Забраната на книги не е каквато беше
Няма по-мощно доказателство за силата на писменото слово от факта, че хората в миналото са се опитвали да го забранят. Дори детски автори като д-р Сюс (Теодор Гейзел) не е изключение: „Лоракс“ (1971 г.) е бил забранен, защото е сметнат за политически коментар. Неотдавна авторът Брад Мелцер изрази разочарование, че детската му книга от 2014 г. „Аз съм Роза Паркс“ – учебник за защитничката на гражданските права – е забранена в Централния училищен район на Йорк в Йорк, Пенсилвания, заедно с други материали, за които се твърди, че са с расова насоченост. (Окръгът посочва като причина за забраната „загриженост на родителите“, но след протести бързо я оттегля.)
Културните норми, политиката, личните убеждения, училищните наредби, както и много други фактори могат да се използват, за да се сметне дадена книга за твърде подстрекателска, че да се разпространява. Но докъде точно може да стигне този слабо прикрит контрол върху мисленето?
Както често се случва, когато погледнете назад в историята, има повече от един възможен отговор.
Но един от водещите претенденти има доста предвидим виновник: пуританите.
Арестът на Томас Мортън
През 1637 г. човек на име Томас Мортън публикува книга, озаглавена „Новият английски Ханаан“. Тя е язвително обвинение срещу консервативния пуритански живот, с който Мортън се сблъсква, след като се премества в Масачузетс през 1624 г. В сравнение със закостенялата и сдържана култура на района Мортън е хедонист, който обича да се забавлява. (Доколкото е могло да се забавлява човек през 1624 г…) Освен това той се отнасял приятелски към индианците, с което пуританите категорично не били съгласни. В крайна сметка е низвергнат от обществото, а по-късно е съден за принудителното преместване.
В техните очи Мортън не бил просто някакъв хулиган, а пряка заплаха за начина им на живот. Книгата му се възприема като тотална атака срещу пуританския морал и съответно пуританците не се отнася благосклонно към нея. Затова я забраняват – и ефективно забраняват и Мортън: отказват му да влезе обратно в Масачузетс и той остава персона нон грата до смъртта си през 1643 г.
Други книги, скандали заради съдържанието си по това време, са заглавието на политическата теория „Християнската общност“ от пуританския бунтар Джон Елиът през 40-те години на XIX век и друга антипуританска критика – „Заслужената цена на нашето изкупление“ от Уилям Пинчън през 50-те години на XIX век.
Можем да се върнем още по-назад и да открием още поразителни примери за забранени книги, като ще се стигне и до екзекуцията на автори. Между 259 г. пр. н. е. и 210 г. пр. н. е. китайският император Цин Шихуан екзекутира 460 конфуциански учени, като ги погребва живи – идеята му е, че е по-лесно да се попречи на авторите да пишат, ако са мъртви. През 35 г. от н. е. римският император Калигула – определено лют човек – възпира хората да четат „Одисеята“ на Омир, защото тя може да им даде да усетят какво означава да си свободен.
В модерните времена убийството на писатели се превръща в нещо, което се възприема с неодобрение; книгите често се оспорват въз основа на субективни представи за непристойност в юридическите кантори.
Разкрепостяването на нагласите през 60-те и 70-те години на ХХ век разширяват границите на допустимото. А самият акт на забраняване на книга става обект на подигравки през 80-те години на ХХ век, когато издателите на търговското изложение BookExpo на Американската асоциация на книжарите решават да затворят над 500 книги, забранени от различни библиотеки, училища и общности, в голяма клетка и да я оставят в средата на събитието. Заедно с Американската библиотечна асоциация и Националната асоциация на колежанските издателства ААК помага за въвеждането на Седмица на забранените книги. И въпреки че това не убива практиката, работи за осветляване на опасностите от цензурата.
Забраната на книги и цензурирането всъщност често са безполезни; а в някои случаи могат и да са опасни за здравето им. Около 1497 г. Джироламо Савонарола, флорентинец, който си въобразява, че е морален диктатор, изгаря книги, стихотворения и картини на купчини в големи огньове. Дали това запазва благочестието на Флоренция непокътнато? Не точно. През 1498 г. Савонарола присъства на друг пожар, обект на който този път е самият той.
