „живи заплати“ – система, наречена „Speenhamland“, пише Бойд Хилтън в „A Mad Bad, and Dangerous People?: England 1783-1846“. И докато противниците на системата твърдят, че тя възнаграждава мързела и всъщност служи за увеличаване на бедността, „повечето доказателства сочат, че вместо да причинява бедност, тя е била възприета в енории, където бедността е най-голяма“.
Просенето и скитничеството могат да бъдат наказани с камшици, затвор и тежък труд, въпреки че жените и децата – които съставляват 90% от просяците в Лондон през 1796 г. – често са били освобождавани от наказание. И все пак общественият страх и същевременно очарование от просяците продължава да нараства. През 1817 г. гравьорът Джон Томас Смит пише „Vagabondiana“, където подробно се описват животите на 30 лондончани, живеещи на улицата, и методите им за оцеляване.
„По-голямата част от просяците са жени с деца, но хората, които са описани в текстовете по темата, са мъже, които намират някакво безопасно място на улицата и го взимат като свое“, казва Тим Хичкок, автор на „Down and Out in Eighteenth-Century London“. „Това ли е „професията“ им? Възможно е. Бедни ли са? Да. В нужда ли са? Да.“ – казва Хичкок. „Но не продължавате да просите, ако не можете да си изкарвате прехраната така.“ Той посочва различни текстове, за да покаже, че някои хора наистина считат себе си за успешни професионални просяци, включително „Autobiography of a Super-Tramp“ и биографията на Мари Саксби „Memoirs of a Female Vagrant“.
За Хичкок длъжността „професионален просяк“ не е толкова мит, колкото част от дългия процес на промяна на традициите за това как бедните членове на обществото си взаимодействат с по-заможните. Той цитира традицията на британските служители да използват коледни кутии през 18 и 19 век, които те носели и просили пари, често печелейки повече от годишните си заплати. Или празникът на Гай Фокс, когато децата просят стотинки пред кръчмите. „Дори Хелоуин е вид просия“, казва Хичкок.
Страхът от просяци и слабата подкрепа в социалните помощи не са уникални за Англия през 18 и 19 век. „Американската търговска камара беше обезпокоена, че ако правителствата започнат да предоставят повече обществена помощ, работниците ще имат повече мотивация да искат по-високи заплати“, казва Пимпаре. „Ако нямате друг избор освен ужасната и опасна работа във фабриката, няма да я напуснете. Но изведнъж, ако държавата отвори места, където се сервира топла храна, може би ако работата ви е наистина ужасна или опасна, ще можете да я напуснете.“
Една от основните разлики между просенето в САЩ и Англия, отбелязва Пимпаре, е робството. След Гражданската война редица южни щати приемат много специфични закони, насочени към новоосвободените роби. Сега тези хора могат да бъдат арестувани за „престъпления“ като явяване на публично място видимо без да могат да си посрещнат нуждите.
