Всяка история има две гледни точки, особено след като се пише от победителите. Познатата родна история се променя драстично и съществува два напълно отделни живота. Тя е една до 9-и септември 1944 г. и става съвсем различна след този период.
Не трябва да се изненадваме, че всяка година учебниците по история се променят, а ако се разходите до всяка една градска библиотека, за да ги разгледате, бързо ще попаднете на абсурдите през вековете. Най-вероятно сте обърнали внимание, че на 23 юни 1942 г. е екзекутиран Никола Йонков Вапцаров. Човекът с изключително противоречиво минало, поезия и дейност, която и до днес продължава да разпалва страсти.
Едни го обичат, други го мразят, трети го делят на съставните части – поет, комунист, престъпник, терорист. Свободни сте винаги да избирате, но нека започнем от самото начало. В този материал ще използваме само и единствено фактите, особено след като спокойно може да забележим, че архивът е все още отворен и ни позволява да разгледаме всичко налично.
Осъзнаваме и факта, че има достатъчно хора, които романтизират личността Вапцаров до небесата, извайват го като един истински ангел и не само не желаят да се чуе нещо лошо, но и продължават да го използват като свой светъл лъч. Защо изобщо говорим за него? След 9 септември 1944 г. ще открием жаждата и нуждата за герои от ново време, за онези, които трябва да постелят пътя на новата власт.
И да, до днес все още има хора, които вярват, че СССР е успял да ни освободи от нацистите. Подобни твърдения обаче носят и нови проблеми, особено след като се вижда ясно, че военни действия в България няма, поне до 9 септември 1944 г. България не изпраща нито един войник на Източния фронт. Няма и нито едно военно действие. Погледът към Македония ни показва, че българската армия там успява да влезе като победител, и дори не се налага да произведе нито един куршум.
Ако говорим за наличието на нацисти и въоръжена съпротива, то единствената въоръжена съпротива срещу Нацистка Германия от страна на партизаните в Жабокрек. Огромната победа на партизаните се изразява в битка срещу 20 болни и ранени немски войника, които са били настанени за лечение, пристигнали от Източния фронт.
Войниците са невъоръжени и не осъзнават какво се случва, когато орда от 350 партизани се спуска над тях. Опиянени от победата си, партизаните продължават военното дело към близкия завод „Гранитоид“, където има кадри като Райнхард Томанек.
Австриецът отивал на работа, като возил със себе си и непълнолетната си дъщеря. Томанек никога не се смята за нацист и никога не е бил дори германец, но предава ключовете за касата, разстрелян е, а дъщеря му е изнасилена. С това приключваме славната история на партизанските движения срещу Нацистка България.
Все пак нека не се отклоняваме от темата и да се насочим директно към конфликта в личността на Вапцаров, за когото на 23 юни винаги се очаква да бъде канонизиран като мъченик от църквата.
Роден е на 7 декември/24 ноември през 1909 г. в Банско. Баща му е известен войвода от ВМРО Йонко Вапцаров. Майка му завършва американски колеж с помощта на мисионерите и след това става протестантска мисионерка и учителка. Самият Никола не може да се смята за богат или охолен. Има още две деца в семейството – Борис и Райна. Историята на Вапцаров може да бъде изключително различна, но за съжаление именно дяволът е поканен у дома му, с помощта на родния му баща.
Йонко Вапцаров приютява белогвардееца Борис Майлер, който ще живее с тях до 1919 г. Представя се като белогвардеец, но по-късните данни показват, че той е болшевишки агент на НКВД. Неговата роля по това време е да организира и да подготвя въстание за сваляне на властта, като по време на Септемврийското въстание, именно Майлер ще се постарае да събере всички офицери на сладка раздумка и пиене, докато партизани и други интригуващи кадри ще се опитат да вземат властта и ще нападнат близките казарми. В резултат на това, болшевикът бързо бяга, като е спасен именно от Йонко, като можем да подозираме, че въпросният се е старал да запази семейството си, защото цената за подобно предателство ще струва скъпо.
Майлер успява да се свърже с македонски войводи и да им гарантира средства и оръжие, но само ако македонските движения скъсат всички дипломатически връзки със София и България. Някои отказват, други обаче се съгласяват. И не на последно място не трябва да забравяме, че именно Майлер успява да повлияе на Никола, запознавайки го със специалната комунистическа литература, която предоставя.
