Евреинът, който осъди отричащите Холокоста
През октомври 1981 г. съдия Томас Джонсън излиза със съобщение. Холокостът, казва Джонсън, е безспорен факт и никой няма право да го отрича.
Съобщението му може и да изглежда нелепо, като се има предвид тежестта на доказателствата, които се появяват след разкриването на действията на „окончателното решение“ на Хитлер във и след края на Втората световна война. Но за ищеца по делото, Мел Мермелщайн, това е дългочакан триумф – критичен момент в десетгодишна борба, с която иска да каже на света, че това, което той самият преживява в Холокоста, всъщност се е случило.
Биркенау, 1945 – Мел Мермелщайн е най-горе най-вдясно
През 1944 г. Мермелщайн, тогава на 17 години, е депортиран в Аушвиц-Биркенау. Той не е сам – въпреки опитите на унгарския регент Миклош Хорти да го предотврати, депортирането на унгарските евреи в лагерите стартира в рамките на седмици след окупацията на страната през пролетта на същата година.
Четири години по-рано Адолф Хитлер анексира родния град на Мермелщайн, Мункаш, в Чехословакия, към Унгария като част от Мюнхенското споразумение. Германия и Унгария са привидно съюзници, но Хорти, въпреки че е самопровъзгласен антисемит, никога не е изцяло ангажиран с усилията на нацистката война.
Правителството на Хорти прие дискриминационни закони, включително тези, които ограничаваха броя на еврейските студенти и забраняваха секса между еврейски и нееврейски унгарци. Но въпреки че прави живота на евреите много труден, поне не го отнема. Поне до края… Хорти отхвърля заповедите на Хитлер да депортира евреи – това е причината, поради която на 19 март 1944 г. германската армия нахлува и окупира Унгария. Престъплението му, каза Хорти пред приятел, е, че „не изпълних желанието на Хитлер и не позволих на евреите да бъдат избити“.
Скоро след окупацията нацисткият SS лидер Адолф Айхман, често наричан „Архитект на Холокоста“, пристигна, за да наблюдава депортациите на унгарските евреи в Аушвиц-Биркенау. Първите групи стигат до лагера на смъртта на 2 май и в продължение на два месеца четири влака всеки ден водят около 12 000 евреи. Хорти спира депортациите на 11 юли, но вече 437 000 евреи са изпратени да загинат. Между 10 и 15 процента са наети на работа, останалите са убити. През този период от 1944 г. Биркенау постигна пиковата си ефективност като убива повече от милион души, включително 850 000 евреи.
В последния разговор, който води с баща си – затворник А-4685 – той описва ужасяващата съдба, сполетяла семейството им. „Майка ти и сестрите ти са…“, той замълчава за миг, неспособен да продължи. „И не трябва да измъчвате умовете си за съдбата им. Да, да. Виж! Там!“ И посочва пламтящите комини. „Мисълта, че майка ми, Ету, и Магда изгарят живи ме накара да почувствам, че ще припадна. Главата ми започна да се върти. Не можех да го приема. Исках да тичам, но къде? Започнах да се надигам, но баща ми положи ръка върху мен.
„И това ще се случи и с нас“, добави тихо той. След което каза по-твърдо: „Но ако останем разделени, поне един от нас ще оживее, за да разкаже какво се случва тук.“
Мермелщайн е единственият от семейството му, който оцелява Холокоста. Той разказа своите преживявания в мемоара от 1979 г. „By Bread Alone“. Не след дълго след публикуването на книгата Мел разказва отново своята история – този път в съда, където той и адвокатът Уилям Джон Кокс съдят група хора, които отричат Холокоста и които се осмеляват да предизвикат Мермелщайн да докаже, че Холокостът се е случил.
„Нямаше как да позволя да им се размине“, заяви 91-годишният Мермелщайн.
Вече са изминали повече от 35 години, откакто Мермелщайн чу как съдия да обявява Холокоста за факт, а отричащите го за измамници. За съжаление тази лъжа продължава да се разпространява и в дигиталната ера. Анкета през 2015 г. установява, че 20% от американците смятат, че „евреите все още говорят твърде много за това, което им се е случило по време на Холокоста“.
Твърдо отричащите трагедията в момента могат спокойно да се броят като крайно десни. Хора като Ричард Спенсър и Джейсън Кеслър предлагат същите антисемитски тропи, каквито и много други преди тях. Този тип агресия продължава – ето например, на митинга Unite the Right в Шарлотсвил, Вирджиния, през 2017 г. протестиращата Хедър Хейер е пребита до смърт от нацистки симпатизант. Множество нацисти и отричащи Холокоста се кандидатират и за публични длъжности.
Винаги ще има хора, които твърдят, че 1,1 милиона души, 960 000 от тях евреи, не са били убити в Аушвиц-Биркенау. Кокс и Мермелщайн показаха, че най-добрата защита е такива хора да се атакуват директно.
„Мел Мермелщайн е важен, защото се бори срещу хулиганите“, казва Липщад в „Denial“, филм, базиран на нейната книга „History on Trial“ с участието на Рейчъл Уайз и Том Уилкинсън, който е пуснат през 2016 г. „На практика той им казва: „Вие не ме плашите“, след което ги прави отговорни за собствените им думи. Направих същото, когато победих Дейвид Ървинг в британски съд. Той ме съди за клевета за това, че го нарекох отрицател на Холокоста, но ние доказахме, че подправя историята чрез фалшиви исторически и научни доказателства.“
Здравето на Мермелщайн постепенно избледнява, но той надживява своя антагонист. Човекът, когото съди – Уилис Карто – почива през 2015 г. на 89 години като вярата му в теорията, че няма Холокост е толкова силна, колкото винаги.
Въпреки ужасите по време на младостта си, Мермелщайн има дълъг и все пак щастлив живот. Съпругата му, Джейн, също е жива и здрава на 82 години и двамата празнуват почти 60 години заедно през март.
„Бях в Яд ва-Шем в Израел, в музеите на Холокоста в САЩ, в Музея на толерантността тук, в Лос Анджелис…. Колекцията на баща ми е различна“, казва Еди, дъщерята на Мел, говорейки за колекцията на баща й от артефакти от Холокоста. „Тя докосва посетителите й дълбоко и емоционално и оставя траен отпечатък в съзнанието им. Невероятно е да наблюдавате реакцията на децата, когато татко обяснява, че е бил в Аушвиц на тяхната възраст. Той смята, че образованието е ключът и иска [децата] да бъдат достатъчно смели, за да погледнат демона в очите.“
Мел Мермелщайн, разбира се, не знае колко време му остава, но се утешава, като знае, че е изпълнил обещанието си. Той продължава да живее и да разказва. „Почетох баща си, майка си, брат си и двете си сестри. Толкова малко от нас са все още живи. Направих, каквото можах за оцелелите.“
