Жената, която даде „Лолита“ на САЩ
През август 1958 г. се появява „Лолита“. Владимир Набоков прекарва доста сериозно време в създаването на това творение. Нещо повече, Набоков дава много храна за размисъл на критиците и с това се превръща в едно от най-обсъжданите пера на 20-и век. Три месеца по-късно Владимир кани своите приятели Уолтър Минтън (собственик на издателската къща),съпругата му Поли, както и Виктор Скалър (един от главните финансисти на издателската къща на Минтън). Очаква се всички чаши да са пълни, да летят усмивки, но въпреки това присъства сериозна доза напрежение, а негов автор е мадам Джойс Хабър. Според скандалната журналистка на Times, Набоков обещал автограф на една щастливка от хилядата пристигнали почитателки на литературата, но историята изобщо не била за него. Малко след ревютата, Джойс вече насочва гнева си към нова цел – танцьорка от латинския квартал с името Розмари Риджуел. Заслугата за пускането на книгата, според мнозина е именно литературната страст на тази читателка.
Именно латинската прелест успява да пошушне на Милтън, че съществува книга, чието ревю е прочела в списание „Анкър Ревю“. Уолтър прави всичко възможно, въпреки наличието на някои доста негативни критики. Какъв тогава е проблемът на Джойс? В онзи период от време и двете посещават спалнята на Милтън и бързо оформят една зловеща конкуренция.
Обществената тайна не е достигнала до ушите на Вера Набоков, както и до най-новата съпруга на Милтън – Поли. Младата жена очевидно е красива, но не се чувства особено щастлива и много скоро ще използва момента, за да сподели страданието си именно на съпругата на Владимир. Младата девойка виждала това произведение само като литературно страдание и една забранена любов. С появата на „Лолита“ е станало ясно за Поли, че в нейното легло има твърде много замесени. Вера послушала изповедта на (според нея) „Бедната Поли от малкия град, жадуваща за големи „културни“ подаръци, подвързани добре със скандална розова панделка“, а съдейки по статията – „изключително отвратително, вулгарна и нахакана млада женска“.
Вечерта става още по-интересна с появата на Дмитри и неговото спортно MG. Поли заявява, че иска да се повози и новодошлият я качва, докато Минтън и фамилия Набокови хваща такси. Издателят признава още в колата, че с тези две афери (танцьорката и журналистката) е успял да съсипе семейството си, но се кълнял, че всичко официално е приключило. На Поли била разкрита версията, че Розмари била куртизанка на повикване, която сега се опитвала да изкара колкото се може повече пари от „Лолита“. В хотела та става ясно, че Милтън ще получи още един шамар. Неговата млада съпруга не е пристигнала, Дмитри също не е наоколо. Няколко часа по-късно двамата се появяват, а младият Набоков споделя, че Поли пожелала да види апартамента му и затова минали за опознаване. Владимир Набоков като цяло се притеснявал, че синът му може да коства някой друг милион долара, след като преспива с жената на издателя си, но като цяло става ясно, че нищо не е толкова хубаво, колкото се рекламира в САЩ.
Снимка: By Walter Mori (Mondadori Publishers) – http://www.gettyimages.co.uk/detail/news-photo/portrait-of-russian-born-american-writer-vladimir-nabokov-news-photo/141554708, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41415270
Вера Набоков била леко отвратена от американския идеал се притеснявала, че книгата на мъжа ѝ може да бъде грешно разбрана и дори покварена. Формулата за успех на Уолтър е елементарна, той търси литературните произведения, които могат да донесат по-голям скандал на хоризонта. Така до нас достига и „Кръстникът“ на Марио Пузо. Впрочем докато Владимир Набоков търси издателство за американския пазар (отнема му близо година), Милтън се появява чак през следващото лято с оферта за публикуване, ако все още няма други желаещи. Издателят признава, че не е чувал за „Лолита“, докато не се появява Розмари Риджуел, която в този момент носела копие на книгата в себе си. Розмари търсела леко четиво, докато заминавала за Париж и понеже хората от „Анкър“ не били особено мили, танцьорката решила да даде шанс на нимфетката и учителя. Другата официална версия за публикуването на скандалната книга е с любезното съдействие на Хенри Екщайн. Той извадил едно от „зелените копия“ на „Лолита“ и го предал на Милтън.
