Когато полицаите на Ню Йорк продаваха роби
През десетилетията преди Гражданската война, когато полицейските сили на Готъм се формират в професионално звено, Манхатън рутинно избухва в насилие. Никой човек не олицетворява скандалната грубост на полицията в Ню Йорк като капитан Исиа Райндърс от американските маршали. Райндърс е комарджия по корабите на река Мисисипи и се твърди, че убива човек след игра на карти и бяга в родния си щат някъде през 1837 г. Известен със своя гръмогласен глас, силна памет и мелодраматично поведение, Райндърс оказва непосредствено влияние върху Ню Йорк. Черните нюйоркчани стават основната му цел и в продължение на десетилетия той патрулира по улиците, търсейки избягали от робството на юг.
Клаузата за избягал роб в конституцията изисква северните градове като Ню Йорк да връщат самоеманципиралите се роби на южните им собственици и Ню-Йоркската полиция и служители като Райндърс са твърде склонни да се съобразят, удобно прикривайки омразата си към чернокожите зад благоговение към най-висшия законов документ. Така Райндърс и неговите колеги офицери – хора като Тобиас Будино и Даниел Д. Неш – тероризират чернокожата общност в Ню Йорк през 30-те години на 19 век чак до Гражданската война.
И, което е още по-лошо, често няма особено значение дали чернокожият е роден свободен в Ню Йорк или наистина е избягал от робството – полицията, с подкрепата на съдии като Ричард Рикер, изпраща обвиняемите на южните плантации с малко притеснение и често дори с още по-малко доказателства.
Благодарение на Райндърс, Будино и Наш, полицейското управление в Ню Йорк се превръща в агент на южните робовладелци и всеки месец – а често и всяка седмица през летните месеци – то носи новини за поредното отвличане или залавяне на предполагаем избягал. Чернокожият нюйоркчанин Джон Томас, например, е „върнат“ на поробител от Луисвил, Кентъки. За Томас се твърди, че бяга по река Охайо, след това пътува през Канада и в крайна сметка си намира работа като хамалин в хотел в Манхатън. И в края на 1860 г. Томас е арестуван като беглец от полицията в Манхатън. Докато е в затвора, той приготвя набързо бележка, изпуска я през прозореца на килията си и помоли едно минаващо момче да я даде на работодателя му, който представя бележка по Хабеас корпус акт.
За съжаление дежурният маршал е не друг, а Райндърс, който в отговор представя друг чернокож и съдията обявява бележката за изпълнена. Междувременно работодателят и приятелите на Томас научават твърде късно, че един от заместниците на Райндърс е откарал истинския Джон Томас в Ричмънд, където ще бъде транспортиран до Кентъки и изгубен в мрака на американското робство, като неизброимо много други жертви на подобни отвличания.
За щастие чернокожата общност в Ню Йорк не е без героични защитници – като Дейвид Ръгълс, неуморният активист и журналист. Той ръководи Градската общност за борба с робството срещу хора като групата полицаи – група толкова нечестива, че Ръгълс ги кръщава „Клубът за отвличания“. Заедно с активисти като Хорас Дресър, Артър Тапан, Чарлз Б. Рей и други, Ръгълс се бори безмилостно срещу офицерите и маршалите, които заплашват свободата им. Точно както съвременните протестиращи отричат ролята на полицията в постигането на ред, черните и белите активисти от преди Гражданската война в Ню Йорк твърдят, че силите на реда не са нищо повече от еманация на най-лошите качества у белите жители.
Полиция остава неефективна при справяне с грабежите, насилието, проституцията, хазарта и други престъпления в град, който приближава 300 000 души през 30-те години на 19 век. Само 16 полицаи, избрани от граждани на всяко отделение, заедно с около 60 маршала, назначени от кмета, патрулират в града, а само констебъли и маршали имат право да арестуват.
Част от страха произтича от факта, че хора като Райндърс, Будино и Наш не носят униформи или значка, или каквато и да е, което да сигнализира тяхната власт. Познатите тъмносини униформи на NYPD са въведени едва през 50-те, така че афро-американците, тормозени и арестувани от полицията, дори не могат да бъдат сигурни, че стоят пред законни власти. Също толкова проблематичен е и фактът, че нито Неш, нито Будино са на редовни заплати, на които могат да разчитат за препитанието си – парите им се определят от държавния закон, който на практика изисква от служителите да арестуват възможно най-много хора. Ситуацията почти гарантира корупция и обвързва финансовите интереси на полицията в Ню Йорк с финансовите интереси на южните собственици на роби. Така патрули като Неш и Будино имат всеки стимул да използват позицията си, за да арестуват колкото се може повече роби. Все пак от това зависи финансовото им благосъстояние.
