Първата книга на Адолф Хитлер и нейната подмолна цел

През лятото на 1923 г. Адолф Хитлер осъзнава, че има проблем. Германия е в разгара на силна икономическа криза, която създава широкото разпространено чувство на недоволство, тревоги за националния и личен упадък, вълна от антиглобализъм и политическите сътресения, за които 34-годишният лидер на нацистката партия копнее.

Но за Хитлер това настроение за предстоящата национална революция идва твърде рано – защото никой още не осъзнава, че той трябва да бъде лидерът на Германия.

Това е негова вина. Години наред той твърдо отказва да се снима и не споделя нищо за себе си в речите си. Вместо това разчита единствено на силата на гласа си, за да привлече последователи. И макар внимателно изградените му изказвания да са достатъчни, за да го превърнат в ексцентрика на баварската политика, Хитлер вижда, че шансовете му да стане лицето на националната революция са близо до нула, ако хората дори не знаят кой е и как изглежда.

Така той отива в противоположната крайност и създава картинки с лика си и ги разпространява широко.

Радикалното преформатиране на публичния образ на Хитлер през 1923 г. стига и по-далеч от това и казва много за лидера, който Адолф се стреми да стане. Демагогът може просто да създаде увеличен образ на себе си, един вид обратното на карикатура. Хитлер обаче направи нещо по-сложно. Той представи един нов вид лидер и създаде полуизмислена алтернативна версия на себе си, която да отговаря на неговата собствена длъжностна характеристика.

За да лансира идеята, че той е чаканият спасител на Германия, и да засили образа си извън Бавария, Адолф написва много кратка автобиография, която трябва да бъде публикувана заедно с подборка от речите му. В нея той разказва как нещата, които му се случват като млад, му дават поглед към същността на политиката, който пък ще му позволи да спаси Германия от нещастията й и да я направи безопасна завинаги.

Но публикуването на такъв самоизтъкващ портрет би отблъснало традиционните германски консерватори и затова Хитлер търси писател с безупречна репутация пред консерваторите, който да е готов да каже, че той е написал книгата. Това ще доведе до два резултата: безсрамният акт на самореклама на Хитлер ще бъде прикрит, докато същевременно ще се създаде и впечатлението, че той вече получава широка подкрепа сред традиционните консерватори.

Така Хитлер се запознава с Виктор фон Кербер – синеок и рус млад писател и герой от войната. Северногерманският аристократ фон Коербер е привлечен от обещанието за нов консерватизъм обединен с младежкия идеализъм на националсоциализма.

Книгата, публикувана под заглавието „Adolf Hitler, sein Leben, seine Reden“ (Адолф Хитлер: Неговият живот и неговите речи), е забранена скоро след публикуването й, ограничавайки нейното предвидено въздействие. И все пак книгата хвърля светлина върху това как яростният демагог Хитлер успява да се изкачи до върха против всяка вероятност.

Хитлер често работи за създаване на мита – на който историците са склонни да вярват и до наши дни – че той само посочва проблемите, които имат и създават другите, и няма никакви амбиции в бъдеще да води Германия. Но в книгата той влага в устата на Кербер собствената си решителност, че той е „водач на най-радикално справедливото национално движение […], което е готово и способно да ръководи германската борба за освобождение“.

Скривайки се зад името на Кербер, Хитлер най-накрая може да се изтъкне като германския „месия“. Неговата прикрита автобиография многократно използва библейски език, за да аргументира, че книгата трябва „да се превърне в новата модерна библия, както и в „Книгата на германския народ“. Той също така пряко сравнява Хитлер с Исус като оприличава появата му в политическия живот на възкресението на Спасителя:

Този човек, предопределен за вечна нощ, който в този час претърпя разпятие на безмилостната Голгота, който страдаше с тяло и душа, един от най-нещастните сред тълпата от победени герои: очите на този човек ще се отвориха! Спокойствие отново ще обземе напрегнатите му черти. В екстаза, който се предоставя само на умиращия, който вече вижда, мъртвите му очи ще бъдат изпълнени с нова светлина, ново великолепие, нов живот!

Като се има предвид, че той самият написва тези неща, необходимостта на Хитлер да се преструва просто на човек, които показва проблемите, е проста. От една страна, той иска да се постави в позиция да оглави национална революция. От друга страна германските консерватори имат свои политически амбиции. Затова Хитлер може да напредне само като се преструва, че ще бъде техен инструмент, докато паралелно с това се опитва да създаде впечатлението, че подкрепата му сред тях е по-голяма, отколкото всъщност е.

Хитлер в този период опровергава разпространеното погрешно схващане, че е примитивна, бушуваща и нихилистична тъмна сила. По-скоро той е човек с дълбоко разбиране за това как работят политическите процеси, системи и публичната сфера. Изучаването на пропагандните техники по време на службата си в Първата световна война му дава наблюдения за политическите наративи, които биха му помогнали да начертае пътя си към властта.

Уреждането на Кербер да издаде автобиографията от негово име помага на Хитлер да създаде един разказ, полезен в политическо отношение. След като изгражда образа на нов вид лидер, без изрично да споменава Хитлер, той коварно създава празнина в публичното съзнание, която само Адолф може да запълни: човек без родословие, идващ от нищета, с вродена дарба да вижда скритата архитектура на света и оттам да изгради нова Германия. Накратко, Хитлер умело експлоатира начина, по който работи немската политическа система и публичната сфера, така че да създаде място за себе си.

Демагозите са няколко разновидности – от популисти без истински основни убеждения до идеолози с различни от стандартните политически убеждения. Те включват както рационални, така и нерационални хора. Някои са фигури, които знаят кога да се оттеглят към умереност, а други не знаят къде да спрат, като по този начин засаждат семето на самоунищожението на техния режим. Проблемът е, че едва впоследствие можем да кажем как ще се развие всеки конкретен демагог.

Кербер и другите консерватори смятаха, че просто могат да използват Хитлер. Но поне през 1923 г. те не разбираха как общият език и стил на демагозите изглеждат много сходни в началото, докато реалните им идеи силно се различават. За разлика от много други, Коербер, разбира се, знаеше колко хитър е Хитлер, но младият аристократ не можеше наистина да влезе в главата му.

Когато се сблъскаме с новоизгряващи демагози, в моменти, когато хората копнеят за силни и нови лидери, историята не може да ни каже, докато не е прекалено късно, дали даден индивид не е Хитлер, Франко, Ленин – или, например, популист, който, докато флиртува с авторитаризма, в крайна сметка успява да устои на съблазняването му.

В крайна сметка Виктор фон Кербер научи по трудния начин, че човекът, който той си мислеше, че е Хитлер, когато му даде назаем името си, е много по-различен от този, който ще управлява Германия. Той се разочарова от него някъде към средата на 20-те години на миналия век, след като видя как Адолф се представя, след като съдебният му процес (след неуспешния опит за преврат) най-накрая го превърна в публична фигура.

В края на 20-те години Кербер изказва предупреждения за опасността, която Хитлер представлява за света. Но дотогава вече е твърде късно. След като нацистката партия е на власт, Коербер помага на виден германски евреин да се измъкне от страната и помага с разузнаване на британския военен аташе в Берлин. В крайна сметка Виктор се озовава в един от концлагерите на Хитлер и едвам оцелява.