Призрачният град Пирамида – изоставеният полярен работнически „курорт“
Хората казват, че съветският град Пирамида е изоставен за една нощ. В действителност обаче дезертирането се случва за период от месеци. Но някой, който пристига в Пирамида през есента на 1998 г., абсолютно оправдано би останал с това впечатление. В току-що опустелия град изсъхнали растения седят по первазите на прозорците, чисти съдове са наредени по рафтовете на кафенетата и спретнато сгънати чаршафи лежат в леглата на бившите обитатели. Оборудването, използвано за добив на въглища – причината за създаването на града – си стои там, където са го оставили работниците, готови да се върнат към действие с едно натискане на бутона. Наистина сякаш няколкостотин души просто си тръгват изведнъж.
Жителите така и не се връщат и днес градът все още си седи така, както когато си тръгват и последните хора. Разположен в Свалбард – архипелаг между Норвегия и Северния полюс, до Пирамида може да се стигне с лодка от около средата на май до началото на октомври, докато водите не са замръзнали. Но през студените зимни месеци – три от които градът е обгърнат от денонощна тъмнина – там може да дойде само някоя случайна заблудена полярна мечка.
Свалбард за първи път на карта
Самата история на Свалбард прави възможно съществуването на Пирамида. Започвайки от 17 век, арктическите острови са използвани често като място за улов на китове и моржове. В началото на 20 век обаче интересът се прехвърля към добива на въглища. До този момент архипелагът не принадлежи на никоя нация и е бил ползван от холандци, датчани, норвежци, британци и други. През 1920 г. това обаче се променя. Шепа нации – включително Норвегия, САЩ и Великобритания – създават Договора за Свалбард, който предоставя на Норвегия суверенитет над архипелага. Русия обаче се чувства изоставена. „Руснаците са разстроени от това, защото по времето, когато договорът се подписва, те бяха в гражданска война и заради това са забравени“, казва Стив Кулсън, арктически еколог от Университетския център в Свалбард, който работи и живее там от 1991 г.
Но Русия не е напълно без късмет. Договорът за Свалбард гласи, че не всички норвежки закони се прилагат на островите и че всички подписали договора имат равни права да развиват и извършват търговска дейност там. Русия – и в крайна сметка повече от 40 други държави – бързо го подписват.
Лонгиърбиен
Повече от всички останали подписали страни, Норвегия и новосформираният Съветски съюз, особено се възползват от възможността да развият търговски занимания на Свалбард. През 1926 г. Норвегия създава Лонгиърбиен, който днес е най-населеният град на Свалбард, с около 2000 жители. През 1936 г. съветите придобиват правото да използват въглищните полета в Пирамида (наречен така заради пирамидалната планина, над селището) и Баренцбург, на около 100 километра на юг. Арктикугол, държавна компания за въглища, основана през 1931 г., поема отговорността за тези операции и взима собственост върху двата града.
Отначало Пирамида е сънливо място, с почти никакви жители. Но след Втората световна война Съюзът отделят повече пари за града. Построяват се десетки нови сгради, включително болница, център за отдих, наречен Дворец на културата, и голямо кафене с гигантска мозайка, изобразяваща пейзажа на Свалбард, населен от герои от норвежката митология. Всички те са конструирани по типична съветска архитектура и са със заоблени ръбове, за да се намали въздействието на зимния вятър.
През 80-те години – най-добрите за града – повече от 1000 души живеят в Пирамида. Те са разпределени в различни жилищни сгради, които скоро получават прякори – има Лондон за неженени мъже и Париж за няколкото неомъжени жени (в приземния етаж на дамската сграда има и кръчма). Лудата къща – за семейства – печели името си заради децата, които постоянно играят по коридорите. И накрая, Гостинка („хотел“ на руски), където живеят краткосрочни работници. През годините в Пирамида се създава гробище и за хора, и за котки.
Руски колеги казват на Кулсън, че Съюзът счита назначаването в Пирамиден за нещо като повишение и привилегия. В града – много повече от някои други места на континента – качеството на живот има значение.
Въглищните мини на Пирамида всъщност никога не излизат на печалба. Когато Съветският съюз се разпада през 1991 г., субсидиите от държавата за Арктикугол и съответно града започват да намаляват. „През 90-те години ситуацията се промени: имаше недостиг на средства, ниски заплати и жизненият стандарт спадна“, казва Вадим Прудников, професор по теория на финансовата математика и риска в Университета в Уфа, Русия, който прекарва летата на 2008 и 2009 г. в Пирамида като един от първите гидове, които Арктикугол някога е наемал и който все още понякога работи като гид на свободна практика в Свалбард.
Сред бюджетните неволи и намаляващия жизнен стандарт през 1996 г. се случва и трагедия. При наближаването си към летището на Свалбард, полет 2801 на Vnukovo Airlines от Москва, който е нает от Арктикугол, се разбива в близост до Лонгиърбиен. Всички 141 пътници на борда умират, включително три деца и много от членовете на семейството на миньорските работници. „Родителите и сестрата на мой близък приятел бяха в самолета“, казва Прудников. „Той беше решил да не се качва на полета, защото току-що се беше оженил в Украйна.“
След инцидента много от семействата на жертвите водят съдебни дела срещу компанията за обезщетение и така постепенно моралът на Пирамида достигна рекордно ниско ниво. „Да, катастрофата води до голяма депресия в компанията и работната сила“, казва Прудников. „Това допринася и за решението да се закрие едно от от селищата.“
Малко след катастрофата, Арктикугол започна да обсъжда кофража на мината в Пирамида. „Те обясниха на тези срещи, на които и аз бях част през ’97 г., че за да продължава добивът на въглища, ще трябва да направят големи инвестиции, за да стигне до новите залежи, които са по-дълбоки в планината. Но цялата икономика – и руското правителство – беше много по-нестабилно и те не искаха да направят инвестицията.“
Защо се затваря Пирамида, а не близкият Баренцбург обаче, остава обект на спекулации. Възможно е Баренцбург всъщност да има повече въглища, но вътрешната политика също може да играе роля. Кулсън чува, че една група политици оперират Баренцбург, а друга – в Пирамиден. Когато тази последна група губи власт, нейният град съответно е затворен. „Но това определено е само слух“, казва той.
Каквато и да е действителната причина, през първите месеци на 1998 г. решението е финализирано. Това се случи много бързо.
На 31 март 1998 г. от мина се добиват последните въглища и приблизително 300 работници, които все още живеят там – предимно мъже – започват да се превозват навън. Те напускат с лодка или с хеликоптери, които през лятото превозват пътници до Лонгиърбиен или Баренцбург. Около половината избират да останат в Свалбард и да продължат да работят за Арктикугол в Баренцбург, а останалите напускат компанията и се връщат в Русия.