В много отношения се твърди, че Вапцаров е бил добре запознат с идеологията на комунизма и социализма от малък, като именно това ще оформи и неговите основни идеи в бъдеще. Странно е, но изпратеният кадър на НКВД ще прави това, което се прави и в модерното КГБ. В последствие дори не е трудно да открием и приликите. Обърнете внимание на думите на Юри Безменов – агент на същото разузнаване, който бяга в Канада:
Това, разбира се, става без съпротивата на външни и вътрешни сили. В общи линии това е опит да се смени перспективата на реалността до такава степен, че дори и при наличието на толкова много информация, никой да не може да стигне до адекватно заключение в интересите на самозащита на себе си, семейството си, обществото си и държавата си. Това е един огромен процес за промиване на мозъци и работи много бавно и методично.“
Според очевидци, малкият Никола е бил гледан повече от Майлер и по-малко от собствения си баща, който по това време се занимава с комитска дейност във ВМРО. По разказите от различни биографични филми, издадени книги и други, единственото заключение, което може да се направи за Вапцаров е, че като малък е бил затворено дете. Неговите реакции и отношения водят до сериозни търкания със семейството. Можем само да допускаме какво е посял Майлер в него, след като многократно именно баща му Йончо го пребива. Според Никола, това е бил урок за възмъжаване.
Дали прокламациите и разпространяването на новата идеология са били опасни, това не можем да знаем, но фактите са ясни. След тази среща, Майлер е изпълнил задачата си. Ако заявите, че влиянието на Вапцаров е изцяло мотивирано от Яворов, то нека напомним, че единствената среща между тях двамата е, когато Никола е на 3 години – други не е имало. Отношенията между баща и син са пословични и е очевидно, че Йончо не само е искал да изгради мъж, но и се е постарал да го изпрати в Морското училище, което днес носи името именно на Вапцаров.
По-смешното в този случай е, че ако обърнете внимание на речта му при дипломирането, Никола не само посочва, че не е доволен от инвестираното време, но и очевидно иска да подчертае какво е било отношението. Впрочем тук може да допускаме, че старанието не е било толкова високо. В някои от ставките, писани по негов адрес, става ясно, че той дори е готов да напусне, но продължава да стои заради баща си. Влече го литературата и нищо повече – той е убеден, че ще стане поет или писател. Обърнете внимание на следните редове по време на дипломирането:
„Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква илюстрация, защото излиза фалшива, малко хилава. Вие ни учехте на безпартийност: вие ни сочехте единствен стимул – България, –но ние знаем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят ока-лян залък хляб.“
И каква личност е точно Вапцаров, когато завършва своето образование? Очевиден е конфликта и факта, че той иска да бъде известен точно като някои от гостите, които някога са пристигали при баща му – не при него. Желае да получи своето призвание и точно поезията е нещото, което го дърпа към пропастта. Веднага след дипломирането си е назначен в Коченирово като огняр, а след това и като механик. Не се старае особено много и след като е причина за авария през 1936 г. ще се премести в София.
Продължава да е активен почитател на БКП, но не може да си намери работа, издържан е от съпругата си Бойка, която по това време е чиновник в банка. В рамките на 4 години ще открием, че заема за кратко различни позиции и не се трогва особено от живота в мизерия – той успява да си осигури други приходи. Продължаваме да ставаме свидетели на патетична и трагична поезия, която в много отношения не вади нищо друго, освен черното от живота, но и той самият не се стреми да подобри положението си. Странно е, че в този период може да бъде забелязан с нови костюми и ризи, дори и в съда е добре пременен, което повдига въпроса за неговото финансово състояние.
Полицейските архиви пазят не само дигиталното копие на всички документи на Никола Вапцаров, но и разкриват участието му и подпомагането на БКП. Мнозина твърдят, че Вапцаров е написал просто едно стихотворение – „Селски хроники“. Бил е изселен, защото то завършвало с думите:
„Турора долу!
Съюзъ съсъ С.С.С.Р.!“
Това обаче е много романтичната версия. В изпратена телеграма до Вапцаров от „Георги“ ще открием, че Никола продължава да се подканя да пропагандира и да прокрадва идеята за комунизма. От него се изисква да настоява за пакт за взаимопомощ със СССР, като трябва да изхожда от икономическите искания, спекулата, липсата на продукти и други. Прословутия пакт е трябвало да се подпише през 1940 г. и по това време СССР и Нацистка Германия все още са в съюз.
