Няма място за радост в Москва – послание от миналото, изпратено от Сергей Лебедев

Сергей Лебедев е роден в Москва през 1981 г. Няколко години се занимава с геоложки експедиции в Северна Русия и Централна Азия. Писането го привлича доста сериозно и започва да се занимава с поезия, писане на есета и журнализъм. Първата му книга „Забрава“ е преведена на много езици, а той самият се стреми да остане в Русия до последно и да разказва за живота в Москва. Интересен факт е, че през 2016 г. пише „Няма място за забавление в днешна Москва“ и имайки предвид, че е писано преди повече от 7 години, мнозина продължават да твърдят, че ситуацията не се е променила, а върви към по-лошо. Ето какво споделя авторът за една малко по-стара Москва.

Москва се изпразва. Приятелите, старите пламъци, всички изчезват. Има една странна светлина от някои познати прозорци. Самият град, територия на спомени, принадлежи на миналата епоха, стискайки онези, които останаха.

Разхождайки се по улиците на руската столица днес, онези от нас, които са родени през 70-те и 80-те години, разбират, че са деца на страна, която вече не съществува. Дойдохме в 90-те, когато съществуването на Русия дойде свободно, без условия, като подарък от историята. Бяхме разглезени от съдбата, чувствахме, че е достатъчно да се изразяваме и да бъдем общество – размахвахме флагчета през 2011 г. на протестите, когато изборите отново бяха нагласени, но открихме, че флагчетата са безсилни пред червената линия – тази институционална форма на солидарност и демокрация.

Започнахме няколко политически партии, включихме се в редиците на няколко работнически съюза и публични организации. Оказа се, че това е напълно достатъчно, за да се промени атмосферата, но внезапно нашето поколение можеше само да гледа, историята затвори вратите си за нас.

Днес ще кажете, че историята вече не е в миналото, а се разхожда във всяка стъпка, която правим. Продължаваме да правим неудобните паралели между 20-те и 30-те години на миналия век. Дебатираме до кое десетилетие сме по-близо – терорът на Ленин или този на Сталин – говорим за настоящата ситуация.

Има образи на живот в Москва, които напомнят за ранното време.

„Затворените запечатани домове, които остават в тишина, ръката, която не иска да натисне ключа, светлината, която ни притеснява и измъчва.“

Тези редове са написани от леля ми Татяна Лебедева, няколко години, преди да умре от глад по време на блокадата на Ленинград. Нейното тяло е погребано в масов гроб в едно от градските гробища. Нейният апартамент е обран, а вещите ѝ отдавна са изчезнали, крадците оставят само една тънка малка тетрадка със стихове, която семеен приятел пази до последно.

„Този дом е запечатан в тишина сега…“ Поемата е посветена за изпращането на любимия, но времето, което се отразява върху езика, изисква употребата на запечатан. Леля ми Татяна е използвала точно тази дума, защото в същия месец пристига съветската НКВД, която запечатва апартамента и я арестува, изкарвайки я на стълбището, тя забелязва восъчни печати по другите апартаменти, това е маркировката за извеждането на цивилни.

През 90-те години, когато прочетох тези редове, аз бях влюбен в себе си, но когато очите ми минаха през тези редове, усетих нещо много познато. 15 години по-късно е очевидно, че този дом не е запечатан в тишина.

Първото нещо, което губи своя глас, това е радостта. Плуваме по течението на новините. В началото е плашещо, няма значение дали става въпрос за някъде по света или за поредното запечатване на офиси на активисти, следящи човешките права или за стотиците неправомерни арести. Изпитваш гняв, тревога, страх.

Не трябва много време, за да може тези емоции да преминат. Свиква се с тях. Въпреки това се усеща, че вече няма място за радост в днешна Москва. Не може да я има за трезвомислещите хора, които въпреки постоянно свиващото се богатство, остават леко трансформирани от предишния живот и потъват в изтощение в тъмните кавказки коридори.

След това изчезват приятелите. През 1998 г. завърших гимназията и много сериозно обмислях идеята да се запиша в армията. Моят стар приятел, който вече беше служил в специалните сили, донесе копие на книгата на Светлана Алексеевич – „Цинковите момчета: Съветските гласове от афганистанската война“. Даде ми книгата с предложението да я прочета, преди да направя своя избор. Прочетох я и след това завинаги се разделих с моите романтични представи за войната.

Когато Алексеевич спечели Нобелова награда по литература, миналата година през октомври, същият човек, който ми даде тази книга и определи посоката на живота ми, сега заяви, че всички книги на Алексеевич са лъжи, стремящи се да очернят Русия, най-вероятно написано в служба на запада. Много от тези хора стискат обърната картина на света, за да могат да не се чувстват толкова самотни в епохата на генералното обединение.

Други са готови да се хвърлят в екстаза на властта, вричайки се във вярност, готови са да направят всичко, за да избегнат идващото сияние. Мнозина, разбира се, са готови да приемат пропагандата и да чакат „Изправянето на Русия“. Тя се изправи, но така, че не можем да очакваме нищо в бъдеще. Историческият аналог за всичко това ще ни върне към 1937 г. във времето на Великия терор, когато механизмите на репресия се строяха върху основите на директната сила – арести, изгнание, екзекуции, една цяла класа на обществото беше заличена.

Днес я няма тази практика на масовата скала на директно насилие. Успехът се крие в малката „мека“ агресия на медията, един изтънчен инструмент за промиването на мозъци до степен, в която дори Сталин би завидял. Не е случайно, все пак до 1937 г. процентът на четящи хора в Русия е близо 75%, а сега? Сега всички могат да контролират държавната телевизия, която служи на правителството.

Протестиращите в Москва през 2012 г. срещу правителството на Путин, те получиха присъди от 1-2 години. Украинският продуцент Огел Сенцов, арестуван 2 години по-късно в Крим получи 20 години затвор. Разликата в присъдите не може да бъде обяснена от гледна точка на правораздаването. Това беше сигнал, сигнал на новото време, на новата пръчка на риск и страх.

Кое беше най-важното за днешна Русия? Да пренесе онази гигантска травма от миналите поколения в една още по-голяма травма за настоящето поколение, а след това и за всяко следващо. 30-те години на физически терор в Москва не са необходими вече. Достатъчно е да ни се напомня за миналото, за да се актуализира новия страх и да се представи със спомена на болката и репресията.

Човекът, който е бил измъчван преди години, вече има нужда от време на време да чува гласа на неговия мъчител, да чува интонацията, която е забравена преди много години, за да може отново и отново да губи силите си и желанието си за протест. Най-вероятно и това причината да виждаме как Путин е готов да възстанови репутацията на Сталин в книгите по история, които децата четат в цяла Русия.

Москва се превърна в запечатан тих дом. А ние постоянно се страхуваме да натиснем копчето, което ще освети всички тъмни ъгли на този град.