Историята на маската по време на пандемия

През 1867 г. британският хирург Йозеф Листър заявява, че благодарение на микробите, всеки пациент е изложен на риск в следствие на отделяните микроби във въздуха, преносителите в операционната зала и още много други. Ето защо предлага въвеждането на мерки, които да запазят здравето на пациента, докато се извършват определени манипулации. Ето защо са необходими около 13 години на медицинския свят, за да намери правилното решение. Започва се активно миене на ръце и почистването на всички видове инструменти в залата.

През 1897 г. д-р Микулич добавя и така наречената лицева маска. Именно това прекрасно средство днес е обект на изследване и разглеждане от най-различни експерти и почитатели на конспирацията. Истината е, че това магическо средство работи. Въпреки доказаните методи на работа, историята показва, че маската за лице е била особен герой преди повече от век. Прословутият испански грип успява да съкрати глобалното население с милиони. И за изненада на мнозина, критиките към употреба продължават да бъдат толкова сериозни.

Наричали ги щитове срещу микроби, капани за мръсотия и още много други. Някои им давали името „зурли“. Дори обирджии ги използват, когато трябва да предпазят своята идентичност. С избухването на пандемията можем да видим въвеждането на идентичните мерки. Маските стават част от ежедневието. Мнозина ги виждат като атака срещу свободата, но не трябва да забравяме, че има достатъчно протести, петиции, сбирки на почитатели срещу нея и още много други.

Баровете, училищата, салоните и ресторантите затварят врати в опит да се спре и озапти разпространяването на въпросната болест. За дълго време хиляди американци умират в болниците си, у дома и къде ли още не. Болестта не прощава и в Европа, ситуацията далеч не е по-различна, но докато някои правителства избягват да съобщават за подобен феномен, испанците говорят открито и предписват първите мерки за борба. По тази причина и до днес остава името – испански вирус.

До зимата на 1918 г. редица градове, сред които Сан Франциско, Сиатъл, Оуклънд, Сакраменто, Денвър и още много други, официално забраняват излизането без маска. И както обикновено, правилата започват да се превръщат в наказание и бич. Мнозина се противят и заявяват, че магическата маска не може да спаси никого. В една епидемия можем да видим, че е необходим само един болен, за да се заразят хиляди. И такъв има, въпреки въведените мерки, пътуващ от Чикаго до Сан Франциско успява да пренесе вируса и с това да зарази около 7000 души. До този момент болните в САЩ са около 60 000.

Скоро градът започва да носи прякора „маскираният“. Библейският инат на жителите продължава да води безмилостна съпротива дори и през октомври, когато смъртните случаи са повече от 195 000 души. Интересен факт е, че дори известните личности в града не искали да излизат без маски, за да не останат неразпознати, в този момент суетата печелила пред безопасността. Сервитьорите, които обаче не успяват да намерят маски, използват менютата, за да прикриват устата и лицето си. Онези, които са забелязани на улицата без необходимият аксесоар, автоматично отиват в „Червен кръст“, където им се поставя маска и глоба.

Стандартната маска преди век е от няколко най-обикновени памучни кърпи, прихваната с ластик. Полицията използва около 9 пластови маски, следователно можем да бъдем сигурни, че същите не са били по-добри от днешните. Глобата за всеки по-смел жител е между 5-10 долара, а към това има и 10 дена затвор. До ноември са арестувани около 1000 души. Затворът започва да се пълни с още повече хора, а към това не трябва да забравяме, че се наемат доброволци в полицията, както и в съда, за издаването на глоби. Не само Сан Франциско среща трудности във въвеждането на мерките.

Мнозина решили да сложат доброволно маските си, за да могат поне да запазят театрите, църквите и училищата, други обаче заявявали често, че маските носели повече вреда. Мнозина ги носели на вратовете си и след това ги поставяли, без да обръщат внимание на количеството микроби, което остава по тях. В Илинойс поставят сериозно разстояние между масите, дори на делегати и специални гости. Местата са поне на няколко метра. Както забелязваме, голяма част от този вид мерки не се различават особено от днешните. На 21 ноември заповедта за носене на маски официално изтича.

Мнозина публично ги захвърлят и предизвикателно гледат как полицията не може да направи нищо. Сервитьори и заведения започват да предлагат сериозни бонуси, черпят своите клиенти и всичко това в името на свободата и правото да се консумира храна на открито. Според лекарите, разпространението на болестта е спряло, поне до извезтно време. До декември щабът не вижда смисъл да връща въпросният медицински атрибут в ежедневието.

Към края на годината някои доброжелател поставя бомба пред офиса на инспектора в града. Въпреки това цифрата е 244 681 фатални случая. През 1919 г. идва време за по-кардинални мерки. Комисията в Пасадена решава да върне отново медицинските маски, полицията започва да обръща повече внимание на пушачите. Около 60 души са арестувани само за първия ден. Много скоро в града няма необходимите атрибути за свободно движение. Някои се подиграват на закона, поставяйки маски на автомобилните въздоховоди на автомобила.

Изведнъж трафикът намалява, хората отказват да излизат, след като социалният живот е напълно забранен. Скептиците вече са против мерките и започват завеждането на добре познатите кампании срещу маските. Всички искат научни доказателства, макар и такива да има около 30 години назад. На 27 януари цяла лига протестиращи се изсипва пред кметството и започва да протестира срещу маските. Кметът Ролф отказва да приеме исканията и заявява, че ще промени мерките, когато заболелите започнат да намаляват.

Първите спадове започват да се наблюдават някъде в началото на февруари, мерките за пореден път са разхлабени, докато не идва трета вълна, която ще коства живота на още 675 000 души. 30 на всеки 1000 в Сан Франциско са били заразени. Според някои лекари, въпросната кампания не се променя изобщо спрямо всички останали добре познати мерки. Не е особено трудно да видим как човек, оплетен във всекидневни съмнения, накрая отказва да приеме фактите, макар и същите да са налице.