За пореден път Вапцаров проплаква в своята „Селска хроника“, че някой го тика под куршумите, макар и отново да напомняме, че военни действия в България няма до 1944 г. Предложението за взаимопомощ е поредният опит на СССР да внедри своето влияние в България, като дори се опитва да договори условия с Германия. Борис III отхвърля тази идея, защото не иска да влошава допълнително отношенията си с Германия и Великобритания.
Нуждата и желанието на подобен съюз е повече от смешно. Колко българска е постъпката, това оставяме да оцените вие. Липсва позиция, в която Вапцаров да оценява своята собствена страна пред интереса на другите. В отчаянието си да привлече внимание и да се почувства значим като поет или творец, той не само ще зачерни действията на баща си, като дори ще участва в литературни сбирки в Македония, където ще говори за тяхната борба за независимост, но и дори ще прославя македонския език, македонската борба, обещавайки светло бъдеще.
Опитва се да чете своята поезия, но освен ваденето на политика и лавирането за СССР, друго не може да излезе. Проблемът е, че неговото творчество не е особено добре прието от македонците. Същите ще посочат, че понякога смисълът се губи, не стават ясни посланията и като цяло това е творец, който трябва много сериозно да оформи своя стил и да се осъзнае, за да може да се надгради.
Поне това казват съседите (северномакедонци), които през последните месеци продължават да бъдат изключително актуални. Това е едно от завещанията на Никола Вапцаров – основата за отцепването на Македония. Най-вероятно родният му баща би бил очарован от фактите. Други интересни истории относно неговата активна политическа борба ще покажат, че Вапцаров два пъти пътува до Варна – само толкова са известни. Единият път заминава, за да посрещне нови агенти от СССР, които трябва да дойдат с подводница.
Пътува и втори път около Коледа, когато изоставя бременната си съпруга, за да се опита да предаде следващо съобщение. Така и не успява да открие контакта си, но и не знае, че е наблюдаван, след като през 1940 г. вече е влязъл в полезрението на полицията.
Сагата за Вапцаров приключва, когато след щателно следене и срещи с други обвързани агенти, софийската полиция има достатъчно основания да го задържи. На 3 март 1942 г. е издадено нареждане за задържане и щателен обиск на жилището на Вапцаров на ул. „Ангел Кънчев“ 37. На следващия ден започва обиск. На тавана откриват позив към българите, с които се предупреждава, че войната идва с бързи крачки. Това е първото интересно откритие.
Вапцаров се намира в затвора, но братовчед му Любомир Везев е там. На 7 март 1942 г. полицията се връща за втори път и открива тайник, където са скрити пистолет „Ефел“ 7.65 с 9 патрона в пълнителя – оръжието е било заредено. В друга книга има допълнителни 9 патрона. В същия тайник са открити и около 26 уверения за безплатно пътуване – разбирайте билети – за БДЖ. Открити са смазки за оръжие и поддръжка. А тук свидетел е Бойка Николова Вапцарова – съпругата. Преди да помислите, че това са подхвърлени доказателства, истината е, че той сам дава указания къде са.
След това втори път води полицията до тайници, където показва листи и снимки на кадри от комунистическата партия, занимаващи се с подривна дейност. Вапцаров дори измисля шифър за по-свободна комуникация, който противно на общото твърдение, влиза в употреба и се използва. Вторият лист с информация е предоставен именно от него. В архива са посочени следните обекти, които са взети от дома на Вапцаров, след като за някои той посочва къде се намират, а други са открити от полицията.
На първо място откриваме пистолет „Ефел“, пистолет „Маузер“ с 33 патрона, пистолет „Браунинг“ със 7 патрона, девет патрона за пушка, две спестовни книжки на Лазар Димитров, една на Александър Междуречки, четири книги и сумата от 11 600 лева. Обърнете внимание, че по това време Вапцаров не работи. Нещо повече, малко преди това неговата съпруга е теглила заем, за да може най-накрая да издаде своята книга със стихове „Моторни песни“. И да, странно е как силният моряк, безстрашният мъж и поет не работи, за да има време за разходки до Варна, проклинайки всичко, което някога е получил.
Мизерията не го притеснява, важното е да се смята за поет, а дали наистина е такъв, отново може да се спори. Това оставяме на литературните критици. През април връща пишещата машина на Бойка Вапцарова, която е била лично нейна.
