Медицинската сестра, която скри евреи в къщата на нацист

Американският генерал Уилям Tекумсе Шърман е казал, че „войната е ад“.

За Ирен Гут Опдайк това наблюдение беше съвсем вярно. По време на Втората световна война тя претърпява сексуално насилие, множество арести и брутални разпити както от страна на нацистка Германия, така и от страна на СССР.

Въпреки цялата тази травма Опдайк намира куража да спаси 12 евреи от нацистите, като ги скрива там, където те най-малко подозират – в личната вила на германски майор.

Както тя по-късно казва на дъщеря си: „Когато се случат такива неща, нямаш време да обмисляш какво да правиш. Трябва да реагираш.“

И Ирен определено реагира.

Как Опдайк започва да помага на евреите

Ирен Гут Опдайк е родена през 1922 г. в малко село в Полша. На 16-годишна възраст започва да учи за медицинска сестра и още на 17 директно отива на война.

През 1939 г. се присъединява към полската армия с други медицински сестри от нейното училище. „Изглеждаше ми направо нереално, сякаш играех роля в пиеса“, пише тя по-късно в мемоарите си „В моите ръце“.

Тази реалност скоро се превръща в кошмар – когато тя е пленена от руските войници, нахлули в Полша. Опдайк е бита, изнасилена и изпратена да работи в съветска болница, където остава, докато не я връщат в Полша по време на размяна на затворници.

Обратно в окупираната пък от нацистите родна страна, Ирен започва работа във фабрика за муниции, която доставя оръжия на германския фронт. След като обаче припада от изпаренията, й е позволено да се премести в кухните, където сервира храна на немските войници.

Докато работи там, става свидетел как войник от СС яростно хвърля еврейско бебе на земята. Това е моментът, в който Ирен решава, че ще помага на еврейския народ, ако някога й се отдаде възможност. И скоро това се случва.

Евреи в гетото на Лвов. 1941 г.

Героичните действия на Ирен Гут Опдайк

Тя скоро е преместена в град Търнопол, където продължава да сервира храна на германските офицери. Там тя се сприятелява с 12 евреи, които работят в пералното помещение и перат дрехите на войниците.

Опдайк чува офицерите да говорят за унищожаването на близките еврейски гета и предупреждава приятелите си в пералното, които разпространяват новината на своите приятели и роднини, което дава възможност на безброй хора да избягат, преди домовете им да бъдат унищожени.

Тя също започва да внася контрабандно храна в еврейските квартали. „Знаех, че това е капка в морето, но не можех да направя нищо повече“, пише тя по-късно.

Въпреки това, когато нацистите започват да ускоряват своето „Окончателно решение“, Ирен също започна да предприема по-смели действия. През 1943 г. тя помага на шестима евреи да избягат в близката гора, като използва пропуск от немския майор Едуард Рюгемер, за когото работи, и ги скрива във фургон, докато стигнат на безопасно място.

По-късно същата година дочува планове Търнопол най-накрая да стане „Judenfrei“ – свободен от евреи. „Знаех, че това означава, че приятелите ми в пералното помещение ще бъдат убити“, казва тя. „Но не знаех какво да правя.“

По невероятно късметлийски начин точно тогава майор Рюгемер я пита дали би започнала работа като икономка във вилата му. Тя с нетърпение приема – и решава, че ще доведе със себе си приятелите си евреи от пералното.

Писмо от обергрупенфюрера Райнхард Хайдрих до дипломата Мартин Лутер, молещо за помощ в прилагането на Окончателното решение на еврейския въпрос, 26 февруари 1942 г.

Как Ирен скри 12 евреи точно под носа на немски офицер

Тя си спомня за моментът, в който майорът я кани да живее с него като негова икономка: „Тогава знаех, че това може да е мястото, където ще скрия евреите.“ Тя промъква приятелите си в дома на Рюгемер, като ги скрива както в мазето, така и на тавана, така че майорът да не ги открие.

Една двойка от групата точно в този момент откриват, че очакват бебе. Те казват на своята „домакинка“, че ще се разделят с детето, за да не бъдат разкрити, но тя им казва да не се притесняват. „Ще бъдете свободни.“

За съжаление, героичният акт на Ирен нямаше да остане тайна задълго.

След като укрива приятелите си успешно в продължение на близо девет месеца, един ден Опдайк забравя да заключи една врата и майор Рюгемер открива еврейските бежанци в дома си. „Вярвах ти! Как можа да направиш това зад гърба ми, в собствената ми къща?“ крещи той. Икономката го моли да не казва на никого и той се съгласява – при условие, че тя стане негова любовница.

„Не мога да кажа, че беше лесно“, казва по-късно Ирен. „Но знаех, че има 12 живота, които зависят от мен.“

Райхстага в Берлин, 3 юни 1945 г.

След войната

Скоро след откриването на еврейските бегълци съветските сили започват да напредват към Търнопол. Нацистите губят войната и германските сили отстъпват. Опдайк и всичките 12 нейни приятели успяват да избягат в близката гора – и бременната еврейска двойка приветства здраво бебе.

„На 4 май 1944 г. се роди малко момче!“, спомня си Ирен с умиление. „Това беше заплащането ми за ада, през който минах.“

Ирен Гут Опдайк бе спасила повече от 12 живота.

Тя имигрира в Съединените щати през 1949 г., където научава колко силно влияние е оказала върху евреите, на които е помогнала. Един ден мъж, когото не познава, идва при нея и й казва: „Ирен, ти не ме помниш, но ми донесе обувки в гората.“

Ирен се омъжва за Уилям Опдайк, заедно отглеждат дъщеричка и живеят спокоен живот в продължение на много години.

През 1974 г. обаче тя чува човек страстно да отрича Холокоста и се вбесява. „Мисля, че може да се случи нов Холокост, ако не се опитаме да се разберем един друг и да не бъдем невежи“, казва тя. „Мое задължение е да кажа истината за това, което видях.“

Така тя започна да пътува из страната и да разказва историята си. „Тя се превърна в морален компас за десетки хиляди деца“, казва равин Хаим Аса след смъртта й през 2003 г.

Въпреки че Ирен Гут Опдайк почива преди почти 20 години, нейната история продължава да живее. Дъщеря й Джийни Смит поддържа уебсайт в нейна памет и говори за героизма на майка си.

Както казва Смит, когато майка й си отива: „Най-големият й страх беше, че хората няма да разберат какво казва. Но тя беше невероятна… и историята й винаги се приемаше.“