Децата – миньори и индустриалната революция на XIX век

В повечето случаи, миньорите, които се пенсионират, най-често препоръчват своите деца с надеждата, че приходите в семейството ще продължат да пристигат. В края на XVI век Чарлз I забранява на жителите си да секат дърва за отопление, дървесината ще бъде предназначена за кралския флот, а новообразуваната средна класа започва да изисква много повече, отколкото короната може да предложи. Нуждата от стъкло се усеща все повече, а за направата му е необходима висока температура, която до този момент се е постигала единствено и само чрез дървесина. Много скоро майсторите насочват вниманието си към въглищата. Нуждата им достига нови висоти, следователно се отварят и нови работни позиции.

Снимка: By George Bretz (1842-1895) – This file is from the UMBC Photographers & Collections Index.Accession no.: 73-02-009, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1970860

Оказва се, че процесът за добив на въглища се разделя на няколко дяла. Поради постоянното комбиниране на въглищата с други камъни, работниците са принудени да ги отделят от скалите. Следователно целият процес преминава в раздробяването на камъни, докато се стигне до полезната руда. Принципно в зората на въглищата, никой не е отделял особено внимание на качеството на рудата, но с появата на фабриките, все повече претенции започвали да удрят сериозно миньорите. Тогава миньорите получават огромните си чукове, с които да започнат да раздробяват скалата и да достигат до колкото се може повече въглища. По-големите парчета се събират и изпращат на повърхността.

По-малките парчета, поне в началото на XIX век не се смятали за ценни и оставали в мината. Проблемът е, че новите машини имали специфични пещи и големите парчета не се събирали, следователно е необходимо още едно звено в процеса – малките момчета. Тяхната роля е да чупят големите парчета и да са сигурни, че могат да преминат през точно обособена дупка, която е идентична с резервоара за зареждане на машината. Поставени на поточната линия, всяка по-голяма руда преминавала през серия удари с чук, за да се раздроби. Следващата линия работници трябвало да отделя парчетата на ръка и съответно при нужда да продължи да ги раздробява. И така в мината започват да влизат момчета на възраст между 8 и 12-годишна възраст. Младежите започват работа някъде през 1866 г. и в следващите години ще прекарват около 10 работни часа, шест дена в седмицата с чукче в ръка, на малко дървено столче, очаквайки рудата да пристигне по линията.

Момчетата могат да спират поточната линия, като стопират парата на машината с ботуша си, докато премахват ненужните остатъци. Повечето момчета трябва да работят без ръкавици и често напускат работа с по-малко пръсти, отколкото са имали в началото. Някои се прощават с ръце и крака. Фаталните случаи също не са изключени и често някой от работниците е затиснат от поточната линия. Липсата на каквото и да е било защитно облекло продължава с астма и евентуално черната болест на белия дроб. Да не говорим, че натровените със серен сулфид също не са малко, особено след като въглищата се мият с вода. Киселината бързо оставя следи и по ръцете на трудещите се, а ако има отворена рана, скоро предстоят и други натравяния. Много скоро лекарите започват да лекуват деца и бързо насочват публичното внимание към този проблем.

Благодарение на тях и факта, че твърде много младежи умират, в Пенсилвания излиза закон през 1885 г. и забранява наемането на момчета под 12-годишна възраст в мините. Практически това не помага особено, повечето собственици фалшифицират картоните на момчетата, а ако това не се извършва от собственика, семействата доброволно обричали децата си на сигурна смърт, защото бедността си казвала тежката дума. Според статистиката, която е сериозно преувеличена, повече от 20 000 души умират по този начин, при това само в Пенсилвания.

През 1907 г. се оказва, че работят около 24 000 деца в мините. Едва в началото на XX век започва да се работи върху интегрирането на нова технология, която да премахне изцяло детския труд, но за съжаление, този процес е твърде бавен. На финала се оказва, че не работните закони започват да спасяват децата, а задължителното образование, което започва да се налага все повече. Те самите осъзнават, че са значима работна сила и много скоро започват да формират млади работнически съюзи. Впрочем не трябва да забравяме, че подобни процеси водят до различни стачки, включително и клането в Латимер.

Снимка: By George Bretz (1842-1895) – This file is from the UMBC Photographers & Collections Index.Accession no.: 73-02-335, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1970855

Въпросното е организирано на 10 септември 1897 г. и повече от 300-400 служителя на мината на Калвин Пардье излизат на бунт, повечето са дошли от Източна Европа и Германия. Шерифите ще прекарат цял следобед в залози колко миньора ще застрелят. Когато стачката достига до Латимер, полицията – около 150 души – откриват огън по протестиращите, убивайки 19 души и ранявайки още 17-49 други.

Това е само една част от показните разстрели и чистата подигравка с работниците от най-бедните класи в САЩ. През 1902 г. се повтаря стачката, но този път исканията са изпълнени и повечето работници получават 10% повишение, по-кратки работни дни и други допълнителни права. В края на тази епоха, мнозина най-накрая получават свободата си обратно с живот, значително по-съкратен. Няма статистика, никой не може да се оплаче, че някой е откраднал детството му – децата остават с чувството, че са помогнали на колкото се може повече хора, а това никак не е малко.

Заглавна снимка: By Lewis Hine – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID nclc.05473.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7921011