Проблемът бил, че Уолтър изобщо не обърнал внимание и едва няколко седмици по-късно вече решил да хвърли едно око. След 3 часа четене от кора до кора, той знаел, че това е следващият голям хит. Не трябва да забравяме, че издателската къща предлага 10% от авторските права през първата година, както и още 10% от спомагателните права за следващите две години, но само ако някой предложи истински потенциален бестселър. Розмари Риджуел трябвало да започне своя живот с комисионна от 20 000 долара като начало. Набоков все пак напомня, че по договор подобни плащания не трябва да излизат от неговия джоб и е прав, издателската къща поема всички разходи.
Отношенията на младата откривателка приключват много по-скоро, отколкото се очаква. В една сексуална разходка Милтън остава в Париж, докато тя се прибира след поредната луда вечер с него и с нов приятел. Според други критици, младата откривателка на този литературен шедьовър е имала друг таргет – Владимир Набоков. Откъде идва тази млада дама? Минеаполис. Родена през 1931 г. Розмари е дете на Ърнест и Ещер Риджеул. След като майка ѝ умира през 1943 г., бащата се жени повторно, а Розмари е готова да напусне семейния дом и на 21 години се озовава в Ню Йорк.
Мечтата на вече изрусена фурия е да стане оперна певица. Ходи на уроци, организира концерти, дори посещава Метрополитън, когато има възможност като посетител.
В една малка роля, в която трябва да бъде тиха, дамата преценява, че ще пее с хора. Мъдрото решение е подплатено и с уволнение. И така през 50-те години на миналия век младата Розмари стига до нивото на служителка/танцьорка в заведение в латинския квартал без много дрехи. Гардеробиерката предлага по-провокативни одежди и Розмари влиза в новото си амплоа. Тя е красива, но така и не успява да стигне нивото на Грейс Кели или онази скандална русокоска Мерлин Монро. Изкусителката все пак намира спонсори пътува често до Куба, пише в дневника си, че попълва колекцията от бижута, а палтата може да си купува сама. Скандалната личност понякога дори е смятана за компаньонката на Бил О’Дуаър (бивш кмет на Ню Йорк). Макар и Риджуел да прекарва известно време в Мексико с него, животът ѝ продължава да се върти около заведението, в което работи. Поне докато не си купува копие на „Лолита“ в Париж.
Откритието ѝ носи слава, а с това идва и оставката от клуба. Мечтата за операта отново започва да напира в младата красавица. Проблемът е, че въпреки всички музикални уроци, един критик пише, че притежава уникален глас, но не за операта, а за спалнята. Когато парите започнали драстично да намаляват, красавицата летяла няколко пъти до Лондон с надеждата, че ще открие друг наследник в стил „Лолита“.
Приходите от издателската къща се бавели, а дамата споделила, че е взела само 5500 долара. Следват някои разправии, но 6-7 месеца по-късно става ясно, че агенцията е изплатила 22 000 долара (няма информация за други плащания).
Скандалната откривателка изчезва с времето и публичните ѝ изяви рязко намаляват. В следващите 10 години се появяват доста малко клюкарски заглавия по неин адрес, а малко по-късно става ясно, че ще се омъжва за театралния продуцент Реймънд Дахда. Надеждите на Розмари за богат и охолен живот траят само 2 години, нейният нов съпруг банкрутира. Любовта към операта се заменя с любовта към алкохола. И все по-често скандалната дама е снимана с питие в ръка. Един ден препива и пада в дома си. В болницата поставят диагноза „Мозъчен кръвоизлив“. Розмари се прибира в дома си, но главоболието не преминава. Умира в съня си на 12 юли 1979 г. на 48 години. Не открива друг литературен бестселър. Лиз Смит пише отново историята на жената, която открива „Лолита“, но този път без злоба, а само с благодарност.
