Защо учените смятат 70-те години за трагедия на света
Стивън Пол Милър нарича 70-те години на миналия век – абсурдните години. Именно тогава забелязваме едно безумно и дори странно съществуване. Американците, които често диктуват някаква модалност, преживяват тези години като някаква форма на мъгла. Една от причините е, че 60-те години идват с огромни заявки и след достигането на повечето цели, мнозина вече остават без цел и посока. Нещо още по-странно е, че това недоволство, което откриваме като идея във „Fight Club“ идва много по-рано, никой не става рок звезда, но има достатъчно диско, пънк, Star Wars и абсурди като Джоунстаун.
Онези ограничения, които съществуват през 60-те години бързо напускат сцената и дават свободата на културни сегменти, които малцина са очаквали. Човек не трябва да бъде жител на Сан Франциско, за да се сдобие с наркотици или познатите сексуални преживявания. Мнозина се дърпат от праволинейната политика и започват да гледат радикалните политики като нещо нормално, с тях идват конспирациите и окултното.
По същото време се добавят и хоризонтите на индивидуалните и социални възможности. В края на този период, повечето маркират илюзиите, цинизма, безпомощното състояние и дори параноята, скуката и яростта, като един от големите проблеми. Милър вярва, че всичко е обвързано, тогава се появиха пухените дългокосмести килими, големите дълги бакенбарди, копчетата с усмивки и всякакви други елементи, които да държат травмата и сложността на целия свят в някакъв капан. Има и други фактори, които започват да се отразяват.
Например ще открием, че всеки върви със страховете от терористични актове, разпадането на природата, параноята от наблюдението, политически цинизъм, опасността от война, апокалиптичните идеи и най-различните видове културни пречки.
Задната скорост на 70-те може да се забележи във всичко от нихилистичния тон на Холивуд, както и от най-различни видове конспирации, самотни любовници, стари каубои, които се опитват да избягат от себе си. Въздухът от по-сладката и пасивна меланхолия може да се чуе дори в музиката и новите рок балади, които идват в тази посока. Бандите на младите идват с кристална посока на социалното и самотното, изолирани с провала да открият някаква връзка.
Джони Мичъл, Нийл Йонг и Ленард Коен разказват най-различни биполярни истории за отнети възможности, за напрежение и болка, сякаш целият свят е огромен генератор на тъгата. Дон МакЛейн дори печели награда за своя „American Pie“ и меланхолично ни подсказва, че създаденото усещане за колективна загуба на разрушения потенциал ще позволят на човек да изгуби своята абсолютна потентност, която идваше от младия рок-н-рол.
И какво е обяснението за всичко това? Оказва се, че много хора не приемат много добре провалената идея за колективния успех и масовата трансформация, без значение дали се говори за политика или духовно извисяване. Хънтър Томсън го показва в своята книга „Fear and Loathing in Las Vegas“ от 1971 г. Да стоиш в края на града, близо до всички грехове, Томсън дори твърди, че това е онази дълга красива светлина, която осветява цялото поколение. Няма го усещането, че каквото и да правим, то винаги ще е правилно, точно този момент се изплъзва през пръстите.
И ако през 60-те години битката е за разделение между външната борба и вътрешната трансформация, всички усещат движението назад.
Повечето професори разделят обществото на юмруците и главите. Първите символизират вдигнатия юмрук в знак на победа и съпротива, за онези, които поставят основата на новия ляв активизъм, но преди да изразят мненията си, веднага започва бунт на различни вражески фракции. До края на 70-те години, повечето големи лидери веднага се озовават в съдебната зала, някои са съдени и изпратени в затвор, други просто заминават в изгнание.
Желанието за протести отравя милиони и скоро няма достатъчно недоволни, както и подкрепящи някакви каузи. Мнозина се отказват и застават пред телевизора, а с това се намалява и медийната атракция, както и използваните сили на реда. И когато повечето юмруци се вдигат, за да изразят недоволство срещу войната, те сякаш блъскат по стената, сякаш нищо не се променя.
Движенията за радикална промяна просто избледняват. Главите също си тръгват, повечето вече са заразени от Уудсток, както и хипи движенията. Техният бумеранг от емоции се връща още в началото и скоро се появяват странни хора като Чарлз Менсън и възможността да говорят и дори да показват какво наистина се случва от другата страна.
Менсън идва в средата на 60-те години и доказва, че с малко реторика и повече харизма, спокойно може да сбъдне всички страхове на Америка и да превърне банда хипита в марионетки, изпълняващи всички негови болки и страдания. В края на 70-те години става ясно и още нещо – никой няма да успее да избяга от оковите на историята, без никакво значение какво наистина се очаква.
