Суини Тод може да е бил французин
Суини Тод е класически ужас от изпълнените със смог улици на викториански Лондон. Облян от кръв дявол, който стои удобно редом с фигури като Джак Изкормвача в пантеона на ужасите от 19 век, със всяко свое движение рисува все по-мизерна картина на този иначе велик град.
Ритмите на неговата история се раждат на страниците на „The String of Pearls: A Romance“, която излиза от 1846 до 1847 г. във вестника на ужасите Penny Dreadful, които предлага евтини вълнения в ерата на кадифения готически ужас. „Dracula“ (1897), „Strange Case of Dr Jekyll and Mr Hyde“ (1886), „Carmilla“ (1872) и „The Turn of the Screw“ (1898) са високите творби на жанра, които отразяват страховете на смесена тълпа читатели.
Но за разлика от следите от брутални трупове, оставени от Джак Изкормвача, нищо не предполага, че Суини Тод, който смятаме, че знаем, е бил реален.
Няма архиви, в които Суини да фигурира – в никакви съдебни или административни документи – и няма и данни за бръснарница, която се намира на улица Флит. Няма акт за раждане и акт за смърт. Има текстове в периодиката, но (доста показателно) няма свидетелства за съдебен процес срещу него или екзекуция, а викторианските вестници често публикуват ужасяващи слухове, сякаш са факт, и запълват страниците си с украсени истории или откровени лъжи. На тези страници има текстове за бръснар-убиец, разбира се, но мнозина съвпадат по някакъв задоволителен начин с оскъдното му описание.
През 1784 г. London Chronicle припомня „най-забележителното убийство, извършено от бръснар“ близо до Хайд Парк, но една друга история, която клюкарят Джеймс Катнач публикува, също може да е вдъхновение за образа на Суини. Като издател на широко популярни дребни книжки, сборници със закачливи песни и таблоидния парцал на своето време, Катнач пише, че в колбасите, сервирани в месарница за свинско месо Друри Лейн, са открити човешки останки. Месарят – Томас Пицей – съди Джеймс за клевета и печели делото, а съдът призна Катнатч за виновен и го осъжда на шест месеца.
Иронично, клюките по улуците се обръщат срещу Катнач, като кулминацията е този стих, който вкарва делото на издателя право в народната памет:
Шест месеца получи старият Джейми,
защото той започна шокираща приказка,
За г-н Пицей, който се занимаваше с колбаси
На улица Блекмор, пазара Клер.
Rue de la Harpe
Ако Суини Тод обаче не е от Лондон, тогава може би той е от Париж. И по-голямата част от историята произлиза от пожълтяващите страници на списание The Tell Tale, което разказва една подобна мрачна басня, отново с тон сякаш тя е факт. „Ужасяващата история на улицат Арп в Париж“, публикувана през 1825 г. и написана от плодотворния Томас Пекет Перст, е вдъхновена на свой ред от мрачен обем истински престъпления – Архивите на Полицията – издаден през 1816 г. от Джоузеф Фуше, бивш Министър на полицията при френския император Наполеон Бонапарт.
Сам той политически актьор като от книга на Макиавели, Фуше има репутацията на всевиждащо супер-ченге, която все още продължава.
Историята е създадена по-малко от десетилетие след Френската революция, когато животът е евтин, доставките на храни са несигурни, a върховенството на закона колебливо. Тя разказва за бръснар, който работи на „дългата и мрачна“ улица Rue de la Harpe, и за пекар, който има магазин за пайове в съседство. Бръснарят убива своите клиенти, след което завлачва телата им в мазето, където една от стените e съборена, свързвайки бръснарницата със сладкарница, която има най-добрата репутация в града.
Дуетът е съден и признат за виновен в Двореца на правосъдието през 1801 г. и за наказание, което да отговаря на престъплението им, двамата мъже са пощадени от гилотината и вместо това са разкъсани на парчета.
И сякаш дотук историята не е достатъчно страховита – събарянето на двете съседни сгради на улицата чисто поради конструктивни проблеми, скоро е украсено с далеч по-вълнуващата причина, представена от The Tall Tale:
Този случай е от толкова страховито естество, че става част от буквата на закона и освен екзекуцията на виновните чудовища, къщите, в които се извършват тези адски дела, трябва да бъдат свалени, а местата, на които са стояли, трябва да бъдат маркирани за следващите поколения с ужас и екзекуция.
Историята е отразена и във Великобритания, както във Франция, защото тя е в тон с един все по-враждебен наратив, който се опитва да изобрази тази новомодна Френска република като опасна и варварска. Всъщност канибализмът става огромна част от британската пропаганда от 90-те години на 18 век нататък, показвайки неизбежните последици от общество без твърдата ръка на аристокрацията и църквата.
