Мадагаскар – перлата на Франция, за която се бориха Великобритания и САЩ

С избухването на напрежението в колонията Мадагаскар през март 1947 г. френските власти вярват, че ситуацията става критична и започват да търсят някакъв изход. Нещо по-интересно е, че те не смятат само комунисти и националисти за пълното напрежение, но също така смятат, че има сериозно участие и влияние от Великобритания и САЩ.

Това прави целия кървав конфликт още по-интересен, особено след като отношенията на Франция за първи път започнаха да се свиват едва след гласуването за излизане от ЕС. Второто най-горчиво време между двете страни е именно през нощта на събота 29 март 1947 г. Две групи от около 2000 души нападат близкия военен лагер на французите в град Мораманга, разположен в източната част на острова.

Партизаните се движат тихо в мрака, но когато достигат лагера, започват яростна офанзива с всички налични сили, използвайки петролни бомби, а след това и обстрел по постовете. Мнозина от нападателите успяват да прекъснат бодливата тел и да влязат в базата без особени проблеми.

След нападението, нападателите се оттеглят и убиват 22-ма и раняват още 12 в лагера. Военният лагер, по думите на някои очевидци, е бил унищожен, външните комуникации са отрязани, а улиците на града са постлани с тела на хора. Новините за атаката успява да стигне до френската администрация, която бързо оценила случая на досада, а не на заплаха. Има още няколко записани случая и инциденти от 1894 г.

Сили от 3500 души нападат северозападното крайбрежие и поставят своите триколюри, изпреварвайки американците, които искат да стигнат първи, но това е от твърде далечно време. В Париж бунтът вдига и сериозна тревога, особено след като може да накара повечето националисти да се опитат да сеят бури и в други точки на Френската империя.

В следващите няколко месеца, френските войници водят една горчива кампания срещу местните партизани, карайки ги да се върнат обратно в планините и горите, отдалечавайки ги максимално далече от градовете. Много от местните хора умират по време на френската атака. Твърди се, че броят им е към близо 100 хиляди души.

През цялото време армията вярва, че има сериозна намеса на британците във въпросните бунтове и затова демонстрира прекомерна сила. През януари, същата година, френското разузнаване говори за връзка между мадагаскарските националисти и други демократични сили, подкрепяни от чужди консулства, което най-често се изразява в огромни капитали.

На 11 март има среща между всички партийни лидери и представители на революцията, сред които и Рахенджа Ралисън. Решението на групата е свързано с идеята да се закупи голям брой оръжие и да се използва специално за предстоящите събития, а на финала, въпросният господин завършва своята реч с „Нека благодарим на англичаните!“.

Френските агенти също така обръщат внимание и на друг лидер – Джоузеф Расета, който посещава Лондон само един месец по-рано. Докладите посочват, че въпросният господин трябва да бъде изследван по-сериозно, за да се установят по-точно неговите връзки с британците и най-вероятно и с американците. Една година по-рано и друг националистически лидер посещава Лондон, с което алармата, че нещо по-сериозно предстои, започва да се отразява във всички доклади.

Французите откриват един специален агент от острова, който често посещава Мадагаскар и се е установил на острова, като се твърди, че работи. Проблемът в неговата личност е, че е бивш военен и всички го наричат „майора“. Въпросният е Джон Морис. Следенето на Морис дава резултати, защото същият е бил често в британското консулство в столицата Антананариво. Във времето, в което Морис е прогонен, търканията между двете страни вече е факт.

Французите са категорични, че има някакви опити за действие, които могат да вдигнат напрежението и да започне битката за влияние върху далечните земи. До 1945 г. вече е ясно, че Великобритания дори не крие своите апетити.

Париж има причини да се притеснява от чуждото влияние в Мадагаскар. Локацията е с много стратегическо значение, територията има необходимите ресурси и е една много добра база, която дава контрол над целия Индийски океан. Французите определено знаят, че съюзниците от Втората Световна война имат какво да кажат по темата, особено след като самият Уинстън Чърчил е на мнение, че Великобритания трябва да позиционира своите самолети и подводници в региона, за да парализира опитите на Япония за действия.

По тази причина през май 1942 г. британците успяват да прекъснат плановете на Япония, а с това и да позволят на всички видове опити за налагане на контрол. Британците успяват да вземат град Диего-Суарез в Северен Мадагаскар и да продължат своята операция.

Съпротивата в Мадагаскар е била изместена в края на 1948 г. и в последните месеци и годините, които очакват тази територия, Франция налага сериозен мониторинг на националните активности, като дори ограничава британско и американско влияние. През 50-те години на миналия век, французите отказват виза на двама представители от британския парламент.

Историята не приключва с това, напротив, картината става още по-цветна, особено след като Франция не може да приеме, че най-близките ѝ партньори се стремят да разклатят още повече позициите ѝ.

Следователно в различни моменти, страната започва да ограничава влиянието на запада в своите собствени колонии, в Чад и Габон през 60-те и 70-те години директно избира свои локални лидери, които да спазват френската политика и да не позволяват възникването на други вредни движения за империята. По време на двете пост-колониални войни в Индокитай и Алжир, французите не спират да се съмняват в мотивите на САЩ и Великобритания.

Странно или не, дори и сега има някакви моменти, в които Франция не изпитва най-топлите си чувства към своите съюзници. Въпреки това ще видим, че Мадагаскар е свободна територия, защото рано или късно всяка една империя губи контрола над своите поданици.