В самопризнанието на Вапцаров ще открием, че е заемал длъжност по изготвянето на специална бойна група, която в случай на война със СССР да саботира железопътни линии, мостове, телеграфи, телефонни линии, да се запалват складове с горива. Никола посочва някои от своите командири, като за тях знае, че са пристигнали с подводница от СССР. В самопризнанието се коментира, че два пъти Вапцаров и Атанас Романов пренасят експлозиви.
След завръщането си от Годеч, Вапцаров е дори поканен да стане член на комунистическата партия. След една разходка до Варна и среща с различни интересни кадри, Никола се връща в София, за да докладва какво се случва с агентите, които пристигат във Варна с подводница. Посочва, че лицето Йосиф с име Григор му дава на седмица между 100 и 200 лева, за да не започва никъде работа. Тоест в този момент говорим за агент на чуждо правителство, дори и на най-ниско ниво, получаващ или продаващ собствената си страна за чужди изгоди.
Става ясно, че по това време, комунистическата партия като напълно нелегално движение, може да се разглежда само и единствено като терористична група, подготвяща преврат за свалянето на властта, закупуването на оръжия, извършването на убийства и много други. Вапцаров пътува още няколко пъти до Варна, за да провери дали варненската част на партията може да осигури оръжия, пристигащи директно от СССР. Във всички самопризнания, той говори за агент на име „Васил“, който реално е Цвятко Радойнов.
Филмът „5 разказа за един разстрел“ бърза да пропусне някои основни факти, например тези, че Вапцаров така или иначе получава пари от комунистическата партия за лични разходи. Пропуска да сподели, че същност този човек поддържа връзка с редица региони, държи сметка за въоръжаването на терористични групи, докладва лично на Цвятко Радойнов за действията в страната и между другото не се притеснява да отрича, че някога е бил част от групата, впрочем както правят и всички останали задържани.
След обявяването на смъртна присъда, първо неговата майка ще се жалва пред Борис III с молба за помилване, а ден преди изпълнението на неговата присъда, той също ще пише на царя с надеждата, че присъдата му ще бъде заменена от смъртна на доживотна. Романтичната и геройска съдба същност минава като жалка молба за милост, макар и след още 2 години такава да нямат и същите обвинявани, наследили не просто власт, а една цяла държава. Вапцаров не е сред тях, той просто няма късмета.
Ако желаете да си говорим за поезия, в горните редове вече споделихме неговите успехи пред македонската публика. Факт е, че неговата пиеса с леви убеждения и лавиране в полза на СССР – „Вълната, която бучи“, никога не намира светлина, но след 9 септември започва да получава повече внимание. Разбира се, легендарната му стихосбирка, осъществена с помощта на съпругата Бойка, която тегли заем, за да сбъдне мечтата му, скоро се преиздава и налага отново и отново. Факт е, че Никола Вапцаров е преведен на 72 езика.
Още по-интересен факт е, че за 10-годишнината от неговата смърт, Тодор Живков инвестира сумата от 2 милиона български лева, за да може да бъде разпространяван. Наградата „Международен мир“ е връчена през 1952 г. с една подробност, БКП го номинира за получаване посмъртно, не е номиниран от друга страна и впрочем никой не е познавал творчеството му приживе, освен 10-20 художника, с които е имал време да дружи.
Вапцаров получава своята лебедова песен посмъртно. Смешно е, че дори морското училище, което той толкова мрази и ненавижда, реално днес носи неговото име, при това по една дълбока ирония на съдбата. И защо мислете, че е всичко това? След края на Втората Световна война, новата власт има нужда от символи, а какъв по-добър пример от интелектуалеца, който толкова силно мечтаел да бъде поет, а вместо това се оказал още по-добър агент. Разбира се, тези подробности се пропускат, но докато стоим на кръстопътя и си говорим за изток и запад, забравихме къде стоим точно ние. Тодор Колев пееше за фалшивите герои, но те поне не бяха злите герои.
След смяната на режима има и още един интересен архив, в който Бойка ще поиска уверение от съда, че нейният съпруг е бил разстрелян, като с този документ ще получи народна пенсия.
Предоставената информация може да бъде открита изцяло от архива на полицията, който е използван за този материал. Всички източници на информация са именно от там и остават публични за всеки, който иска да се запознае с тях.