Stairway to Heaven – най-великата рок песен на всички времена

През 2000 г. в допитване на музикалната телевизия VH1 хората поставят тази песен под номер 3 в класацията с „Най-големите рок песни“ като тя същевременно попадна под номер 31 в списъка на „Най-големите песни на всички времена“ на списание Rolling Stone. Текстът е написан от Робърт Плант, а мелодията е на китариста Джими Пейдж – така Stairway to Heaven не е само най-добрата песен на Led Zeppelin, тя може би е и най-обичаната рок песен на всички времена. Ако не, то обикновено е в списъка на най-големите и / или най-любимите песни на всеки рок критик, експерт и фен.

Stairway to Heaven е най-исканата песен по радиостанциите през 70-те години. Въпреки това, тя (изненадващо) никога не е пускана от Atlantic Records като сингъл. (Радиостанциите обаче получават промоционални сингли от групата, които в момента са мечта на всеки колекционер.)

Записан между декември 1970 г. и март 1971 г., албумът заедно с песента са издадени на 8 ноември 1971 г. в неозаглавена четвърта плоча Led Zeppelin (обикновено албумът е наричан „Led Zeppelin IV“).

Един от най-обсъжданите и анализирани страни на Stairway to Heaven е истинското й значение. През годините Робърт Плант е засягал темата повече от веднъж. Той казва:

Ръката ми изписваше думите „There’s a lady is sure all that glitters is gold and she’s buying a stairway to heaven“ (Има една дама е сигурна, че всичко, което блести, е злато и купува стълбище към небето.) Просто седях и ги гледах и почти скочих от стола си… Беше някакъв циничен разказ за това, че някаква жена винаги получава всичко, което иска, без да се замисля и да вниква в ситуацията си. Първият ред започва с този циничен размах на ръката… и след това той омеква.

Има логика, но по-късно, в друго интервю, Плант е по-малко завоалиран и казва сравнително ясно, че Stairway to Heaven всъщност няма някакво конкретно значение. Неговите думи са: „В зависимост от това какъв ден е, аз все още интерпретирам песента по различни начини – и съм го написах.“

Що се отнася до въздействащата музика на песента и красивите китарни сола, Джими Пейдж казва: „Имах тези различни мелодии, тези китарни парченца, които исках да събера.“ Пейдж винаги носи със себе си магнетофон и казва, че е записал песента „много дълго време“.

Led Zeppelin за първи път свирят парчето пред публика на 5 март 1971 г. в Ълстър Хол в Белфаст. Реакцията на феновете при това изпълнение не е много обнадеждаваща. Басистът на групата Джон Пол Джоунс си припомня за публиката на този концерт: „Всички бяха отегчени до сълзи и очакваха да чуят нещо, което знаят“. Дори се твърди, че изпълнението всъщност е освиркано от няколко души.

Това очевидно се променя и с времето песента става повече от успешна. До 1975 г., вече всички искат да чуят Stairway to Heaven и затова групата почти винаги я запазва за края на концертите си. Въпреки това, от скука и за да разбие малко монотонността, певецът Робърт Плант често променя или допълва текста, както можем да видим в изпълнението на живо във видеото, пеейки такива безсмислени стихове като: „Does anybody remember laughter?“ / „Does anybody remember forests?“ / „Wait a minute.“ / „I hope so.“ („Някой помни ли смеха?“ / „Помни ли някой горите?“ / „Чакай малко.“ / „Надявам се.“)

До 80-те години Плант вече се уморява до смърт от този хит. През 1988 г. той казва:

Ще се гръмна, ако трябва да пея Stairway to Heaven на всеки концерт. Като написах текста през 1971 г., смятах, че има някакво значение и въздействие. Но 17 години по-късно вече не знам. Просто не е за мен. Изпях я на концерта на Atlantic Records, тъй като съм стар и мекушав и това беше моят начин да кажа благодаря на Atlantic, защото съм с тях от 20 години, но вече не искам Stairway to Heaven, не е за мен.

Робърт дори веднъж стига дотам, че обещава на една обществена радиостанция да им дари пари при условие, че обещаят никога повече да не пускат протъркалия се хит. Неговото раздразнение не е потушено и от факта, че през 1991 г., на 20-ата годишнина от излизането на песента, радиостанциите правят аритметиката и казват, че са я пускали приблизително 2 874 000 пъти. Ако дължината на песента се умножи по този общ брой пускания, излиза, че тя е звучала сумарно около 44 години.

Въпреки че Плант очевидно е много уморен от най-значимото си постижение, китаристът Джими Пейдж не споделя мнението на колегата си и този „шлагер“ все още не му е втръснал до смърт. Той казва:

Знаех, че песента е добра, но не очаквах, че ще стане почти като химн. Хубавото на Stairway to Heaven е фактът, че всеки има своя индивидуална интерпретация на музиката и текста и това позволява да означава различен смисъл в различни моменти от живота на човек.

Понякога този смисъл може да бъде много силен и значим – Плант разказва за едно от по-необичайните изпълнения на живо: „Свирихме я с двама барабанисти, докато Дюран Дюран плачеха отстрани на сцената – имаше нещо доста сюрреалистично в цялата ситуация.“

Ако трябва да бъдем честни, Плант е прав в досадата си. Действително би могло да стане доста отегчително да слушате непрекъснато да се говори и обсъжда (било то и с обожание) една от собствените ви песни, особено като се има предвид известността на певеца – все пак Робърт Плант е безспорно един от най-големите изпълнители и композитори в историята на рок музиката и има множество други невероятни хитове, за които се говори много по-малко.

Много други известни личности имат същия проблем: Тина Луиз мрази ролята си на Джинджър в „Gilligan’s Island“, а Елвис не иска да поглежда назад към ранните си години, когато пее „Hound Dog“. Сигурно ако Леонардо да Винчи беше жив днес, също щеше да му е писнало от цялото внимание към Мона Лиза.

Самите артисти и музиканти имат напълно правото да се водят от собственото си мнение и възгледи относно техните си творби, но ние, почитателите им, също имаме право на мнение. И въпреки че Stairway to Heaven винаги успява да ни зарадва още от невероятно призрачните първи ноти на китара на Джими Пейдж и гласа на Робърт Плант – мъката е съвсем разбираема и трябва да я уважим.